)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
Ще бъдем кратки. Хич не съм си блъскал особено главата по темата „Серхио Рамос и антидопинговите нормативи”, защото не си и струва. Във футбола няма допинг. Никога не е имало и никога няма да има – до такава степен, че всички допинг контроли са всъщност един безполезен харч и загуба на време, които е по-добре да се пренасочат към други, далеч по-смислени неща.
Няма допинг. Няма случаи. Няма положителни проби. Когато, поради някаква грешка или аномално обстоятелство, служещо само за пример на потвърждаващо правилото изключение, се появи „нещо”, бързо се разкрива, че то се е случило само заради някакво незаконно действие, което неутрализира всички възможни наказателни мерки. И да, понякога се появява някой заслужаващ наказание футболист, и го получава по неизбежност. Така де, в такъв толкова голям колектив все може да има някой, който да се обърка и, съвсем ненужно, да стори нещо, което се знае, че не си струва, тъй като допингът не е за футбола. Но тези единици са толкова малко и тъй незначителни, че може би не оправдават всичките тези харчове и допълнителни шумотевици.
Не! Във футбола няма допинг! Затова и бе възможно Диего Марадона да бъде почетен гост на церемонията по откриването на световното първенство в Русия, защото в онези пъти, в които даде положителна проба в своята кариера, сигурно е било поради съвсем човешки обясними обстоятелства или нещо от този род. Затова и бе възможно Виталий Мутко да организира и да ръководи Мондиала в Русия, въпреки че беше изхвърлен от Международния олимпийски комитет и Световната антидопингова агенция като глава на една огромна държавна система за допингиране. Това обаче бяха други спортове, в които има допинг.
Затова и ФИФА не обърна голямо внимание на доклада на Световната антидопингова агенция (WADA), в който се говори за над 100 футболисти, фигуриращи в същите списъци, където са и другите спортисти. Защото във футбола няма допинг.
Правата на хората, сочени за замесени в Операция Пуерто, са защитени от закона в Испания и затова предполагаемото съответствие между Реал Сосиедад и записаното в документите на доктор Еуфемиано Фуентес име RSOC не е нещо повече от тема за разговор на кафе. (Въпреки че самият вече бивш президент на баския клуб Иняки Бадиола потвърди съответствието, като все пак сме длъжни да отбележим, че става въпрос за етапа при неговия предшественик.) И тъй като законът си е закон, нищичко не се знае за футболистите, които „се казва”, че са били записани в документите.
Тъй като тук няма допинг, Ви предоставям един идиличен пейзаж, за чийто фон можете да изберете между Моцарт и Вивалди.
Защото не, няма допинг. Нямаше го, когато Марсел Доминго говореше през 1970-те години за допинга във футбола в Испания, нито когато по същото време се говореше за допинг във футбола в Аржентина. Нямаше го, когато един италиански съд осъди лекаря на Ювентус Агрикола за използване на ЕПО (еритропоетин), а шефовете му си свиркаха разсеяно. И именно защото няма допинг, Ювентус върна същия този Агригола на работа няколко години по-късно (през 2017-а).
Затова и от всичките истории за великия триумф на Федерална република Германия на Мондиал 1954 най-малко се говори за инжектирането (!) на витамин С в телата на играчите на световния шампион… Затова и, тъй като във футбола няма допинг, може да се приеме за логично, че в Испания се правят седем пъти по-малко контроли отколкото в Англия (не че и там няма, или поне такива са подозренията). И когато в своите мемоари някой класически футболист заговори за инжекции и хапчета, това се отминава набързо с мрънкане, че това са неща, случвали се преди.
Тъй че не. Във футбола няма допинг. Нека не си губим времето!
Фернандо Карреньо, „Марка”
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)