Интервюто с Боатенг: На никого не му пука как се чувства играчът (част I)

Повече от шокиращото преминаване на Кевин-Принс Боатенг в Барселона накара вестник „Гардиън” да припомни изключителното си интервю с футболиста отпреди две години. Представяме ви го и ние в две части, за да видите истинския образ зад уж скандалния Принц. Днес е време за първата.

„Бях толкова нервен. Потях се. Краката ми трепереха.” Кевин-Принс Боатенг бе далеч от берлинските улици, по които израсна; далеч и от футболния терен, въпреки че именно мач го доведе в Женева при ООН. Бе март 2013 г. и, както казва, „най-лудият момент в моя живот”… при това какъв живот! Има много какво да се обсъди, докато той се отпуска в креслото: от осемте му клуба в четири държави през играта рамо до рамо с брат му на световно първенство до срещата с Нелсън Мандела. Който, между другото, се опитал да го ожени за дъщеря си. Но всичко по реда си.

Минава доста време, преди Боатенг да мине през опъващите кабели работници, за да стигне до тревата на стадион „Гран Канариа”, където играе с екипа на Лас Палмас на превърналия се в негов дом остров. На ставане казва: „Ей, да знаете, че винаги съм честен.” Това вече е станало ясно след прекарания над час в искреност и добро настроение в разискване на куп теми: добрите, нетолкова добрите и твърде добрите времена; невижданите от хората неща отвън (като самотата) и правените от тях неща; таланта и характера, сблъсъците и убежденията. „Никога не са ми липсвали топки, за добро или лошо.” Това също е очевидно.

Този ден в Женева обаче дори и той не бил така сигурен в себе си. Интелигентен, умело изразяващ се, многоезичен, Кевин-Принс е човек, който обхваща „красотата” на езика и когото батко му описва като хамелеон. Той се подготвял за това „почти по 24 часа дневно в продължение на пет дни”, ала все пак ставало въпрос за нещо голямо: изнасянето на реч редом до Нави Пилай, върховния комисар на ООН за правата на човека.

„Тя ме потупа по крака под масата: „Не се тревожи, ще си чудесен.” Аз отвърнах, че няма да е така. Видях 60 камери, червени светлини, надписи „запис” и си рекох: „О, Боже мой!”. Първо запецнах с „ъъъ”, но после влязох в ритъм. Когато приключих, всички станаха и ръкопляскаха. Казаха ми, че никой преди не е получавал такава реакция. Беше много емоционално, но не мога да ви кажа, че е било изцяло красиво изживяване. В личен план бе нещо невероятно да имам възможността да изкажа какво чувствам, какво съм видял, какво съм изпитал на гърба си, но поводът бе много отрицателен, тъй че бях разкъсван вътрешно. Тежко беше да ида да говоря.”

Нямало никакви напътствия какво или как да каже, ала Боатенг – синът на ганайски баща и германска майка, получи поканата от ООН, след като напусна терена по време на приятелски мач между Милан и Про Патриа през януари 2013 г., след като бе расистки обиждан заедно с Урби Емануелсон, Мбайе Нианг и Сулей Мунтари. Посланието бе силно. Може и да не бе преднамерено, но той даде началото на нещо.

„Реакцията бе автоматична. Като се замисля, може би не бих постъпил така втори път. Може би бих говорил със съдията или бих накарал говорителя на стадиона да каже нещо. Напускането невинаги е най-добрият отговор: ние носим отговорност. Но не можех повече да търпя, не можех да сдържам емоциите си вътре у мен. Помислих си: „Защо все още трябва да минаваме през това?”.

За съжаление това „все още” остава в сила и четири години по-късно. Преди две седмици Марио Балотели бе предмет на маймунски подвиквания във Франция. „Като говориш пред ООН, достигаш до целия свят, но само за ден – на другия всичко е забравено”, казва Боатенг. Неговата реч постави паралели между расизма и маларията, сравнявайки го с „опасен и заразен вирус”, който трябва да бъде изкоренен, тъй като иначе няма сам просто да си отиде. И не си е отишъл, въпреки че ФИФА разпусна своята работна група по антирасизма, обявявайки мисията за завършена успешно. Нещо, за което Боатенг – първият посланик на тази работна група, който подготви доклад и помогна да се изготвят планове за действие, не получи ни обаждане, ни съобщение, въобще ни дума.

„За тях може и да е свършена, но тази работа няма как да се свърши. Видяхме го и с Балотели в Бастия. Той ми е близък приятел и ми каза, че не може да повярва и не знае какво да стори. Чуди се дали да не публикува нещо в Инстаграм или Туитър, няма друг вариант. Той не може да се бори сам с расизма. Трябва да се борим по-силно, по-здраво, не да смятаме, че сме се справили. Сеп Блатер и ФИФА искаха да променят нещо. Джосеп Гуардиола, Рио Фърдинанд, Роналдо – всички се включиха и застанаха зад гърба ми. Трябваше да сторим нещо. Расизмът минава границите на футбола, ала футболът осигурява платформата… и после затварят работната група и аз не знам защо. Зная само, че един ден прочетох за това и бях потресен. „Постигнахме каквото искахме да постигнем”. Не зная какво е това, но определено не се сборихме с расизма по начина, по който аз си мислех. Имахме много идеи, ала нищо не се промени. Само да кажем „Не на расизма!” в реклама не върши работа. Хубаво е, но го виждаш само по време на Шампионската лига. И сега ме извадиха от нещата, защото, предполагам, сега съм в Лас Палмас и не играя в Шампионската лига. Това обаче е послание, отнасящо се до расизма, а не до Шампионската лига. Разбира се, че пускаш на екран големи играчи като Ибрахимович, Неймар, Меси и Кристиано, защото те са по-популярни, но какво сториха те срещу расизма? Странно: вадят единствения футболист, изнесъл реч пред ООН.”

„АКО ТИ НЕ УМРЕШ, АЗ УМИРАМ”

Боатенг израства във Вединг, „корав” квартал с висока безработица и ниво на имиграция, където според него „застрелват хора, а полицията дори не влиза”. Спомня си „Колонищрасе”, улицата до неговата, която е в Топ 10 на най-опасните и чиито „правила” са ясни: „ако ти не умреш, аз умирам”. Казва, че това е едно от онези места, които те оформят като личност. „Ние нямахме много пари, но това бе животът ми. Не знаех да има по-добро, тъй че беше окей, а нещата, които виждаш и научаваш на улицата, те правят какъвто си.”

Това, признава той, е също така едно от онези места, които непременно напускаш. Казва, че неговият „мозък”, футболен талант и умението да канализира „гнева и агресията” са били изходът му. Израствайки, знае, че има дарба да вижда ход напред. Започва в Херта (Берлин) седемгодишен, а през 2007 г. Тотнъм го купува за 5,4 млн. паунда – „голямата стъпка, но грешната стъпка”, казва. Отива неготов за Лондон и това е на прага да го унищожи. Около година по-късно се събужда една сутрин, застава пред огледалото и осъзнава. „Изглеждах стар”. А е само на 20.

„Всяка нощ бях навън до 6 часа. Бях към 95 кила, подпухнал от пиенето и лошата храна. Казах си: „Няма начин това да съм аз, не искам да съм този. Имам нещо у себе си. Аз съм футболист.” Обадих се на приятелите си, двама истински другари, и те дойдоха. Заедно изчистихме хладилника ми и къщата. Същия ден си казах: „Край!”. Не пиех. Не излизах. Започнах да си готвя. Исках да ям здравословно. От днес за утре (б.и. – прищраква с пръсти). Ако бях тръгнал да го правя постепенно, може би нямаше да успея. Трябваше ми чисто начало.”

Как започнало всичко ли? „Мартин Йол ми каза само след месец работа, че не ме иска вече, така че се почувствах сам срещу света. Сещате ли се как реагирате, когато изключите? Е, това бях аз: „Не ме искате ли? Тогава ще си поживея.” Сега осъзнавам колко лошо бе това: шест нощи в седмицата по нощни клубове, пиене в рамките на почти цяла година. Но бях само на 20. Тогава не си мислиш, че нещата могат да се объркат. Виждат как парите се стичат към теб и си казваш: „Окей, тогава ще си взема своето откъм забава отнякъде другаде.” Момичета, нощни клубове, приятели… т.е. фалшиви приятели. Напуснах своя дом, семейството си, всичките си приятели, после бившата ми жена ме напусна и останах напълно сам. Имах приятели, но не истински, които ще ти кажат: „Какво правиш?! Вземи се в ръце и тренирай!”. Тези само ме караха да излизаме, а по онова време си мислех, че това ми е нужно: разпускането, компанията. Феновете не се интересуват какъв е личният ти живот, какво е миналото ти, откъде идваш. Ако не си на ниво, те съдят. И аз бях такъв като фен спрямо играчите на Херта, това никога няма да се промени. Ти си просто чарк в тази система – струваш пари и ако не сработиш, просто те сменят с друг чарк. Трябваше да се науча да приемам това. На 20 не го разбирах. Пък и в отбора всеки си има своята грижа. В крайна сметка на никого не му пука как се чувстваш, защо си тъжен или не тренираш добре.”

Бившият спортен директор на Тотнъм Дамиан Комоли веднъж каза, че Боатенг е единственият играч, за когото има угризения, че е водил в свой клуб. Призна, че се е провалил в задачата да забележи неподготвеността на едно хлапе за промяна и в това да му помогне („Вероятно затова и провалът е повече наш отколкото негов.”). Боатенг днес оценява това становище и казва, че то е свалило голям товар от плещите му. В онези дни подобно отношение му е липсвало. „Никой не дойде да ме попита как съм. Никой! Само един простичък въпрос: „Как си?”. Никой, ни-кой…”

А и да го бяха сторили, той вероятно щеше да отговори просто с „Добре”, тъй като не съзнавал истинския мащаб на нанесените му вреди, както и че изобщо нещата са му вървели на зле. „Харчех огромни суми за нощни клубове, дрехи, коли. Да, вярно е, че съм си купил три коли за ден. Защото се опитваш да си купиш щастие. Не можех да играя футбол, затова си купих Ламборгини. Уау, ето ти щастие за седмица, а след това дори не се качваш на тази кола. Та кой кара Ламборгини из Лоутън?! Все още пазя снимката: три коли, голяма къща и аз гъзареещ, все едно съм 50 Cent. От време на време поглеждам към снимката и си казвам: „Само се виж колко си бил глупав.” Но това ме направи какъвто съм и днес мога да видя това. Поучих се. Пораснах. Събудих се една сутрин, погледнах се в огледалото и си помислих: „Не, това не съм аз. Не искам да съм това. Аз съм футболист!”

Следвай ни: