Късметът кацна на рамото на Ливърпул, но обратите тепърва предстоят

Късметът кацна на рамото на Ливърпул, но обратите тепърва предстоят

Името на Мохамед Салах грейна на таблото и проехтя от високоговорителите на „Анфийлд”. То полетя надолу по трибуните и заля терена, след което отекна към небето, пропито с тържественост и усещане за чудо, с облекчение и вяра.

Това обаче си беше само плод на пожелателно мислене. Голът в последната минута, който бе дал неособено заслужената и трудно обяснима победа с 2:1 срещу Тотнъм Хотспър в неделя, ударът, който върна отбора на Юрген Клоп начело в таблицата за временното класиране в Премиър Лийг (поне до сряда) и който значеше, че Манчестър Сити на практика не може да си позволи дори и една спънка, не принадлежеше на Салах. Дълбоко у себе си всеки на стадиона знаеше каква е истината: голът, ако въобще принадлежеше някому, принадлежеше на хаоса.

Забелязва се една тенденция при всяко наближаване на края на сезон и сборичкване за трофеите да се пренася особена значимост на определени моменти, да се вярва, че точно тези и тези мачове и точно тези и тези голове са били не просто решаващи, а направо определящи. Ето кога трофеите са били спечелени или изгубени, ето коя е била повратната точка на целия сезон, ето кое е доказателството за намеса на дългата ръка на съдбата.

Феновете го правят. Треньорите го правят. Журналистите и коментаторите го правят, без изключение, почти всеки един понеделник. Маниакалното пренасищане на информационното поле изисква още с последния съдийски сигнал да се вадят тежки крайни изводи. Не минава уикенд, без едно или друго нещо да е било решено, доказано или свършило. Това е намигването на футбола към Томас Карлайл: чудесна теория на моментите в историята.

Тази идея е успокояваща. Като придадем на определени моменти ключово значение, дългото и изтощително протежение на сезона започва да ни изглежда, макар и само в ретроспекция, някак по-подредено. Едно структурирано и кохерентно цяло сякаш разцъфтява от блатото на случайността. То ни позволява да поделим заслугите и вините, да установим параметрите и границите на успеха. Помага ни да намерим смисъл и ред в хаоса.

Всичко това обаче е мит. Сезоните са си, по дефиниция, сбор от моменти. Посочването на това кой от тях е определил всичко, кой е по-важен от всички останали, е невъзможно.

За Ливърпул този сезон имаше около половин дузина такива. Поне. Късният изравнителен гол на Даниел Стъридж в гостуването на Челси още през септември, който остави „червените” без загуба в лигата; невероятният във всеки смисъл победен гол на Дивок Ориги в декемврийското дерби с Евертън; късната пропусната от Рияд Махрез дузпа през октомври, която лиши Манчестър Сити от победа на „Анфийлд”; пропускът на Ориги след края на добавеното време в гостуването срещу Уест Хам Юнайтед пред февруари (за резерва с малко минути белгиецът сякаш е обект на огромен интерес от страна на съдбата). И така нататък, и така нататък.

Същото важи, разбира се, и за Сити. Защитаващият титлата си шампион изглеждаше в голяма част от сезона като тазманийски дявол, помитащ по-нискокласните си съперници с малко зор и много стил, ала и там имат запомнящи се моменти. Пропусканите положения и загубата на гости на Челси; късният победен гол на Рикардо Перейра във визитата срещу Лестър Сити; срещу Ливърпул на „Етихад” ударът на Садио Мане в гредата и добавката на Джон Стоунс, която някак си не премина голлинията, и от другата страна шутът на Лерой Сане по-късно, който я премина.

Тези са всички моменти, способни да преобърнат сезона, но не всички от тях заслужават на тях да се гледа по този начин. Само в последните десетина минути тази неделя на „Анфийлд” имаше два такива. Първо Муса Сисоко и Хюн-Мин Сон излязоха двама-на-един срещу Вирджил ван Дайк, зад когото оставаше само вратарят Алисон, и получиха шанс да нанесат нечувано тежка рана на вярата на Ливърпул в титлата. Нидерландецът обаче умно принуди Сисоко да стреля с по-слабия си крак и французинът прати топката високо над напречната греда. „Анфийлд” можеше отново да диша.

И после, при само една оставаща минута игра, Трент Александър-Арнолд направи центриране – с едно докосване, твърде високо, повече с надежда отколкото с очакване – и промъкналият се на задната греда Салах съумя да засече топката с глава. Ударът му бе мек и право в Юго Лорис – моментът сякаш отлетя. По причини, които остават неясни, обаче Лорис изтърва топката, тя падна на крака на Тоби Алдервейрелд и като на комичен забавен каданс се изтърколи отвъд голлинията. Салах изтича настрани да празнува, присвоявайки си гола, сякаш му е било нужно само да повярва в това, за да стане то реалност.

Само дето това не бе негов гол. Ако е бил нечий, е на Алдервейрелд, ала всъщност това бе гол във вратата на идеята, че дори и на това възможно най-езотерично ниво има някаква уловима структура и ред на събитията. Това бе припомняне, че не всичко се случва с причина, че няма някакъв сценарий свише извън онзи, подклаждан от предимството на това да коментираш след случването на нещата. Припомняне, че понякога всичко е хаос.

Следствието на това е, че при навлизането на първенството в Премиър Лийг в крайния му етап, Ливърпул има преднина от две точки на върха на временното класиране, ала Манчестър Сити има мач в повече за изиграване. Първите усещат по-голямото напрежение, като чакането от три десетилетия за титлата се стоварва с цялата си тежест върху една група играчи, които никога не са печелили трофей заедно. Вторите пък имат по-голямото натоварване с мач на грубо всеки три дни от сега до средата на май, ако продължат и в Шампионската лига, и за Купата на Англия.

Сити е фаворитът. Ливърпул, както Юрген Клоп каза вече няколко пъти, пък отказва да спре да гони. Изпитанието сега вероятно е в това колко добре може отборът на Джосеп Гуардиола да се справи с изнурителната си програма и колко добре може този на Клоп да контролира нервите си.

Най-напечената надпревара за титлата в Премиър Лийг от 2012 г. насам, и най-висококачествената изобщо с оглед на очаквания краен сбор точки на двата претендента, ще бъде решена от това кой от тях ще мигне първи. В крайна сметка все още нищо не е приключило. Всички тези уж определящи моменти дойдоха и си отидоха. Всички те се усещаха значими, дори сеизмични веднага след случването им, лъч яснота във всепокоряващото настроение на несигурност, породено от това можещо да се реже с нож напрежение.

Остават само шест седмици, шепа мачове и все още има време за още едно подхлъзване, за още една проява на разконцентрираност, за още едно лошо представяне. Никой от досегашните решаващи моменти не се оказа решаващ, поне не необратимо решаващ. Истинският, поне на този етап, тепърва предстои. В месец април сме и сезонът все още не се е преобърнал.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”

Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти