Разкрийте ментето в надпреварата за титлата в Англия

Когато официалният акаунт на Ливърпул туитна титулярната единайсеторка на Юрген Клоп в понеделник вечерта, тя предизвика вълна от обидни реакции от хора, които се предполага да са привърженици на клуба. Принципната причина за тяхното недоволство бе пускането на английския национал Адам Лалана в центъра на полузащитата заради контузиите на Джорджиньо Вейналдум и Джордан Хендерсън.

„А сега пуснете и истинския състав”, беше типичният отговор. Един включваше GIF с анимационно самоубийство, друг – на човек, нагласящ си бесило на врата. Поне имаше и позитивни, макар и не съвсем подкрепящи: те изразяваха наслада от травмите на Вейналдум и Хендерсън, тъй като не искат да ги гледат в тима си.

Е, Лалана игра добре. Дърпаше напред, пазеше топката и осигуряваше връзката между полузащитата и нападателното трио, защото това прави винаги. До идването на последния съдийски сигнал обаче, при равенство 1:1, Лалана вече не беше на топа на устата. Изведнъж привържениците на Ливърпул по социалните медии изразиха тревога, че любимият им отбор „сдава титлата”. Потърсете хаштага в Туитър „Klopp sacked”, ако си мислите, че това е най-лошото от крайните реакции. Точно така, Клоп трябва да бъде уволнен, ако Ливърпул не спечели лигата.

Все пак, ако това въобще има някакво значение, „червените” са на път да постигнат третия най-голям сбор от точки в историята на Премиър Лийг и най-големия в цялата си клубна история. Ако социалните медии не са барометър за мнението на мнозинството, нито пък естественият хабитат за разумното дебатиране, усещането за собствена тежест и правота у някои хора там е поразително. Къде сбъркахме?!

Ливърпул е просто тазседмичният пример за истеричния вой, който днес обгръща футболното отразяване. Миналата седмица можехте да се наслушате на анализатори да казват как Маурицио Сари е изправен пред съвсем скорошно уволнение от Челси. Когато Манчестър Сити падна от Нюкасъл, се мобилизира пък армията под флага „Плешивото менте”. В рамките на шест седмици Маурисио Почетино бе посочен с пръст заради загубата на Тотнъм от Уулвърхамптън, после възхвален за отговора на това с трите поредни победи, отново низвергнат след двете отпадания за вътрешните купи и после пак издигнат до небесата заради късните победи. Участието на „шпорите” в надпреварата за титлата напълно копира танца хоуки-коуки (б.пр. – танц на детска песничка, при която участниците групово първо се приближават едни до други, а после рязко се отдръпват надалеч).

Във футболните мачове се случват разни неща. Отбори изпускат точки. Футболистите са хора, а на човека по дефиниция не може да се разчита. Все още не сме създали клуб, изпълнен от-до от футболни автоматизми. Ние много свободно прикачваме етикетите на величието и позора, а малцина заслужават който и да е от двата. Което е по-лошото, прехвърляме се от „осанна” към „разпни го” по-бързо, отколкото вятърът си променя посоката.

Всичко това създаде един побъркан свят, в който репутациите се решават само през призмата на екстремизма. Ако Ливърпул завърши втори, Тотнъм – трети, а Манчестър Юнайтед – четвърти (никак не невъзможен сценарий), ще има четири отбора в Топ 6 (Ливърпул, Тотнъм, Арсенал и Челси), чиито мениджъри ще бъдат обвинени, задето са извели отборите си към разочароващ сезон. Под „разочарование” разбирайте, че са ментета. Всичко е толкова изнурително.

*****

Финансовото неравенство и състезателният дисбаланс в Премиър Лийг са, отчасти, отговорни за нарасналата нетърпеливост на фена. Пропастта между Топ 6 и останалите – поне във финансов план – никога не е била по-широка. Поради това победите срещу „останалите” се превърнаха в нещо очаквано вместо вероятно, а всяка изпусната срещу тях точка се превръща в относителна миникриза.

Вземете Тотнъм за пример в това отношение. Тимът на Почетино е на път да завърши с 87 точки, което най-вероятно ще значи 3-то място накрая и поставяне под голяма въпросителна на напредъка на „шпорите” под ръководството на аржентинеца. За ваша информация този точков сбор би спечелил титлата в Премиър Лийг през 1996, 1997, 1998, 1999, 2001, 2002, 2003, 2010, 2011, 2014, 2015 и 2016 година. Гредите вече са преместени.

Победа с неубедителен резултат следователно сега не носи никакъв кредит на доверие на мениджър на водещ отбор. Загубите и равенствата пък направо дърпат значителна част от този кредит. Само крайният триумф се брои за успех и всяка спънка е очевидно доказателство за неспособността да устоиш душевно на опасностите, които носи борбата.

Макар медиите да играят малка роля в екстремизирането на мнението на фена, те носят огромна вина за разпространението му. В Дивия запад на дигиталната журналистика никога не е било по-трудно да продаваш материали и никога не е било по-наложително да го правиш. Психолозите постоянно доказват уклона към негативизъм, при който внезапната криза е по-интересна за читателите от устойчивото подобрение. Никой не иска да чете как всичко е наред и нищо не продава по-добре от лошата новина. Наречете някого „менте” и хората ще кликнат на мига, тъй като или изпитват наслада да четат как наричат някого „менте”, или се вбесяват да четат как наричат някого „менте”. Фасулска работа.

Тази тенденция към отразяване на кризи се обостря от възхваляването на крайните мнения – явление, което важи и за далеч по-важни теми от футбола. „Туитър реагира” се превърна в незаслужаващо внимание, но все по-често срещано заглавие; медиите цопват сензационни и негативни материали на публиката, защото ясно съзнават кое продава, а после вдигат невинно ръце и казват: „Не бях аз.” Едно от медийните послания във вторник беше „Играчите на Ливърпул обвинени в оцапване на гащите в битката за титлата след изпускането на точки срещу Уест Хам”, за да останем в темата, с която започнахме текста.

Социалните медии позволиха на антисоциални хора да станат социални. Човек, който обичайно би видял безумното си мнение отхвърлено, сега може да открие себеподобни (и често анонимни) индивиди, които да споделят същото виждане. Когато на тези мнения се осигурява неоправдана гласност и популярност (както в горепосочения пример с ВВС), те неизбежно се нарояват в пространството.

*****

В следващите 15 седмици ще видим развръзката на една от най-добрите надпревари за титлата в Англия. Имаме шампиона Манчестър Сити, чието финансово предимство пред конкурентите го поставя под напрежение да защити своята корона. Имаме Ливърпул на възвишения Клоп, който е загубил само веднъж през целия сезон досега и ще се завърне начело в таблицата отново с евентуална победа у дома над Борнемут, въпреки подмокрянето на леглата от някои привърженици. Имаме и Тотнъм, който се бие над своята (финансова) категория и е само на 5 точки от върха – несъмнено положителна история.

Преди 20 години феновете на тези три клуба биха се надявали и молели, биха се молели и надявали. Ако на техния отбор не му бе стигнало малко до крайната цел, те щяха да оценят и да се възхитят на цялото това пътешествие, а останалите щяхме да се отпуснем на дивана и да се насладим на спектакъла. Всичко тогава се усещаше положително – пак си беше сапунена опера, ала такава, която значеше едновременно и всичко, и нищо.

Важи ли това и за 2019 г., или онова „нищо” вече се е изгубило по пътя? Оцапаха ли гащите от Евертън през 1986 г., когато позволиха на необуздания Ливърпул да се промъкне пред тях накрая? Беше ли Алекс Фъргюсън „менте”, защото Манчестър Юнайтед не успя да бие Уест Хам в последния ден на сезон 1994/95 и даде на Блакбърн титлата? Беше ли си глътнал граматиката Арсенал, след като падна от Лийдс през май 1999 година? Дали съчувствахме на загубилите, ала все пак помнехме само победителите?

Това може да се окаже първата надпревара за титлата в Премиър Лийг, която ще се запомни със загубилите я вместо със спечелилия я, а хората нямат търпение да излеят присмеха и презрението си върху пораженците. Победи и ще се изправиш като рицар. Загуби и ще си осъден доживотно на менте-щина.

Даниел Стори, Football 365

Следвай ни: