Авантюрата на Де Роси потвърждава упадъка в Аржентина

31 окт 2019 | 19:19
6610
0

Даниеле Де Роси пристигна в Буенос Айрес, за да преследва една мечта. Той бе на 36 години и бе направил чудесна кариера. Можеше да се оттегли с почести. Можеше да избере да се разхожда по терена за купища пари в Китай или Близкия изток. Можеше да се пренасочи към треньорството или телевизионното анализаторство. Вместо това избра, след цял професионален живот в Рома, да подпише с Бока Хуниорс.

Нещата обаче не се стекоха според плана му. Хронични проблеми с разтежения го ограничиха до едва 334 минути игра след пристигането му през юли. Де Роси беше на пейката за вторничния полуфинален сблъсък за Копа Либертадорес с вечния съперник Ривер Плейт, ала не влезе като смяна, като тимът му би с 1:0 и отпадна с общ резултат 1:2. Неговото присъствие изглеждаше по-важно не на терена, а на резервната скамейка като успокояващо влияние за останалите с огромния си опит, пък и му позволи да усети тръпката от Ел Суперкласико съвсем отблизо.

Сигурното е, че италианецът не е дошъл, за да си помпа егото, нито пък заради парите. Когато пристигна в Буенос Айрес след 13-часов полет, той се насочи мигом към базата на Бока и тренира с отбора още същия следобед. На следващия ден пък се появи там още в 6 часа сутринта, преди всички останали, и поръча 100 фланелки на новия си тим, за да ги подари на семейството и приятелите си.

Неговите причини да чувства подобна обич към Бока не са съвсем ясни. Това е клуб с исторически връзки с Италия – един от прякорите им е Генуезците, но желанието на Де Роси да играе тук изглежда свързано повече с уважението му към една от големите икони на последните 30 години – Хуан Роман Рикелме. Именно образът на Рикелме е аватар на УотсАп групата на Даниеле и негови приятели, в която единствената тема на обсъждане са полузащитниците във футбола.

Рискът при идване на толкова известен и почитан играч е, че той може да доминира в съблекалнята или да е надменен към съотборниците си, ала източници от клуба са поразени от скромността на Де Роси и от отдадеността му в тренировките. Неговият испански е приличен, макар че при тактически разбори се налага да разчита на преводаческите умения на Карлос Тевес, Мауро Сарате и Лисандро Лопес.

Това може и да се дължи на липсата му на игрово време, ала най-поразителното от престоя на Де Роси в Аржентина е това колко малко шум вдигна покрай него. Той имаше само едно телевизионно интервю, и то отстрани на тренировъчния терен, а не дълго и по-формално в студио, пък и рядко напуска своя хотел в обновения крайбрежен район Пуерто Мадеро, където живее сам, след като жена му и децата му решиха да останат в Рим. Единственият му коментар за Буенос Айрес, който се помни досега, е въпросът му защо там има толкова много улични протести.

Де Роси е силно необикновен. Той е един от едва четиримата европейци в аржентинския елит, но другите трима – Хосе Маури (Италия), Норберто Бриаско (Армения) и Дилан Джиси (Швейцария) – имат аржентински родители, че първите двама дори са и родени тук. Де Роси е първият европеец без аржентинско потекло, подписал с тукашен клуб, след унгареца Ференц Шаш, който дойде също в Бока през далечната 1938 година.

При това италианецът бе главна фигура във футбола в своята родина дълго време и игра цели 117 мача за националния си отбор. Единственият играч с подобен статут, избрал да не играе по сантиментални причини за бивш свой клуб на раздяла с футбола, а да дойде в Аржентина, бе Давид Трезеге. Французинът бе част от Ривер Плейт и Нюелс Олд Бойс между 2012 и 2014 г., ала неговите родители са аржентинци и той бе израснал в Буенос Айрес.

Това е тъжната истина на глобализацията: трафикът е почти изцяло еднопосочен. В Аржентина всеки с някакъв талант заминава в чужбина още като тийнейджър. Някои се завръщат в 30-те си години, но всеки в 20-те си и още в местната лига е или неособено добър футболист, или си има някаква собствена причина да не отпътува.

Около 1800 аржентинци играят извън граница, а това, няма как иначе, оказва влияние върху качеството на играта.

Вторничният Суперкласико, колкото и да бе изпълнен от цветове и страст, предложи слаб футбол – само фаулове и ъглови удари. Единствената следа от бляскавата фантазия на „десетките“, на която се гради целият мит за аржентинския футбол, можеше да бъде оставена от колумбиец – Хуан Фернандо Кинтеро. Той обаче остана на пейката на Ривер и, предвид обстоятелствата, нямаше как да се появи на терена.

При все слабата игра, упадъка на повечето стадиони и продължаващата заплаха от насилие, Аржентина все още е на 11-ото място по средна посещаемост на мачовете сред всички първенства в света. Просто любовта към клубовете и може би и към усещането за заедност и обща идентичност, които могат все още да бъдат открити по трибуните, надмогват всичко останало.

Или поне това е романтичното обяснение. Казва ли обаче това нещо различно от тръбяното по цял ден от маркетинговите гурута за силното идентифициране с брандовете? За западноевропейския футбол, където са парите и най-добрият футбол, Аржентина е пазар. И ако тя съществува отвъд това възприятие, е просто като театър, където обаче действието е не на сцената, а сред публиката.

Всички тези десетилетия на корупция и престъпност, всички онези 332 описани в кампанията „Salvemos al Fútbol“ („Да спасим футбола“) – до това ли се сведе една историческа лига, за която може да се спори, че навремето беше най-добрата в целия свят? Това ли ще остане тя – просто туристическа атракция за хората от по-богатите части на планетата?

Затова и, колкото и да са добри намеренията на Де Роси, колкото и да взема всичко това насериозно, колкото и да е освежаващо да видим играч, преследващ изживяването вместо парите, наистина ли се очаква да не го мислим за просто турист, който се наслаждава на почивна година в края на кариерата си?

Джонатан Уилсън, „Гардиън“