Излиза единствената автобиография на Мохамед Али

Един единствен път в живота си Мохамед Али решава да разкаже своята история в книга и това става в най-трудния период от живота му – докато е отстранен от бокса през 1967-1970 г., заради отказа си да бъде мобилизиран във Виетнам. Боксьорът, променил шампионата в тежка категория завинаги, изградил и популяризирал го, отказва да престъпи повелите на своята религия, и заради това е наказан да не практива единственото, което обича. Различни хора са предлагали много пари на Мохамед Али, за да напише книга и да разкаже своята история. Феновете му чакат дълго, за да прочетат неговата гледна точка и през ‘75-а това се случва – излиза единствената официална автобиография на Али, роден с името Касиус Клей. „Аз съм най-великият“, в съавторство с журналиста Ричард Дърам и редактирана от нобеловия лауерат Тони Морисън, излиза сега, четири години след смъртта на боксьора, за първи път на български език от издателство „Кръг“. Преводът е на Светлана Комогорова – Комата, писателят и треньор по бокс Палми Ранчев стои зад редакцията, а поетът Иван Ланджев е автор на послеслова. Родното издание е едновременно литературно и спортно събитие. То изобразява и чества онзи Мохамед Али, който си спечели име и слава като най-добрия в бокса, но и като борец за равни права, пацифист, а донякъде и като поет.

Никой друг боксьор в света не е бил толкова известен като Мохамед Али и то не заради своя стил на ринга, бързина и рефлекси. „В една професия, известна главно с жестокост и кръв, един човек може да притежава благородство и достойнство. Боксьорът се бие „за своя живот и живота на своите семейства, на тези, които обича и които ги обичат“, споделя в книгата си спортистът, някога известен като Голямата уста.

Без да се спира за дълго върху детските и юношеските си години, Али разказва за най-великите моменти в своята кариерара. Той разкрива цялата прословута и дълго време неизяснена история с неговия олимийски златен медал от 1960-а – първия му голям успех като професионалист, който той захвърля в река Охайо, след като отказват да му сервират в ресторант в родния му град Луисвил. Боксьорът пише: „Да спечеля този медал – награда, за която от детинство мечтаех, ми отне шест години кръв, удари, болка, пот, борба, хиляда рунда по рингове и в зали. Сега го хвърлих в реката. И не чувствах нито болка, нито съжаление. Само облекчение и нова сила.”

По това време той може и да спи със златния си медал, както разкрива списание „Тайм“, но олимпийското фиаско е вече отминал „меден месец“ за Али (макар феновете и хората отстрани да не знаят това). Причината е прясно сключеният договор с десетимата луисвилски милионери. Убеден, че един ден ще стане световен шампион, Касиус се насочва към титлата, която грабва три пъти. Той извървява път, наситен с много скандални моменти, падения и възходи – нищо от тях не е пропуснато в автобиографията му.

С чувство за хумор Мохамед Али разказва подробно за прословутата си победа над Хенри Купър през 1963 г., когато излиза с корона на главата в Лондон и побеждава съперника си в петия рунд, както и предвижда.

Али ни повежда зад кулисите на един от най-големите му мачове – първата среща за сетовната титла в тежка категория през 1964 г. срещу Сони Листън или първото пришествие, както го нарича самият той. Един мач, предшестван от скандална кампания, в която двамата боксьор, стигат до крайности. Един от куриозите, за който българските фенове вече могат да прочетат, е автобусът „Големия червен“. Мохамед го купува и го откарва при най-добрия художник на табели – баща си, за да го боядиса в оранжево, зелено, червено, жълто и синьо, но предимно в червено. От едната страна е изписано: „Най-колоритният боксьор на света – Касиус Клей, а от другата: Сони Листън е велик, но в осми рунд ще падне в миг!“. Али пътува с автобуса навсякъде и дори отива на мача с него.

И друга напрегната среща между двамата е разказана в автобиографията. Сони вади пистолет срещу Мохамед и стреля, слава богу с халосни, в едно казино в Лас Вегас, където Али е отишъл, за да го дразни. Малцина знаят, че този толкова важен мач за малко не се състоява. Причината – часове преди началото му, организаторите виждат на първия ред Малкълм Екс, известен мюсюлмански лидер, приятел на (по това време все още) Касиус Клей. „Старите бели мъже“ искат от Клей да изгони приятеля си, защото публичното му свързване с мюсюманската религия би го съсипала. Голямата уста отказва и дори събира багажа и антуража си в атобуса за тръгване, когато в последния момент организаторите решават, че залогът е твърде голям. И наистина е така. Докато мерят теглото им преди мача, Али ще произнесе култовата си реплика: „Летя като пеперуда, жиля аз като пчела!“, а когато си извоюва от никого неподозираната тежка победа, той се провиква: „Аз съм кралят на света!“.

Какво преживява човек в разцвета на силите си, на когото е забранено да практикува онова, в което е велик? Али обяснява за преживяванията си по време на отстраняването си от април 1967 до септември 1970 година.

Не е пропуснат и един от най-големите съперници в кариерата на Мохамед – световният шампион Джо Фрейзър. Как се урежда първият мач през 1971-ва с новия носител на титлата, наречен „Мача на века“, гледан от повече хора по света от всяко друго спортно събитие в историята; как се подготвя Али за него; подробно описание на преживяванията му в 15-те жестоки рунда на ринга, и накрая съсипващата загуба, която изпраща Джо в болницата за близо седем седмици, въпреки че е победител? Нищо от това не е пропуснато в автобиографията. И нататък – как се изправя победеният отново на крака? „Много лесни победи могат да съсипят един боксьор също толкова сигурно, колкото и дълга поредица от поражения“, пише Али. Почти три години се подготвя за реванша си срещу Джо Фрейзър и го надвива. „Аз съм най-великият“ приключва с последната трета среща между двамата „динозаври“ в Манила през 1975 г., когато Али побеждава с технически нокаут. Победителят диктува от Филипините по телефона последната глава от единствената си книга.

И пред камери, и в своята атобиография, Али е казвал много пъти, че боксът е само средство, което го е извело на сцената. Че ако не беше станал спортист, вероятно щеше да е умрял в Луисвил на някоя барикада за граждански права. И това го извисява още повече като шампион и като човек от онзи вид, който рядко се среща в света на спорта.

Следвай ни: