Критиките към Симеоне са чиста снобария

Киселините от загубата се издигаха от стомаха към гърлото на Юрген Клоп и човек можеше да види, че той се опитва да ги преглътне, преди да се качат още по-нагоре. „Зная, че не мога да губя – призна той. – Те ни победиха и трябва да го приемем. Приемаме го, разбира се.“

Предвид онова, което все пак каза след поражението от Атлетико Мадрид с 2:3 в сряда вечерта, няма как обаче да не се замислиш какво ли би било, ако не го приемеше. Шок, разочарование, усещане за тлееща несправедливост – всичко това е приемливо като изразни средства за треньор на отбор с отправени 34 удара към съперниковата врата и спечелил по очаквани голове (xG) с 3.52 на 1.18, а накрая все пак останал изхвърлен от най-големия европейски турнир още в първата елиминационна фаза.

Имаше обаче и още нещо: една подигравателна надменност, едно амбициозно налагане на морал в състезание, което все пак е спонсорирано от компания като „Газпром“. То бе изразено в думите на Клоп, че не разбира как футболисти от световна класа играят този тип футбол. Футбол с дълбок защитен блок от две линии по четирима и залагане на контраатаки.

Струва си да разчленим какво значи това. За осем години под ръководството на Диего Симеоне беше изградена с кръв, пот и безпощадни отработвания в тренировките една система, която не е просто част от идентичността на клуба, а и буталото за изстрелването към най-великата ера в историята му. Клоп по същество твърди, че Атлетико Мадрид трябва да изтрие всичко постигнато в полза на един проактивен офанзивен стил, който би направил далеч по-лесна задачата на отбори като Ливърпул да го побеждават. Да, това си е мнение (и всеки има правото на мнение), но не и такова, което е задължително да се приема насериозно от другите.

Самият Клоп всъщност по-късно каза, че начинът на игра на „лос рохибланкос“ е „най-трудният за преодоляване“, а така сам обори себе си. Самата причина Атлети да има този начин на игра в такива мачове е, защото води съперниците в пространства и ситуации, в които те не биха искали да бъдат водени. Както каза Симеоне, те просто се опитват да използват слабостите на противника и да победят. „С цялата си душа.“

Изкушаващо е да припишем неодобрението на германския мениджър на Ливърпул като чиста проба „гроздето е кисело“. Все пак има огромна разлика между това да изградиш добра защитна система и това да допуснеш 11 удара във вратата си и още два в гредите. Последното наистина не е типичната представа за класическата отбрана на Атлети.

Междувременно в сряда мадридчани за първи път от три години насам вкараха три гола в гостуване в Шампионската лига. Това се случи в Ла Лига само веднъж в последната година. Ядът на Ливърпул отчасти произтича от факта, че те самите – и особено вратарят им Адриан – бяха автори на собственото си падение. Най-големият грях на Атлетико бе просто този, че извади късмет.

И при все това има едно нещо, което си струва да се обсъди: дълбоко заложената неприязън при говоренето за отбори като „дюшекчиите“. Идеята, че атаката е нещо божествено, а защитата е нещо скверно; че офанзивният футбол, по-точно основаващият се на владение на топката офанзивен футбол е някак по-чист, по-впечатляващ, по-красив, дори по-морален.

В известен смисъл тези дебати са стари колкото самия футбол. До каква степен той е наистина едно спортно състезание, чиято единствена цел е да вкараш поне един гол повече от съперника си? И до каква степен е изкуство или забавление, в което въпросите за естетика, вкус и дори политика непременно трябва да присъстват като лакмус за превъзходство?

По BT Sport Майкъл Оуен надъхано поде тази тема, макар и не с точно тези думи. Според него няма нищо гениално в това да изградиш защитен отбор. Гениалното било стореното от Клоп и Джосеп Гуардиола: да играеш нападателно, без значение кой е насреща ти. „Уважавам подхода на Симеоне, но не го намирам за гениален“, завърши Оуен тирадата си.

Може би като нападател, при това дяволски добър, Оуен не е съвсем запознат с механиката на това да организираш защита. Демонстрираната надменност обаче показа нагледно едно по-широко възприятие: че организирането на отбраната е фасулска работа или поне някаква низша форма на неквалифициран труд.

Игралите под ръководството на Симеоне обаче казват съвсем различни неща. Те говорят за неспирния фокус върху тактическите детайли, позиционирането и връзката между движение и пространство. Говорят за подценената роля на Чоло при психическото заздравяване, изграждането на колективно съзнание и изкореняването на губенето на концентрация и за миг. Това може да прилича на вашата дефиниция за гениалност, може и да не прилича. Да се отрича обаче интелекта зад всичко това подсказва или за невежество, или за снобария.

Дали е грозно? Дали е неморално? Дали е антифутбол? Самият Симеоне със сигурност не е светец и често спортсменството на неговите отбори се описва като „изкуство на мрака“ или „криминална хроника“. В спорт с ниска резултатност може би беше неизбежно дефанзивният футбол да се обвие с ореола на неблагочестивост. Следствието от това напоследък обаче е, че се заема едно все по-фундаменталистко становище за това какво всъщност представлява футболът.

Откога той е само атака? Откога головете, дриблите и фантазията са единствената ценност в него? Откога имането на супервратар излиза от сферата на тактиката и влиза в сферата на помощта свише?

Отношението между формата и функционалността, между красотата и резултата вълнува умовете на мислителите от зората на човешката история. Да, в подхода на Чоловия Атлети има груба практичност, но има и красота. Тя е в отборната координация и хореография, в подчинението на индивидуалното в полза на колективното, в гледката от това как един аутсайдер в ерата на суперклубовете се изправя горд срещу цялата история и мощ на европейските гиганти. И, това също се случва от време на време, дори ги сваля от техния пиедестал.

Е, ако това не е истински футбол, кое тогава е?

Джонатан Лю, „Гардиън“

Следвай ни: