Клоп: След като обявих решението си, не е имало и секунда, в която да помисля, че мога да остана

Неколкократно в изминалите няколко дни Юрген Клоп трябваше да направи за последен пък поредица от неща, които дълго време бяха част от ежедневието му като мениджър на Ливърпул. В петък германецът даде последната си пресконференция, а днес направи и последното си интервю за клубната телевизия на мърсисайдци. По-късно Клоп за последен път ще изведе и отбора като негов мениджър. Ето някои от най-интересните теми, които обсъди германецът във въпросното последно интервю:

- Какво е да почувстваш от скамейката разтърсващата атмосфера на „Анфийлд“?

- Изключително е. Най-доброто, което можете да получите. Не можете и да мечтаете за подобно нещо, защото изглежда нереално. Но когато дойдете тук, хората го правят истинско и специално. Трудно е да се опише. Трябва да го преживеете. Всички знаем какво може да направи „Коп“ по време на един мач. Знаем какво може да причини „Анфийлд“ на съперника, но това трябва да е равносилно на представянето на отбора. „Анфийлд“ без добър отбор не е същият, като „Анфийлд“ с добър отбор. Дълго време бяхме един от най-добрите отбори в света. Между 2018-а и 2020-а може би бяхме най-добрият отбор в Европа. Чувствах се изключително. И само в края на този период бяхме без привърженици. Преди това бяхме с тях и показвахме како можем да постигнем, когато сме единни. Беше невероятно. Никога няма да го забравя. Все едно излиташ. Хората запяват You'll Never Walk Alone, но никога не е същото. Имах над 200 домакински мача и нито веднъж не беше същото като предишния път. Винаги е специално и това е само заради хората.

- Вашата фраза за превръщането на съмняващите се във вярващи като че ли най-добре обрисува ранните дни?

- Имал съм и преди това интервюта, но най-трудният момент бе, когато ме попитаха какво е посланието ми към хората. В този момент изникна това „Трябва да се превърнем от съмняващи се във вярващи“. На следващия ден беше пресконференцията. Казах го и там и очевидно това беше началото на нещо специално. Бих искал да кажа, че го планирах, но не го направих. Просто излезе.

- Смятате ли, че емоционалната страна на играта понякога засенчва техническите подобрения и блясъка на това, което се случва на терена?

- Всъщност нямам представа как външният свят ни вижда. Не е нужно да правим футбола по-голям, отколкото е. Сега си тръгвам и имам чувството, че това е най-важната тема на света. Но светът все още е доста лудо място и напускането ми на Ливърпул не трябва да бъде в новините в осем часа. Но ако футболът не е емоционален, ние нямаме право да съществуваме. За толкова хора по света тези 90 минути са най-важните, така че трябва да дадем всичко от себе си. А е невъзможно да дадеш всичко от себе си без емоции.

- Спечелихте първа титла в лигата от 30 години. Вие и играчите успяхте да постигнете това при невероятни обстоятелства...

Направихме го. Това бе суперспециално. И аз съм ОК с тази единствена титлата в Премиър лийг, макар че можеше или дори трябваше да бъдат повече. Това също е истина. Работата е там, че дадохме всичко от себе си, Направихме го и завършихме на една точка зад другия отбор. Нямаше кого да критикувам. Изиграхме три финала в Шампионската лига, което е лудост. Преди това известно време не се класирахме изобщо. Знам всичко това, но след като стигнеш до финал и спечелиш сребърните медали, не е страхотно преживяване.

Защо говорим само за Юрген Клоп? Седем-осем човека също си тръгват. Моята голяма сила е да събирам хората, които са добри в това, което правят. И аз не съм лош, знам го, но това е голямата ми сила. Имахме перфектни треньори и щаб.

- Разкажете за отбора, който спечели Шампионската лига и Висшата лига след десетилетия на чакане от феновете на Ливърпул...

- Хубавото е, че имахме добър отбор, когато пристигнах. Той стигна до финала в Лига Европа. Изиграхме невероятни мачове. Щяхме ли да станем шампиони с този отбор няколко години по-късно? Нямаше шанс. Но за онова време съставът бе добър. Трябваше след това да го променим стъпка по стъпка и го направихме. Влязоха играчи като Алисон, Вирджил Ван Дайк, Мо Салах Преди това Садио Мане, Джини Вайлнадум, Анди Робъртсън, Фабиньо, Жоел Матип – невероятни играчи.

Сглобихме толкова много неща и накрая създадохме специфичен начин на игра. Ние ли измислихме „фалшивата деветка“? Не знам, вероятно Боби Фирмино го измисли. Дали намерихме начин да има нападател, който да играе заедно със Садио и Мо? Не съм сигурен, но използвахме Боби по много специфичен начин. Създадохме най-офанзвивните крайни защитници. Играехме с невероятно висока защитна линия. Стъпка по стъпка, част по част, събрахме състав, който се превърна в машина. Винаги съм искал да бъда треньорът, който побеждава най-добрите. Винаги съм искал отборът да е готов да побеждава най-добрите. Да съм треньор на отбор, срещу когото никой не иска да играят. Заради начина, по който самите ние играем. А това е един наистина честен начин. Искахме да се се борим да спечелим всяка топка, но без да правим нарушения. Ние бяхме такъв отбор доста дълго време. В този период, в който изграждахме отбора, съм сигурен, че пет пъти поред бяхме най-чисто играещия отбор. Четири път бяхме най-чисто играещият отбор в Европа. Нямаше заглавия за това, но за мен то е изключително важно. За външния свят може би не е точно така. Там по-скоро мисленето е, че ако играеш малко по-мръсно, щеше да спечелиш повече. Ние обаче го направихме по правилния начин. Нямаме всичко, но можем да се борим всичко.

Винаги сме опитвали това. Не нам колко мача и колко точки спечелихме. Общият сбор е истинска лудост. Отборът беше машина, срещу която никой не искаше да играе. В момента, в който събудиш играчите, те бяха готови да минат през огъня. Беше невероятно. След това трябва да ги възстановиш и да го направиш отново. Тогава футболистите започват да остаряват, да свикват с нещата и вече не се защитават толкова много. Те все още са същите футболист, но не можеш да поддържаш всичко това четири, пет или шест години. Тогава трябва да направиш промени. Понякога ги правите твърде късно.

Трудно е да останеш успешен. Не можех да направя повече. Можех ли да направя повече? Да, разбира се, но само от позицията на това, което знам днес. Но не можех да направя повече спрямо това, което знаех по това време.

Когато дойдох тук, доста бързо се влюбих в клуба и града. Отговорността му нарастваше с всеки ден. Отговорността не само към хората, с които работя, но и към тези, които не познавам, а просто знам, че са тук, в града. Тази отговорност нарастваше с всеки изминал ден.

Имаше ден, седмица, две седмици, три седмици, когато разбрах, че не мога повече. Тече един сезон и по същото време планирате следващия. Това е постоянно. Свикнах да гледам играчи, с които подписваме две години по-късно. Две години по-рано аз ги гледам, следя, говоря с тях... Така става. Вече нямах сили да го правя. За мен бе ясно, че тук е време да спра. Винаги съм казвал, че в момента, в който почувствам, че вече не съм точният мениджър за клуба, ще им го кажа. Това и направих. Оттогава нямах никакво съмнение. Не е имало и секунда, в която да помисля, че мога да остана. Знам, че някои хора ще кажат, че съм го обявил твърде рано и след това са се случили много неща. Алтернативата бе да не кажа или да бъда уволнен. Ако го бях казал след последния мач срещу Уулвърхамтпън, щеше да бъде абсолютна катастрофа за клуба. На този пазар за треньори, какъвто имаме в момента. Колко са наличните такива? Просто щеше да бъде твърде късно. И тук отново стигаме до отговорността. Тя изискваше да взема решение, клубът да го знае отрано и да го обявим, защото в света, в който живеем, беше невъзможно да държим такива новини в тайна дълго време.

- Знаете ли какво следва?

- Празник. Ще гледам финала в Шампионската лига. Поканиха ме от Дортмунд. Нямам търпение да бъда всички тези неща – съпруг, баща, дядо... Нямам търпение за живота след кариерата. Нека видим какво ще означава това. Хората ме питата какво ще правя. Просто не знам. Никога не съм го имал, така че да опитаме и след това ще ви кажа".