Габриела Коева: Професионалният спорт възпитава ценности и качества, които в бъдеще само помагат
Габриела Коева е трикратна шампионка с екипа на волейболния тим на ЦСКА. Играе на поста централен блокировач. Родена на 25 юли 1989 година в Плевен, тя оставя трайна следа с изявите си като част от „червените“. Дългогодишна националка, изградила име и в чужина.
Габриела Коева разказа за началото си във волейбола, за емоцията да играе с екипа на "червените" и на националния отбор пред официалния сайт на ВК ЦСКА.
- Габриела, как стана част от ЦСКА?– Бях в девическия отбор на Спартак Плевен, когато треньорът на ЦСКА Атанас Петров бе селекционер на националния тим за девойки. Той първо ме повика в състава на България, след което ме покани да премина в ЦСКА. По това време играех както за девойките в Спартак Плевен, така и за жените и не беше голяма промяна, че ще играя при жените. Така, след края на лятото, започнах да тренирам и с ЦСКА.
- Обикновено става обратното – от ЦСКА към националния отбор…– Да, но в случая първо получих повиквателна за националния тим девойки, а след това и покана към ЦСКА.
Лесно ли премина адаптацията ти?– По това време имаше доста момичета, които не бяха от София, така че не беше нещо ново за тях. При мен бе малко по-особено, защото за пръв път излизах от вкъщи, от родния ми град, живеех в общежитието, учех в спортното училище, преместих се в СУ „Ген. Владимир Стойчев“, но най-голямата разлика бе, че бях далеч от дома. Но се адаптирах бързо. Дните са много натоварени, особено когато играеш за девойки и жени, тренирах понякога по три пъти на ден, така че нямах време да мисля за носталгия по дома. Нямаше време за нищо друго.
- Как те приеха момичетата в отбора?– Мога да кажа добре. Имаше и по-млади и по-опитни състезателки. Имах удоволствието да направя няколко сезона с Юлия Иванова, тя още играеше по това време. Имаше добра приемственост между млади и опитни. Смятам, че ме приеха радушно. В първия полусезон играех много малко, включвах се от време на време. Вторият вече играех титуляр, редом до Юлия. Адаптацията протече плавно.
- Кои приятелства останаха през годините?– С Елица Василева и до ден днешен сме най-близки от отбора, който бяхме тогава. Но по това време гръбнакът на женския национален отбор на практика бе и гръбнак на ЦСКА, така че създадох много приятелства. Тогава бяха Мария Каракашева, Юлия Иванова, Диана Ненова, Маргарита Амиджинова, Петя Цекова, много момичета, с които след това дълги години бяхме заедно в националния отбор. Но към днешна дата съм най-близка може би с Елица.
- Успя ли да се засечеш и с други треньори в ЦСКА?– При девойките бях и с Наско Лазаров, но основно при жените бях с Атанас Петров. След това заминах за чужбина и така и не се върнах.
- Имаш ли по-емблематични мачове за този период?– Има, не са един или два. Основната тройка в шампионата бяхме ЦСКА, Левски и Славия. Станах шампион и трите си сезона с ЦСКА и спечелихме купата, не съм имала неприятни спомени за този период. Отличават ми се обаче по-дългите серии във финала със Славия. Нямаше лесни мачове за титлата, но все пак печелехме, така че явно ни се получаваше малко по-добре.
- Играеше като централен блокировач, но къде беше най-голямата ти сила?– Дълго време и след ЦСКА работех, за да усъвършенствам блокадата. Никога не ми е била най-голямата сила. Определено атаката ми бе най-голямата сила и страст. В националния отбор също бях най-ниския център и разчитах на бързината в нападение. Атаката зад главата на разпределителя – популярните късо и дълго краче бяха моята сила.
- С какво се компенсира липсата на достатъчно ръст на този пост?– С бързина и с добро прочитане на играта на разпределителя. С много тренировки, като всеки друг елемент във волейбола. Но определено с бързина и отскок.
- Доколко ЦСКА помогна за развитието на кариерата ти в последствие, а и на изграждане на личностни качества?– ЦСКА бе много важно стъпало в развитието ми, тъй като един състезател има нужда не само от таланта и полагане на труд, но и от възможност да играе редом с най-добрите. Освен това в последствие за мен отиването в ЦСКА е тясно свързано и с националния отбор, вървят ръка за ръка. Един млад състезател, който е част от женския национален отбор, винаги е под прожекторите и ми помогна много. ЦСКА е клуб с много сериозни традиции назад във времето, и в нас са възпитавани ценностите, които той носи със себе си. Никога няма да забравя коридорите на залата, които бяха обсипани с безброй черно-бели снимки с множество легенди и с част от тях сме имали щастието да се срещаме в залата. Това също изгражда личностни качества и помага много.
- Виждаш ли се обратно в залата?– Животът ми в момента се развива по много различен начин. Обичта към спорта я има, следя мачовете, включвам се като анализатор в телевизията и не спирам да милея за нашите момичета. Но моят път се промени. Започнах следването си в НСА, докато още бях млада, завърших семестриално и в последствие реших, че не ми се иска да губя време. След което завърших бизнес администрация, но интересите ми поеха в друга посока и в момента се занимавам с клинични проучвания. За да станеш треньор, трябва да ти идва отвътре, да има какво да дадеш на децата и не всеки го умее. Не всеки добър състезател може да е добър треньор. Не съжалявам, продължавам да следя волейбола, да имам контакт със средата и състезателите, но имах силно желание да се реализирам и в друга сфера. Да покажа на себе си, че не е задължително професионалният спортист да е такъв цял живот и това да го определя като личност. Постигам го и съм много щастлива.
- Доколко спортът помага на един състезател и извън терена?– Помага в много аспекти. Дисциплината и отговорността се пренасят във всеки друг етап на живота. В много ситуации, в които се сблъсках, докато започна настоящата си работа, много хора подхождат скептично към бивш спортист. Не е лесно и трябва да се доказваш постоянно, че си отговорен, сериозен и стабилен кадър. Има си недостатъците в очите на хората, но аз смятам, че професионалният спорт възпитава ценности и качества, които само помагат в бъдеще.
- Какво би казала на по-младите тогава?– Нещо, което майка ми много ми повтаряше, докато бях дете. Моите родители също са бивши спортисти, баскетболисти. Майка ми казваше, че спортът е до време и трябва да уча. Много е важно за децата, тъй като голяма част от тях разчитат на това, че ще правят това цял живот. Не всяко дете обаче става професионалист на голямо ниво и е много важно, спортът е чудесно нещо, но трябва и ученето да върви ръка за ръка с волейбола. В ЦСКА нещата са много добре балансирани, спортното училище е до залата, условията предразполагат да не изостава нито един аспект. Затова и децата да го изискват сами от себе си, най-вече.