Пламен Константинов на 50 – човекът, който винаги избира сложния път

Той е една от най-ярките личности в българския спорт в последните 30 години. Дълги години като състезател, а след това и като треньор, Пламен Константинов винаги изпъква. И никога не можеш да останеш безразличен към него. Абсолютен гражданин на света. Кариерата му преминава през Славия, Джоя дел Коле (Ит), Арис, Емлакбанк (Тур), Орестиада, ПАОК, Ираклис, Олимпиакос, Панатинайкос, Тур (Фр), Монтекиари (Ит), Ястжембски (Пол), Газпром-Югра (Рус), Ираклис. Шампион на България с Левски и Славия, печели титлата в Гърция с 4 различни отбора – Арис, Олимпиакос, Панатинайкос, Ираклис. Във Франция взема златото с Тур. Дългогодишен капитан на националния отбор, с който печели бронз на световното първенство в Япония през 2006 и на Световната купа през 2007 година. Участник на две Олимпиади – в Атланта 96 и Пекин 08. Носещ волейболния ген на баща си Георги Константинов и майка си Ева Дойчева, Константинов е орисан да жъне успехи край мрежата. Продължава да го прави и като треньор, а днес ще отбележи 50-ата си годишнина в залата с националния отбор.

Г-н Константинов, как ви изглежда числото 50 в перспективата на времето?

–           Кръгло. В един момент като че ли много бързо са преминали, защото целият ми живот е на колела или на крила. Неусетно. Не съм спирал. От 30 години с малки изключения съм в чужбина.

Не изморява ли тая история?

–           Ако не я правиш навреме, в по-късен етап от живота ще е по-трудно. Докато можем, така живеем.

Кога ви мина през ума, че нещата с волейбола може да се получат?

–           Може би между 18-ата и 20-ата година се вижда дали има реален потенциал да се играе на високо ниво. Не по-рано е било при мен.

Каква беше първата индикация за това, че може да се иде на високо ниво?

–           Може би на едно републиканско старша възраст, тогава в него бяха събрани три набора. И моят 73-и играеше с по-големите 72-и и 71-и. В Добрич ме избраха за Най-добър нападател и може би там се видя, че ще мога да играя на добро ниво.

А първата титла при мъжете?

–           Беше със Славия, върнах се след един сезон в Италия, в който не можахме да пробием в плейофите. Аз изиграх финалната фаза на първенството в България. Споменът е приятен, защото не бяхме фаворит. Тогава Левски беше голям отбор, до полуфиналната серия с нас нямаха нито една загуба в първенството и ние успяхме да спечелим срещу безспорно по-силен противник, а след това взехме и титлата срещи ЦСКА. Тогава имаше недоволство от другите клубове затова, че ме допускат да играя за Славия. Това беше клубът, държащ правата ми. Интересното беше, че преди плейофите и Левски, и ЦСКА преговаряха със Славия, за да ме преотстъпят да играя при тях. Интересно какво щеше да стане, ако се бяха договорили клубовете, дали пак щяха да бъдат недоволни.

Гърция сякаш е спортната голяма любов в рамките на състезателната кариера?

–           То беше по-скоро стечение на обстоятелствата, а не на избор. Първо отидох в Италия. След това в Арис. Там стартирах с една титла, която беше първа за отбор извън Панатинайкос или Олимпиакос. Заедно с Любо Ганев пречупихме хегемонията на атинските отбори. Тогава спечелих и наградата за MVP на сезона и тогава започна гръцката одисея. Но имаше период, в който можеше да направя по-сериозна кариера в Италия. През 1998 моето желание беше да отида в Италия. Клубният ми отбор Славия беше ме договорил с Емлакбанк в Турция. Аз от своя страна бях подписал с вицешампиона на Италия Алпитур (Кунео). Дойдоха да ме гледат, разбрахме се, разписахме. И десетина дни по-късно се оказа, че Славия ме е продала в Турция. И се получи казус – ако отида да играя за Емлакбанк, италианците ще ме накажат с лишаване от права за 2 години. Ако отида в Кунео, турците ще осъдят Славия. Имаше опасност да не играя никъде. Турците бяха категорични, че не искат да ме пуснат, Славия вече беше получила и част от трансфера. В крайна сметка платих глоба на италианците от моя договор в Турция, за да отида изобщо някъде. Ако бях отишъл в Кунео тогава, можеше да направя по-дълга кариера в Италия. Не съжалявам. Гръцкото първенство тогава беше второ по сила в Европа – и като състезатели, и като организация, и като възможности. Единствено златото в Шампионската лига убягна.

Макар да бе много близо във финала с Тренто…

–           Да, това вече беше в края на кариерата. За съжаление една травма не ми даде възможност да съм на 100%. Практически играх без атака. Личното удовлетворение беше, че взех приза за Най-добър посрещач. Лошото е, че стигаш до финала, но не можеш да го изиграеш на максимума. Това беше и една от индикациите, че няма да мога да продължа на най-високо ниво. Вариантът да играеш просто някъде за някакъв договор, схемата „Работи за име, пък то ще работи за тебе“, не е моето. И казах „Край“.

След това тръгнаха нещата с треньорството. Зиратбанк беше първата ви станция.

–           Някои от ръководителите в Емлакбанк бяха станали такива в Зират. И когато разбраха, че спирам и приключвам треньорския курс в НСА, се обадиха.

След Зират кариерата на клубно ниво преминава изцяло в Русия. Газпром беше първото място, където първо бяхте играч, а след това станахте треньор.

–           Да, това е признание, че съм оставил добра следа като състезател. Защото в началото никой не ми е дал шанс, защото съм голям треньор, а са дошли предложения заради миналото ми като волейболист. Важно е да не си затваряш вратите като състезател, защото има и такива примери. Отиват, играят една година и затварят клуб, първенство завинаги.

Титлата с Локомотив ли е най-ценното в треньорската ви кариера?

–           Да. В треньорската ми кариера никога не съм бил начело на отбор, който да е фаворит. По-голямо предизвикателство ми е да направиш нещо с тим, който не е готов, не е пълен с готови играчи и звезди.

В тази връзка как мелите брашно със звездите, остър камък сте и вие самият.

–           Не бих се окачествил така. Аз мога да намеря общ език с всеки. Въпрос на отношение. В спорта това да си много мил не работи. Има ситуации, в които трябва да си твърд в позицията си, а не да се гънеш. Огънеш ли се, всичките състезатели могат да изразят претенции. И тогава трябва да се прегънеш 14 пъти. В спорта важат други правила. Прекалената демокрация в спорта не води до добри резултати. Има много примери, особено в последните вече доста години в България. Това е, защото няма ред. В спорта важат малко военно-полицейски правила. Има йерархия, тя трябва да се спазва. Не съм против да се чуе друго мнение, може да е полезно. Но се върви в една посока, стратегията я избира треньорът.  Иначе следва анархия, всеки си прави каквото си иска и няма резултати.

Това, че стоите 7 сезона в Локомотив означава ли, че сте си намерил мястото?

–           По-различно е. Останах толкова време тук, защото тръгнахме да изграждаме дългосрочна стратегия. Това не е като състезател, който отива, печели и си тръгва след една година. Визията за един клуб не може да е от днес за утре. Един клуб не се гради за една година. Да направиш детско-юношеска школа иска 6-7 години. Няма как да даде плодове след 1-2-3 години. Локомотив ми импонираше като идея за дългосрочно развитие. Според мен вече дава плодове, като не говоря само за първия отбор. Ние сме наясно, че не сме сред най-богатите в Русия, за да си позволим готови състезатели. Знаехме, че заради географското положение, звездите предпочитат да са в европейската част на страната. И трябваше да си създадем наши кадри. И последните 4 години сме в зоната на медалите, което се оценява на регионално и на спонсорско ниво.

Дълга кариера направихте в националния отбор. Кой е най-сладкият и най-горчивият момент с екипа на България?

–           Събрани са в 2 дни. Най-горчивият е полуфиналът с Полша. Трябваше да играем финал, така мисля аз. Да не казвам голяма дума, но тогава бяхме единственият отбор, от който Бразилия се притесняваше и губеше. Всеки втори мач. И можеше да им вземем титлата, но за съжаление изпуснахме полуфинала с Полша, него го държахме в ръце. А най-сладкият е мачът за бронза, който спечелихме на следващия ден. Успяхме да изиграем следващия мач след такава загуба и взехме медала. Осмислихме цялостното си представяне на това световно, а като че ли осмислихме и кариерата на този набор с националния отбор. За колективен спорт и за малката ни страна за мен това са близки до нереалните неща. За нивото на България – организационно, кадрово – абсолютно нереално. Това са нереални резултати.

Пекин не го слагате в тази класация. Защо?

–           Той е следствие на нямането. Ние можем ли да направим нещо, ама да не можем нищо. Това е стечението на обстоятелствата. Ние ако имахме една нормална лаборатория с оборудване тя за 3 мин щеше да направи правилните заключения и да приключи темата. А ние имахме лаборатория с техника от 80-те години, в която при завишени стойности на тестостерон влизаш в период на наблюдение – 36 месеца! А тогава нямаше време за това заключение. Съвременните лаборатории имаха техника, която за минути определяше – външен или естествен тестостерон. И точка. Взеха се неправилни решения тогава, включително управленски, които доведоха до тая бъркотия. И си оказаха влияние върху представянето на отбора.

Политическата нотка в кариерата как я оценявате?

–           Като гледам политическата класа в момента и с цялата ми неопитност тогава сега бих направил същото. Аз не съм бил партиен активист. Разбрах бързо, че в политиката важното нещо е да имаш съмишленици. Когато видиш, че хората около теб не могат да се доближат до твоята идея, нямаш място там. За един спортист тази метаморфоза не е лесна. Защото колкото и в спорта да има мръсни игри, там е останала е и някаква честна игра. Което изобщо не съществува в политиката. Там правилата са наобратно. Няма значение какво говориш, важното е да имаш крайния резултат като проценти. Не ми допада този вариант. И може би заради това бързо се отделих от тези среди. Знам, че политиката е мръсна игра, но трябва да има и доза хигиена, която аз не видях тогава в политическата ни среда. Искам да уточня, че имаше и свестни хора, но те бяха избутани настрани. И остана най-мръсната част от селекцията. Остана да управлява тази част, която е готова на всичко, да те лъже в очите и да не ѝ пука.

Вярвате ли в хубавия финал сега с националния отбор. В предишния ви престой ключови играчи отсъстваха за важните състезания.

–           Ние сме лимитирани откъм избор. Ако те не са здрави, трудно ще направиш резултат. С малки изключения, сме се държали в голямата група. Били сме с повечето наравно, превъзхождали са ни в детайлите, но не направихме желаните резултати – на домашното световно, на което се надявахме да влезем в шестицата. Може би на европейското, където вероятно изпуснахме титлата. До ден-днешен си го мисля. Дори ако се върнем към първото ми световно, когато бях оставен без избор. То и сега изборът ми беше същият. Аз не избирам да работя с националния отбор. Станало е по някаква необходимост и то винаги, когато отборът е бил в трудна ситуация. Тогава – след 11 загуби в Лигата от 12 мача. Сега след един период, в който нямаме сериозни резултати. Не съм поемал готов отбор, нареден. Но така е и като клубен треньор. И ми е по-интересно. Да, може да не постигнеш тези резултати, които би имал с готов отбор и завършени състезатели. Удовлетворение носи и да дадеш път на някого. Хубаво е да имаш резултати, но не винаги е възможно и не винаги е реалистично.

Първите 50 години бяха на педала и на голяма газ. Вторите как ще бъдат?

–           Не съм правил чак толкова далечни планове. На този етап близкото бъдеще ми е свързано с волейбола, но е факт, че той няма да е завинаги. Някога могат да се променят нещата и да се върнем в друга посока. Някой ден е възможно да тръгнем в посоката на политиката, която винаги ми е била интересна. Стига да имаш съмишленици и хора с дългосрочна визия. Това е по-трудното  в нашите географски ширини. Да направиш нещо дългосрочно, а не което да се види веднага – това е единственото, което работи. И в спорта, и в политиката.

Петър СТОЯНОВ, “Тема Спорт”