Матей Казийски: Нямам недовършена работа с националния ни отбор

Ще седна да помисля и на спокойствие да взема решение

Не съм си представял, че на 38 години ще бъда MVP в Италия, при това като диагонал

На 38 години Матей Казийски покори за пети път волейболния връх в най-силното волейболно първенство – италианската Серия А1. И то го направи, ставайки Най-полезен играч в решителната пета среща от финалната серия срещу Лубе Чивитанова. 

През новия сезон звездата ще премине в тима на Милано.  

В момента и цяла волейболна България очаква отговор на големия въпрос – ще облече ли Матей отново националната фланелка. Той говори за „Тема Спорт“ по всички актуални въпроси около себе си покрай празничните ангажименти с Тренто.

Матей, пета титла на Италия с Тренто, по-различна емоция ли беше?

– Емоцията беше силна при всички положения. По-различна с това, че другите титли идваха една след друга, а за тази трябваше да се чака 8 години. От друга страна фактът, че не бяхме подготвени. Отборът беше направен с надежда, но не за да спечели титлата. Още започвайки преди две години си казвахме „А дано“, всички си го мечтаехме, но в никакъв случай отборът не беше направен с идеята да спечели. Планът беше отборът да расте, да трупа опит, защото е изграден от много качествени млади състезатели. И на тях това да им бъде основа, за да печелят успехи в близко бъдеще.

Станахме свидетели на един от най-оспорваните сезони в историята. Какво беше ключът за вашия успех?

– Трудно ми е да отлича едно нещо. Ключово във финалната серия беше факторът „домакинство“. Или поне така изглеждаше. И двата отбора играеха по-добре вкъщи. Така че представянето ни в редовния сезон беше от огромна важност. То ни донесе правото да играем финалния мач вкъщи. Това много ни помогна. Другото, което мога да отлича, беше постоянството през редовния сезон. Там, където други се спъваха, ние успявахме да минем, въпреки че имахме проблеми от здравословен характер, особено есенния полусезон. Имахме болни, контузени, в един момент бяхме изпаднали до шесто място в класирането, но през пролетта се върнахме на второ и точно тази позиция

ни позволи да спечелим

титлата, защото ни докара до домакинство в последния мач.

Преди 15 години сигурно подобен сценарий би ти се сторил налудничав – да станеш Най-полезен играч, взимайки титлата с млади момчета до себе си, част от които могат да са ти и деца.

– И тук бих добавил нещо друго, за което ми напомниха наскоро след еуфорията от финала – да го направиш като диагонал. В никакъв случай не мога да си представя такова нещо, даже някой ако беше писал сценарий, едва ли щеше да се случи по този начин.

Съотборникът ти Алесандро Микиелето коментира след мача, че като дете те е гледал като божество, а сега е успял да спечели титлата рамо до рамо с теб? Как те кара да се чувстваш това?

– Не много добре, защото ми напомня, че са минали много години и децата, които са ме гледали, вече са възрастни хора и се борят за титли. Но със сигурност е приятно, защото Алесандро направи страхотен сезон и със сигурност беше с голям принос за титлата.

На 38 играеш волейбол близо до съвършенството, играта по-лесна ли е?

– Не. Първо не съм близо до съвършенството, даже по никакъв начин. Но имам един добър „багаж“ изживявания в този спорт и с това смятам, че съм полезен. Хубаво е да имаш човек, който е минал по пътя, не ти го утъпква, но ти казва какво да очакваш.

Продължаваш за 2 сезона в Милано. Как се стигна дотам?

– Когато говорихме с Тренто в началото на годината те имаха друга концепция за отбора и казаха, че няма да имат нужда по същия начин от мен, както досега. Предложиха ми

да остана като резервен състезател

ако искам да остана в града и в отбора. Предвид как се чувствам, мислех, че е още рано за такова нещо и започнах да се оглеждам за отбор, който да ми предостави други условия. Тогава се появи Милано, говорихме, колебанието изобщо не беше дълго.

Стана ли ти неприятно това решение предвид това, което направи в тези 2 години?

– Не, това са концептуални избори на един отбор и го разбирам напълно. Нито ми е за пръв път, може би ще ми е за последен, но не е нещо невероятно.

В началото на годината си говорехме друго, че искаш да останеш докато можеш, защото синът ти тръгва наесен на училище в Тренто.

– Да, но се оказа, че мога повече. Смятам, че ми е още рано да се отказвам, айде, не да се отказвам, но да забавям ритъм.

С какво те спечели проектът на Милано. Имаше ли значение това, че все пак градът е близо до Тренто?

– Да, със сигурност. Хареса ми, че изразиха желание и привързаност към това, което мога да дам като опит на един сравнително млад отбор. Тим, който иска да расте, да даде път на младо поколение, който подобно на проекта Тренто да е успешен в бъдеще. Там обаче ще играя като посрещач.

Какви ще са амбициите ти за следващите два сезона в Италия?

– Първо да съм жив и здрав, да започна и да завърша сезона от начало до край. На моята възраст това не е маловажно. От друга страна ще ми бъде интересно да се запозная с новия отбор, с новия треньор Роберто Пиаца и да се борим с останалите в Италия.

Цяла България очаква отговорът на въпроса ще облечеш ли отново националната фланелка. Имаш ли такъв?

– Не. Бях отложил всякакви мисли по въпроса по време на финалите. Сега след празненствата и други събития, обяди, срещи, ще седна да помисля и на спокойствие да взема решение. Към момента още нямам такова.

Може ли да се каже, че си най-близо до завръщане?

– Трудно ми е да направя сравнение. Мисля си, имам си колебания. Нямам точна идея, че днес клоня в тази или в онази посока.

От какво ще зависи това решение?

– До голяма степен от това как се чувствам и от това какво искам да направя.

Чувстваш ли, че имаш несвършена работа с националната фланелка, ако отидем в тази посока?

– Така поставен въпросът – не. Има неща, които съм искал да направя и не съм ги направил, но не го определям като несвършена работа. Каквото е трябвало да направя, съм направил.

Имам предвид, че можеш да дадеш още.

– Трябва да преценя. Да преценя доколко това е реално, защото би ми се искало да вярвам, че мога, но не съм убеден дали това е така.

Но осъзнаваш ли, че евентуално твое завръщане може да даде голям тласък за волейбола у нас, да зареди младите момчета с нова амбиция?

– Това го чувам напоследък като аргумент вече от няколко места, но ми се струва малко пресилено. Според мен е

по-скоро надежда на хората

които мислят, че ще се случи нещо, в което не съм чак толкова убеден. Вземам това нещо като аргумент.

Финален въпрос – клубното първенство у нас как го виждаш, макар че едва ли следиш много изкъсо?

– Ще призная, че мачове не гледам, но следя с интерес какво правят различни отбори, какви селекции градят. Има положително развитие в много отбори, които правят страхотни селекции, особено в Хебър. Прекрасни неща чувам за там. Съжалявам, че не успяха да спечелят титлата, защото знам колко много са вложили.  Но така е в спорта – понякога не се получава и не е важно само колко инвестираш, а да се наредят и много други неща.

Петър СТОЯНОВ, „Тема Спорт“