Румяна Каишева: Волейболът има обединяваща мисия

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. 

Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Румяна Каишева е родена на 26 декември 1955 година в София. Тя е четирикратен шампион на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-добрите нападателки на клуба в края на 70-те и началото на 80-те години. Легенда и на националния ни отбор.

Г-жо Каишева, кога стартира вашата приказка с ЦСКА?

– Много назад трябва да се върна. Преди време имаше сътрудничество между преподавателите по физкултура и треньорите. София беше разделена на райони, относно клубовете и кой-където учеше, към дадения клуб го причисляваха. Стана така, че аз учех в „Юрий Гагарин“ и учителят ми повика Петър Милев, имахме секция по волейбол. И така започнах, след което и завърших спортната си кариера именно в ЦСКА. Петър Милев по някакъв начин се пребори за мен, тъй като нямах намерение да се занимавам със спорт. Свирех на акордеон, беше дошъл моментът да премина на пиано. Но в семейството ми явно имахме генна предразположеност за волейбол, защото бях висока.

В коя година навлязохте по-сериозно при жените?

– Не си спомням кога беше точно, защото стана плавно, тъй като девическите отбори на ЦСКА винаги са били силни и с обединението на Септември и ЦСКА, влязох в женския отбор и заиграх, като бяхме още девойки. Но това се случи при Петър Милев отново. Беше през 70-те години на миналия век.

Имате безброй мачове за ЦСКА. Може ли да отличите някой от тях като най-добър за вас?

– Само един? Няма как да бъде един. Играхме много финали, страхотни мачове, пред пълни трибуни. Хората ни следяха и това бе допълнителен стимул за всички нас. Всеки един финал, почти винаги срещу „Левски“, по някакъв начин и за нас са били събитие. Разбира се и срещите в европейските турнири, защото това бе възможност да премерим сили с най-добрите клубове от Европа. Много хубав спомен имам от първия ми такъв финал, бях още ученичка, в Лион. Пътувахме с влак, за да се явим на финалите на европейската купа и се класирахме втори след руския ЦСКА, което беше огромен успех, неочакван. В предварителните групи имахме пътувания и в Италия, много емоции.

На фона на позитивните емоции, имахте ли и негативни такива?

– Не бих казала. Не съм имала сериозни контузии по време на моята кариера. Всъщност, скъсах ахилес, след като спрях да тренирам, няколко години по-късно. Явно беше в следствие на преумора на сухожилията. Иначе е имало моменти на по-слаба форма, на отчаяние. Тук искам да кажа нещо, не знам как ще прозвучи в днешно време. Но моята спортна дейност винаги съм я приемала като нещо допълнително, което ми се случва, без да се вземам толкова на сериозно, като изключителен спортист. Нашият спорт е колективен и обичам да го повтарям, защото не съществува индивидуална акция. Всичко е навързано и всеки взема участие в играта. Та по този повод спортът беше допълнителен за мен, мечтите ми бяха други. С много усилия спортувах и след това станах научен работник. Има тежки моменти, но такива има и в живота на всеки.

Кои бяха треньорите, които оказаха най-силно влияние върху кариерата ви?

– Започнах с Петър Милев, след това с Фани и Райчо Шаханови, които ни водиха до един момент в ЦСКА. После дойдоха Васил Симов, Митьо Димитров, Милко Караиванов, Наско Тренев, за кратък период и Митко Каров. Но най-големите ни успехи са свързани, както с ЦСКА, така и в националния отбор, с Васил Симов. По една или друга причина обаче международните успехи постигнахме с Митьо Димитров, Верка Стоянова (играещ треньор) и Иван Сеферинов. Но всеки треньор ми е дал по нещо и резултатите ни са заслуга на тези хора, в различните периоди. Искам да подчертая, че винаги най-важен е моментът в пристъпване към волейбола. Защото малко се говори за тези, които успяват да накарат децата да се влюбят в спорта. Може и да не играят на най-високо ниво, но това не е толкова важно. Нашият спорт е различен именно и заради това.

Кои момичета от отбора ви бяха най-близки през годините?

– С Мая Стоева деляхме една стая на лагери и първенства. Бяхме много различни по характер, но се допълвахме отлично и изградихме страхотно приятелство. Като цяло нашата група бе на една възраст и с всички сме били в много добри отношения, които продължават и до днес. Много хубаво чувство ме свързва с Мария Минева, нищо че е по-голяма от нас.

Как се справяхте с отговорността да сте част от клуба? Тежеше ли очакването винаги да се борите за първо място?

– Не съм го изживявала така. Може би защото във всички категории на школата сме се борили за първото място. И това се пренася и в женския отбор, защото става като вътрешна нагласа. Защото ние сме ЦСКА и винаги се борим за върха. Така че не съм изпитвала притеснение в тази посока. Но аз съм си и отговорен човек, вродено ми е. Не съм чувствала допълнителна тежест в това отношение. Ще се върна малко назад, за да ви кажа нещо важно. Който иска да тренира волейбол, според моето виждане, трябва наистина да е готов да се отдаде на колектива. Който иска винаги да гледа статистики и да си проверява личните резултати, трябва да се отдаде на индивидуален спорт. Много съм привързана към идеята, че волейболът има обединяваща мисия. За успехи и високо майсторство е лесно да се говори, но има един фундамент и той се поставя в началото. В нашите години бе положено чрез училище и у дома, а сега е задача на треньори и дейци, както и в голяма степен на родителите.

Накъде поехте след ЦСКА?

– Подобно на повечето ми колежки поех към Италия. Играх 6 сезона, а тръгнах за един. Почти не се надявах, че ще остана по-дълго време, защото ми се бяха родили и двете деца, бях на 29 години, но успях да остана на полето. И така останах в Рим, където съм и досега. Първоначално останах да работя в клуба, в който завърших кариерата си, след което се преместих в един по-малък отбор и по естествен път се получиха нещата. Работих малко и като треньор, но после станах спортен директор, организатор… клубът има много добра школа, но тук като цяло клубовете са страшно много. Интересът обаче е сериозен, имаме около 300 деца. Но това най-вероятно ще ми е последен сезон.

Как съумяхте да направите успешна кариера на полето и в академичен план?

– Аз се дипломирах много бързо в минно-технологическия институт, с висок успех, бях млада. Но това става с компенсация. Моите треньори по някакъв начин се наложи да приемат като даденост, че искам да правя нещо друго в този момент. Това оказа влияние върху тренировките. Няма как да стане съчетание и на двете неща едновременно да са на много високо ниво. След това записах да уча ВИФ, но така и не го завърших.

Какво бихте казали за настоящия отбор на ЦСКА?

– Много се зарадвах, когато прочетох за победата над Марица с 3:2, а след това ми хареса много и интервюто на Юлия, защото тя казва, че това е само един мач, с който се пречупва една психологическа преграда. Много точен анализ. Пожелавам им да е светло бъдещето. Но да знаят също така, че спортът е до време, не може да неглижират и образованието си. Да се подготвят и за това, което идва след спорта. Иначе – разбира се, успех, но с една мисъл, че има живот и след спорта. Трябва да имат идея какво ще правят след това.