Мартин Стоев на 50: Отново бих изминал същия път 🏐

Не съм спечелил единствено медал от олимпийски игри, но има мегдан да постигна и това

Една от най-големите фигури в българския волейбол – Мартин Стоев, навършва днес 50 години. Той е от малцината, които успяха да се реализират като състезател и треньор. Ще остане в историята като човека, спечелил златен медал от световно първенство като играч, след което извел мъже и юноши до отличия от шампионати на планетата. Ето какво каза той специално за „Тема Спорт”.

Г-н Стоев, в навечерието на 50-ия ви юбилей каква равносметка бихте направили за този половин век?

– В професионален план смятам, че добре минаха тези години. Донесохме доста успехи в българския волейбол. В продължение на 30 години, от световната титла през 91-ва до сега, ако мога да върна лентата назад, пак бих повторил същото. Може би някои неща бих направил по-добре, но нека да не бъда толкова лаком. Между състезател, треньор на мъже и на деца съм донесъл 9 медала за България. На национален, колективен спорт, мисля, че няма друг, който да е успял да постигне такова нещо.

Как ви кара да се чувствате тази сметка?

– Носи ми удоволствие. В началото го правех заради самата играя, впоследствие ми стана професия, което те прави професионалист и си изкарваш хляба от това нещо и към днешна дата може би вече ми е хоби. Защото не го правя на всяка цена, не е заради финансите, а защото вярвам, че този набор, родени през 2003/04 година, има потенциал. Те са единственият отбор, който успя да стане вицеевропейски и вицесветовен шампион в една гарнитура, което означава, че когато реших да взема тези момчетата, чувството ми не ми е изневерило, че има талант в тях.

Казвате, че сега волейболът е като хоби. Означава ли това, че сега удоволствието е по-голямо от преди?

– Да, по-сладки са тези успехи, защото те са двойни, все пак и синът ми е в този отбор. Имайте предвид, че след определена възраст приоритетите на един човек се изменят и най-важното са децата му. Когато гледаш как растат и успяват, това те прави още по-щастлив.

Предполагам, че и тази приемственост във фамилията също е удовлетворяваща…

– Това е негов избор, не е мой. Не е насилван или каран по някакъв начин да става волейболист. Но Ерик в момента живее с играта. Изцяло отдаден е на волейбола. Аз не бях на неговата възраст, бях по-мързелив. Той е по-старателен от мен. Надявам се, че с желанието, с което работи, ще постигне нещо значимо в този спорт.

Всъщност получава ли се така, че професионалната равносметка за 50-ия ви юбилей до голяма степен е свързана и с личната равносметка?

– Не, не бих казал. В личен план говорим за семейство, две деца, внуче. Изпълнил съм си дълга. Опитал съм се да дам продължение на фамилията, да се раждат повече деца в България и гражданският дълг съм го изпълнил. Вече самите деца какво ще изберат, е тяхно решение. Всеки трябва да прави или поне да се опита да съчетава полезното с приятното. Да работи това, което обича. Да успееш това нещо да го направиш в живота значи си успял и щастлив човек.

Какво не ви стигна на вас да изпълните в тези 50 години, което се надявате да реализирате в следващите 50, дай Боже?

– В професионален план единственото, което не успях да направя, е да взема медал от олимпийски игри. Като състезател най-вероятно няма да успея да го изпълня (смее се). Като треньор това е Божа работа. На такава възраст съм, че има мегдан пред мен.

Съдейки по Силвано Пранди, така е…

– Да, гледайки него, така е. Но аз това не го разбирам. Всяко нещо си има лимит. Той е набор на баща ми, нека да е жив и здрав, добре изглежда, но някои неща не са, както при 40-50-60-годишен човек. Физиологията все пак си казва думата. Но, да, има мегдан пред мен. Чувствам се много добре, в прекрасно здраве съм, нямам проблеми, така че бъдещето ще покаже дали ще мога да изпълня това нещо.

Ако си го поставите като цел, това означава, че имате и желание, така ли е?

– Тя, целта, стои в пространството, не е задължение. Не зависи и от мен само, а от много хора. Поколение на състезатели, федерация, шанс и много други фактори. Не е само до желание. Но когато има желание и се преследва една цел, е възможно тя да бъде постигната. Случайно нещата не стават така. Винаги се работи, за да се реализира една цел.

Предполагам, че най-щастлив ще сте, ако изпълните тази цел с вашия наследник?

– Ще ви кажа. Един ден баща ми каза така: „Като беше малък, ти беше синът на Стоян Стоев. Когато постигна всичките си успехи, аз станах бащата на Мартин Стоев. Пожелавам ти един ден ти да станеш бащата на Ерик Стоев, а не Ерик Стоев да е синът на Мартин”. Ако това нещо се случи, тогава ще бъда най-щастлив.

В такъв случай пожелавам ви именно това.

– Благодаря, дано да се случи.

Хари ЛАТИФЯН, "Тема Спорт"