Ивет Горанова: Каратето ме изгради като личност

Звездата ни в каратето Ивет Горанова гостува в предаването „Код Спорт“. Тя е носителка на историческите първи отличия за страната ни от световно и европейско първенство в този спорт. През 2018 г. тя спечели бронза на шампионата на планетата в Мадрид, а 12 месеца по-късно триумфира със златото на Младежките европейски игри в Минск. Горанова е и една от големите ни надежди за медал от олимпийските игри в Токио.

- Ивет, здравей! Радвам се, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“! Винаги ли си толкова усмихната?

- Здравейте! Благодаря за поканата, за мен е удоволствие! Да, мисля, че през цялото време съм усмихната, защото доста често ми го казват. Само когато съм изморена, не съм усмихната.

- Какво се крие зад това красиво лице, когато си на татамито? Променя ли се изражението ти?

- Да, променя се, скрива се усмивката. Физиономията става по-сериозна, защото влизам във фокус, концентрирам се и вече изражението е друго.

- Как се чувстваш в обстановка на пандемия?

- В началото ми беше доста трудно, когато ни затвориха за първи път. Бяхме на лагер в Сърбия, предстояха ни две важни състезания, даващи точки за олимпиадата. Отложиха ги едно след друго. За една седмица отложиха почти всичко за два месеца напред, прибрахме се в България. Общо взето нищо не се случваше, само тренирах за физическа подготовка вкъщи. Но на всеки един спортист му е ясно, че подготовката вкъщи не е както в залата. Излязох от форма, нормално, няма как да я поддържам. Благодарение на лагера през май месец, когато ни качиха всички спортисти на Белмекен, тогава отново започнахме добра подготовка и досега я поддържаме доста добре.

- Към какво е насочена подготовката ти? Кои са важните състезания през тази година, на които ще участваш, като изключим разбира се олимпийските игри в Токио?

- Март месец ни предстоят две Премиер лиги, които отново са за точки за олимпиадата. Все още не са раздадени квоти на нито един спортист в каратето. Май месец имаме европейско първенство, което ми е едно от най-важните състезания тази година. Искам този път да стана не трета, а първа! След това най-важен е квалификационният турнир в края на юни, само един месец преди олимпиадата. В последния момент ще се реши кой ще вземе квоти и кой не. А след олимпиадата имаме световно първенство, което беше отложено от 2020 за 2021 г.

- Травмата, която получи няма ли да попречи на подготовката ти?

- Гледам да не падам духом, да не го приемам като нещо голямо, което ще ми попречи да продължавам подготовката, както досега. Продължавам да тренирам с националния отбор, но съм изолирала ръката и съм само с двата крака и с другата ръка.

- Как се получи тази контузия?

- По време на тренировка. Този пръст от доста време беше травмиран и при две обръщания едно след друго успях доста да го контузя.

- Как гледаш на успехите, които постигаш? Хората сякаш очакват медал от теб на всяко едно състезание. Толкова са сигурни в твоята победа!

- Доста тежко е наистина. Това може би е едно от нещата, които най-много ме товарят психически. Тежи ми, защото постоянно го мисля и ми се получава някаква психическа бариера. Притеснявам се, ако загубя, какво ще стане и почвам да се страхувам от поражението. А това е най-голямата грешка.

- Как се концентрираш преди важен двубой?

- Обичам да оставам сама. Преди всяко състезание водим разговор с треньора, той успява да ме мотивира, говорим само положителни неща, за да мога да се вдигна, да се настроя психически за състезанието. Най-важно е психически да се настроя, аз физически съм подготвена. При мен главното е в главата да съм добре, да съм мотивирана и да имам желание. Обичам да оставам сама, да си помисля, мислено да изиграя няколко срещи, което доста ми помага.

- Какво е чувството, когато едно 18-годишно момиче побеждава елита в олимпийското карате? Става въпрос за световното първенство през 2018 г….

- Това ми беше най-хубавото състезание досега! В последния момент смених категорията, преди това играех в по-горната, тъкмо бях навършила 18 години. Много малко от елитните състезателки ме познаваха, а понеже сме от малка държава, винаги ни подценяват и си казват: „България – първа среща? Перфектно! Сигурна победа!“ Но това изигра лоша шега на най-добрата в света – украинката Анджелика Терлюга. На световното изиграх първа среща с нея. Честно да кажа, в началото ме притесни. Как точно сега? Винаги аз с най-добрата! Какъв е този късмет? Но след това, като се замислих, си казах, че няма какво да губя! Играя срещу най-добрата! И да загубя, няма да падна от слаба. Излизам и давам всичко от себе си. Бях доста мотивирана срещу нея и успях да я победа. Но след това доста лекичко се отпуснах и затова загубих втората среща, но имах късмет да играя репешажи и да стигна до бронзовия медал.

- Как гледат сега на теб съперничките ти?

- Мисля, че са доста притеснени, като излизат да играят срещу мен и имат голям респект. От една страна, това е добре за мен, защото те имат някакъв страх, но от друга, винаги са подготвени срещу мен и имат изградени тактики.

- Защо избра каратето – спорт, който определено не е лек за нежната половина на човечеството и като че ли е приоритет за мъжете?

- Честно казано, стана случайно, наистина. Не съм имала планове като малка и не съм мечтала въобще да се занимавам с карате. Но с течение на обстоятелствата, когато започнах да се занимавам с карате, съвсем случайно просто отидох в залата…

- Как стигна до залата по карате?

- Аз съм от Долна Митрополия, близко е до Плевен. В училището, в което учех, отвориха група по карате. Като малка обичах да ходя на всички занимания, дори народни танци или извънучилищни мероприятия. Така стана и с каратето. Със сестра ми винаги двете бяхме навсякъде, решихме да отидем. По принцип с каквото се захванем, не се отказваме до последно. С всяка една тренировка, все по-интересно ставаше. И когато започнаха да ни водят по състезания, няма по-голяма мотивация от медалите!

- С какво този спорт те спечели пред народните танци?

- Защото е индивидуален, а аз обичам индивидуалните спортове. В народните танци нищо не зависи само от теб, а от цялата група момичета. Когато някой път някоя друга не се справя добре, няма какво да направиш и само се ядосваш. А в каратето всичко зависи от теб. Колкото тренираш, така и ще се представиш на състезанието. Всичко е до теб и индивидуално – това ми харесва!

- Как родителите ти приеха, че двете им дъщери са избрали точно този спорт?

- Нормално, винаги са били съгласни с нашите решения. Доста от роднините ни казаха, че аз ще успея в каратето, защото съм по-мъжкарана и виждаха, че ми се удава, а и вървях напред.

- Сестра ти докога се състезаваше и защо се отказа?

- До 2017 г. се състезаваше. Точно, когато завърши училище, спря и с каратето. Започна да учи висше образование в Търновския университет, там вече нямаше група по карате и беше трудно да съчетава двете неща.

- Никога ли през годините не си си мислела да се откажеш от каратето?

- Доста моменти е имало, когато съм искала да се откажа. Замисляла съм се наистина ли искам да се занимавам с това нещо, а не с нещо, което ме кара да се чувствам щастлива и ми доставя удоволствие. Но това са моменти на тежки травми или психическа умора. След това винаги съм намирала мотивация и отново ми се е връщало желанието да продължа. И до ден-днешен не съжалявам и ще се занимавам докогато мога с този спорт.

- Как се преодоляват такива тежки моменти? Кой е до теб в тях?

- Треньорът, защото той най-много те разбира, знае как се чувстваш, а и той е бил в такива ситуации. Дори в такива моменти той е по-близък от семейството, защото в моето семейство няма спортисти. Аз съм единствената, която се занимава професионално със спорт и в доста ситуации те не ме разбират. Няма как да влязат в моето положение.

- Колко медала си спечелила от началото на кариерата си? Помниш ли първото отличие?

- 100% вече са над 200 медала, спряла съм да ги броя. През 2010 г. ми беше първото състезание в град Кнежа. Беше много интересно, но всъщност въобще не помня какво съм правила, защото още нямах представа от правилата по карате. Само знаех кога ми дават точка и победа. Станах първа и помня, че бях много щастлива. Много ме мотивира и започнах още повече да тренирам, имах още по-голямо желание. След два месеца отново станах първа и общо взето в България имам само две загуби през всичките години.

- Като всеки спортист и ти мечтаеш за отличие от олимпийски игри – как прие факта, че най-големият форум се отлага за една година?

- В началото бях малко разочарована, но след като обмислих малко нещата, мисля, че даже за мен беше по-добре, защото в каратето имаме много състезания. За две месеца имаме по 4-5 състезания и бяхме натрупали страшна умора всички спортисти. Това ни дойде доста добре, отпочинахме, събрахме сили. Все пак съм само на 20 години, нямам толкова опит като другите елитни състезателки. През тази година имах възможност да натрупам още малко опит и да се подобря. Още по-добре стана с отлагането.

- Какви са шансовете ти за медал на олимпийските игри?

- Мисля, че имам реални шансове да спечеля квота. Всичко зависи от квалификационния турнир. Ако се класирам в тройката, съм със сигурна квота. Има още един вариант – със златния медал от Европейските игри в Минск имам шанс също да взема квота, но трябва да се случат няколко други обстоятелства, за да стане по този начин.

- Сега нещо любопитно – миналата година в разгара на лятото участваше в Държавното първенство по лека атлетика в дисциплината щафета 4х100 м. Кое те накара да приемеш това предизвикателство?

- Вече бяха минали три-четири месеца от карантината и не се случваше нищо интересно. Всеки ден трениране, вкъщи, трениране, вкъщи и беше доста скучно. От 2018 г. тренирам със Светослав Топузов, първият треньор на Тереза Маринова. Провеждам с него функционални тренировки. От доста време се бъзикаше с мен и казваше: „Хайде да те пуснем да едно състезание по лека атлетика!“ Съгласих се и без това нямаше състезания по карате. Сега беше моментът! С още три момичета от неговия клуб потренирахме една седмица, не много, защото имахме лагери по карате. Реших да се пусна малко за адреналин, за връщане на мотивация и най-вече за разтоварване.

- Какво си казахте с другите момичета преди старта на състезанието?

- Беше много интересно, защото в отбора имахме само една спринтьорка, другите две момичета хвърляха копия. Бяхме събрани от кол и въже. Дори деня преди щафетата продължавахме да тренираме, защото не бяхме сигурни в подаването на палката. До последно не се знаеше какво ще направим, но мисля, че добре се представихме.

- На какво те научи японският боен спорт?

- Каратето ме изгради като личност, дисциплинира ме, научи ме на уважение, на самоконтрол. Изключително много качества придава самият спорт. Каратето не е само спорт, то е бойно изкуство, начин на живот.

- Чувстваш ли подкрепа от министерството на спорта?

- Да, огромна подкрепа чувстваме, нищо не ни липсва. Искам да благодаря на цялото министерство и на министър Красен Кралев. Отиваме, където искаме на подготовка, на възстановяване, всичко е на доста добро ниво.

- Как гледаш на хората, които са агресивни и търсят конфликт? Попадала ли си в такава ситуация?

- Да, доста пъти. Постоянно се случват такива ситуации покрай мен. Но все пак вече сме големи хора, не трябва да решаваме проблемите с побоища. Това няма да реши проблема, трябва да се изговорят нещата и да се намери правилното решение, така че и двете страни да са доволни.

- Искала ли си понякога да раздадеш справедливост на такива хора?

- Честно казано, да, доста пъти, но все пак съм момиче, не знам докъде ще ми стигнат силите.

- Какво правиш, когато не си в залата и имаш почивка?

- Излизам с приятели, това ми е любимото, много се разтоварвам. Също обичам и да се возя с колата, харесва ми и често да си оставам сама, да няма хора покрай мен. Да си седя на тишина – така най-много си почивам и релаксирам.

- Каква музика обичаш да слушаш?

- Всякаква, зависи от песента.

- В какво се изразява щастието за теб?

- В победите! Те ме правят най-щастлива. Моментите след състезание, когато съм спечелила медал, не могат да се сравнят с нищо друго, което съм преживяла досега.

- На кого се обаждаш първо, когато спечелиш даден двубой или имаш вече медал на гърдите си?

- На сестра ми, а ако треньорът не е с мен на състезанието, първо на него се обаждам. Но в последно време навсякъде сме двамата и първият човек е сестра ми. Тя винаги ме следи по време на състезания, как върви турнирът, схеми, резултати… Мисля, че го преживява, както аз.

- Как да завършим нашия разговор? Нещо за финал…

- Искам да пожелая на всички спортисти, които преживяха тази трудна година и продължават да тренират и да се борят за олимпиадата, да са здрави и да няма какво да ги спре да постигнат това, което мечтаят!