Ивайло Маринов на 60: Най-голямото ми постижение в живота е семейството

Легендата на бокса България и най-успешен спортист в историята на Варна – Ивайло Маринов, празнува днес своя 60-годишен юбилей. За Ивайло всичко е казано и написано, приказката му на ринга е пресъздадена в книга и филм, а предстои и втори такъв.

Олимпийски, световен и четирикратен европейски шампион, носител на Световната купа, Ивайло ще бъде запомнен с неподражемото си майсторство и неповторимия танц на ринга, с които превръщаше бокса в изкуство. Неслучайно специалистите са единодушни, че друг като него няма да се роди.

Ивайло Маринов е спечелил първата световна титла за родния бокс – в Мюнхен през 1982 година.

Най-добър боксьор на България за XX век, Спортист №1 на Варна за XX век и Почетен гражданин на Варна, а на Олимпиадата в Сеул постига нещо, което едва ли ще бъде повторено – спортист от Варна да вземе олимпийско злато като действащ състезател на варненски клуб. По онова време Ивайло се състезава за ФСФД „Черно море”. Осем години по-късно друг варненец - Даниел Петров, също става олимпийски шампион, но с екипа на Левски. По случай своя юбилей Ивайло Маринов се връща към паметните си моменти на ринга в ексклузивно интервю за „Петел”.

---

- Г-н Маринов, какво помните от първите си стъпки в спорта?

- Като всяко малко момче, ритах топка в махалата, а в края на 60-те започнах да играя футбол организирано в децата на Спартак при Герасим Калугеров, лека му пръст. Минах през детския тим и юношита младша възраст на клуба. Спомням си, че като дете връщах топките на мачовете на мъжете, а на почивката между двете полувремена всички деца играехме мачле на терена. По време на едно от тях, когато вратарят на Сливен се връщаше на вратата за второто полувреме, аз го излъгах и той каза: „Брей, от теб ще стане футболист.”

- Как се запалихте по бокса?

- Мой приятел тренираше бокс до стадион „Спартак”. Един ден ми каза, ела при мен, да видиш как е. Отидох и повече не излязох от залата. Случи се през 1977 година. Първият ми треньор беше Петър Ганчев, Бог да го прости. Той има и най-голяма заслуга за изграждането ми като боксьор. Само седем месеца, след като започнах с бокса, спечелих и първата си шампионска титла – на държавното за юноши старша възраст в Бургас.

- Първият ви голям медал при мъжете е бронзов от Олимпиадата в Москва през 1980-а.

- Можеше да е от друг метал, но късметът не бе с мен на ½-финала с кубинеца. Мачът вървеше в моя полза, но след един удар във втория рунд, си счупих дясната ръка. До края тя остана свита, но не се отказах. Нямаше обаче и как да го удрям, гледах само да не позволявам той да ме удря. Логично загубих по точки и останах с бронза.

- Година по-късно ставате за първи път европейски шампион в Тампере, а през 1982-ра в Мюнхен печелите и световната титла.

- Във Финландия нямах проблеми в нито един мач, а в Германия успях да донеса първия златен медал от шампионат на планетата за българския бокс. В Мюнхен обаче бе много трудно. На ½-финала състезател на КНДР ме удари в брадичката и ме прати в нокдаун във втория рунд. Това обаче толкова ме подразни, че до края съм го засипал с точни и безпощадни удари. Честно казано, след като ме удари за първи и последен път, повече нищо не помня от мача. Свестих се чак в съблекалнята и първите ми думи са били: „Победих ли?”. На финала срещу мен беше южнокореец. Бързо натрупах преднина в точките и до края „танцувах” и се забавлявах на ринга.

- Няма как да не ви върна към най-скъпата ви европейска титла – втората за Вас, която е спечелена в Двореца на културата и спорта във Варна през 1983-та?

- Пълна зала за всеки мой мач, много приятели, почитатели, нямах право да ги разочаровам. Печелех убедително по точки всяка среща, а в битката за златото тряваше да се изправя срещу моя приятел от Италия Тодиско, Вечна му памет. Преди мача го разходих във Варна, показах му заблежителностите на града ни, но на финала го победих. Миговете след награждаването никога няма да ги забравя. Хората ме хвърляха във въздуха, носеха ме на гръб. Бях удовлетворен, че им донесох такава радост, че ги направих щастливи.

- И идва Олимпиадата в Сеул през 1988-а, вашият връх в бокса. Върнете се 32 години назад и разкажете какво се случи.

- В Сеул бях решен да дам всичко от себе си, за да взема единственото златно отличие, което ми липсваше. По пътя към финала спечелих четири победи с явно превъзходство – срещу филипинец, руснак и още двама. Така се изправих в решителен мач за голямата титла в категория до 48 кг срещу Майкъл Карбахал от САЩ. Преди финала бях спокоен и уверен в силите си. Дори преди да тръгна от хотела, изпуших половин цигара на терасата в стаята ми. Старши треньорът Николай Джелатов ме видя и ми каза: „Не се притеснявай, моето момче, пуши си...” В трите рунда от по 3 минути бях във вихъра си. Нанесох му много тежки удари, разбира се, получих и аз удари, но не толкова сериозни. Нито за миг не съм се съмнявал, че ще победя. Не помня също да е имало критичен период в някой от трите рунда, нито съперникът да ме е поставил под напрежение. С оглед на това, което видяха, съдиите имаха само едно решение – да ми присъдят победа с явно превъзходство с 5:0 гласа. Този триумф бе и най-големият връх в моята кариера. След като се върнах във Варна, ме наградиха с Волга и 2500 щатски долара, а медалът стои и досега на видно място в моето жилище. Подарил съм голяма част от отличията и купите си на музеи, но златото от Сеул ще си остане само за мен.

- След това излизате на гурбет в Югославия. Какво си спомняте?

- За двете години там спечелих най-много пари в бокса. Последната ми европейска титла през 1991-а, я взех, когато се боксирах за Партизан (Белград).

- Съжалявахте ли, че се разминахте с още слава и големи пари при професионалистите?

- Не. Благодарение на наш мениджър с контакти в САЩ, изиграх 5 професионални мача в България и взех победи във всеки един от тях. Американците искаха да продължа на профи ринга на тяхна територия и дойдоха на преговори в Шведския хотел край Варна. Те настояваха, обаче да отида на първо време сам, а аз исках да взема жена си и дъщеря си. В крайна сметка отказах, тъй като не си представях да остана една година в чужбина без семейството си.

- Г-н Маринов, имате много титли и медали, но кое е най-голямото ви постижение в живота?

- Семейството, разбира се. Без него нямаше да постигна всичко това. Щастлив съм, че Пенка е моя съпруга, а моя дъщеря е Неда, която си взе стабилно момче за мъж и двамата ме дариха с прекрасната внучка Ивайла.

- Как ще отпразнувате юбилея?

- Тържеството го отлагам във времето, тъй като спазвам мерките и рестрикциите за борба с COVID-19. Извинявам се на всички мои близки и приятели, които бях поканил на празника, но здравето е най-важно и трябва да сме отговорни към себе си. Когато пандемията отшуми, ще отпразнуваме юбилея ми, както подобава.

Недко Петров, „Петел”