Няма друг като Ивайло Маринов! Една легенда на 60

Днес, 13 юли, една от най-големите легенди на българския спорт става на 60 г. Защото боксьор №1 на България за ХХ век Ивайло Маринов не е само наш, а е и световен феномен. Олимпийски, световен и 4-кратен европейски шампион, носител на Световната купа и определен като божество на ринга от българи и чужденци.

Със своята 18-годишна активна кариера (1977-1995) и най-вече със своя феноменален стил, неподражаем танц между въжетата, той накара дори най-великия треньор в аматьорския бокс Алсидес Сагара да възкликне: „България има своя истински, жив учебник по бокс. Нарича се Ивайло Маринов. И ако има състезател, за когото съжалявам, че не е кубинец, и че не мога да го тренирам, това е само той“.

Този самороден талант бе шлифован в школата на Черно море от Петър Ганчев и Петър Петков, за да се превърне в най-изкусния майстор на ръкавиците, раждан по нашите земи. А започва сравнително късно да тренира бокс, чак на 17 години. Преди това е футболист, играе ляво крило в юношите на „Спартак“ (Варна), редом до Живко Господинов и Пламен Гетов. Случаен облог обаче, вързан с един негов приятел, който тренира бокс в Черно море, променя съдбата му. А и тази на целия ни бокс. А облогът започва с едно

което приятелят му, на име Хюсеин Симов, изстрелва към Ивайло, който тогава се казва все още Исмаил Мустафов. Връзват бас кой ще бие, а арената е залата на Черно море, където боксьори и треньори са готови да гледат сеир. По-едрият и с по-дълги ръце Хюсеин срещу хърбавия и никога дотогава занимавал се с бокс Ивайло.

„След края на мача ченетата на всички бяха опрели в пода“, спомня си Маринов за своя първи боксов мач. Още на мига треньорите Петър Ганчев и Петър Петков са наясно: при тях е дошъл нешлифован диамант.

Останалото, както се казва, е история. Едва на 20 Ивайло печели бронзов медал на олимпиадата в Москва, а можеше и да е златен, ако не си бе пукнал ръката още в първия рунд срещу кубинеца Иполито Рамос на полуфинала. След това обаче няма кой да го спре. Печели първата за България световна титла в бокса в Мюнхен 1982, става четири пъти европейски шампион в Тампере 1981, Варна 1983, Атина 1989 и Гьотеборг 1991, вдига Световната купа през 1981, за да стигнем до върха – олимпийското злато в Сеул 1988.

А колко още можеше да спечели Ивайло… Визитката му щеше да е още по-богата, ако не бяха репресиите срещу него. Ако не бе страхът, че ще избяга, че ще напусне България, както стори легендарният ни щангист Наим Сюлейманов. Не че Ивайло не е бил по-малко ухажван да отиде в Турция, Канада, Германия… Но те не бяха предвидили характера mu. Неговото родолюбие и най-вече обичта му към Варна и морето.

Прословутата му фраза:

Като нямате, айде довиждане!“, става историческа. Отправена е към двама турски бизнесмени по време на световното в Мюнхен през 1982 година. Какво ли не му предлагат – карат го из града в мерцедес, собственост на звездата на Байерн Карл-Хайнц Румениге и му обещават, че ще му подарят същата кола, ако се състезава за Турция. Дават му апартамент в центъра на Мюнхен и 400 000 германски марки на ръка. Но Ивайло е непреклонен. Дори се опитват да го отвлекат. Вечерта след спечелването на титлата хора от щаба на турския национален отбор по бокс нахълтват в стаята му, докато спи. Добре, че нашите предварително са надушили какво се готви, че на леглото до Ивайло бди един от треньорите на националния ни тим, който брутално изгонва нахълталите турци.

Но по-сериозните удари по Ивайло тепърва предстоят. Колко ли болка, гняв и ярост е сърбал в себе си легендарният ни боксьор в тези две години на забвение, когато не му позволяваха да участва на международни турнири заради страха, че ще избяга.

Варна и роднините си. И го лишиха от още една световно титла, от още една европейска, от нова Световна купа. В разцвета на силите си – през 1986-а и 1987-а, Ивайло участваше само по републикански първенства. Свалиха го от самолета точно преди заминаването на световното в Рино и за боксьора настъпиха мрачни времена, с тежки мисли за край на кариерата. Версията пред обществото бе, че е болен, а него го излъгаха, че е дал положителна допинг проба. Всичко изтърпя, за да дочака своя звезден миг и олимпийското злато в Сеул, където с един неподражаем стил победи американец Майкъл Карбахал с 5:0 съдийски гласа.

Маринов има два олимпийски медала, а можеше да има четири. Преди Лос Анджелис 1984 се разболява от жълтеница, но така или иначе България не участва там заради бойкота. В Барселона 1992 пък го спряха зарази безумното ограничение боксьори над 32 години да нямат право да участват на олимпиада. А той ги бе навършил едва 12 дни преди старта на Игрите…

Днес, този великан на бокса, който никога не изневери на Черно море и Варна, въпреки многобройните оферти от столичните клубове и най-вече ЦСКА, се радва на уважението на всички в морската ни столица. Има свое заведение, дадено му от общината, има свой клуб СК „Ивайло Маринов“, но най-вече има подкрепата на любимите си хора и на съпругата си Пенка, която винаги му е била опора. А и вече от три години се радва на внучка, носеща неговото име – Ивайла.

Бъди жив и здрав, боксов професоре!

ГЕОРГИ ПЕХЛИВАНОВ, „Меридиан Мач“