Най-тъмната страна на Сър Алекс

Светът се е променил доста от онзи ден преди 39 години, когато Алекс Фъргюсън – син на работник в корабостроителница, роден в пролетарския глазгоуски квартал Гован, започна ерата си като мениджър. В първия си ден в първия си тим Ийст Стърлинг Алек, както го наричат близките му, поискал от клубния президент списък с наличните играчи.

“Беше страшен пушач, пушеше цигара от цигара. Като му зададох този въпрос, се разтрепери и започна да изкарва дим със 100 км/ч. Даде ми списъка: осем играчи и ни един от тях вратар – спомня си Фърги, както и това как дава първия си съвет към свой шеф. – Човече, най-добре е да имаме и вратар.”

Президентът му обещал да говори с управителния съвет и му осигурил 2200 евро за трансфери. Давид де Хеа струваше 20 млн. евро и е един от шестимата вратари в първия и резервния отбор на Манчестър Юнайтед.

Шотландецът сяда на първата си пейка “на сляпо”, само с диплома си за треньор и опита си като футболист със скромни възможности. Скоро обаче си връща “зрението”.

Това обаче не е историята за онзи Фъргюсън с трофеите, с голямата му тайна – подновяването на състава си на всеки три години със старт продажба на някоя от големите звезди, с превръщането на Юнайтед в глобална търговска марка. Не е и историята за всичко онова, превърнало го в легенда и дори сър. Нито пък за спомените за него като синдикален представител, чирак във фабрика за производство на инструменти или работещ в няколко глазгоуски пъба, докато играел като централен нападател от типа на онези, служещи си много с лактите.

Историите от този род са предъвквани доста и най-малкото ще ги оставим за друг случай. Има един друг Фъргюсън, когото хората предпочитат да игнорират или забравят. Алек е и малко нещо деспот зад очарователната си усмивка, както и много по-добре приспособен тактически към съвременния футбол, отколкото му се признава. Това е историята на Фъргюсън, предизвиквал толкова много страх, и тази на Алекс, съумял да се развива с времето.

ДРУГАТА СТРАНА

Нищо не е случайно. Неговата непристъпност, твърдост, самоувереност – всичко това произлиза от произхода му: улиците на Гован, където лоялността е главният закон. Изпитва нужда да се налага от първия си ден на работа и така да поддържа дистанция от колектива.

По този начин например, след спечелването на втория си пореден финал за местната купа с Абърдийн срещу Рейнджърс през 1983 г., Фъргюсън решава публично и в съблекалнята да поясни, че мачът е бил “боклук”, а отборът му е бил “жалък”. В никой случай нито един от играчите не можел да се поздрави и да отпразнува триумфа, дошъл след “плачевно представяне”.

Така се раждат фамозните “сешоари” на шотландеца – този начин да навикаш футболист в съблекалнята на сантиметри от лицето му, изплювайки думи и идеи (сладкиш под формата на сешоар му бе подарен от журналистите на прощалната му пресконференция). От подобни действия на мениджъра си изпатиха Гордън Стракън, Пол Инс, Рой Кийн, Рууд ван Нистелрой, Дейвид Бекъм и Уейн Рууни.

Неговият абсолютизъм е постоянен и никога не пожела да има дори един футболист, който да е по-голям от клуба. Както, от друга страна, и трябва да бъде. Когато лидери на съблекалнята като Пол МакГрат, Яп Стам, Кийн, Ван Нистелрой, Бекъм биваха изпъдени от “Олд Трафърд”, отношенията им с Фъргюсън се разпадаха. На него въобще не му и пукаше.

Неговите сблъсъци с други мениджъри са паметни. Кевин Кийгън изгуби самоконтрол след внимателно и систематично вербално насаждане на напрежение от страна на шотландеца. “Много, ама много би ми харесало да ги видя как губят”, крещеше пред камерите наставникът на Нюкасъл, който видя как преднината на тима му от 12 точки пред Манчестър Юнайтед се стопи драстично, за да се стигне до загуба на титлата с изоставане от 4 точки.

Битката за надмощие в Премиър Лийг с Арсен Венгер бе толкова лична, колкото и професионална. Когато пред 2002 г. Фъргюсън каза, че Арсенал е спечелил лигата и купата с “малко футбол”, Венгер му отвърна с блестящата фраза: “Всеки си вярва, че неговата жена е най-хубавата.” Две години след това се получи пословичният бой с пици в тунела към съблекалните на “Олд Трафърд” след победата на “артилеристите”.

През март тази година Фъргюсън отказа да подаде ръка на Рафаел Бенитес, който е треньорът с може би най-много понесени обиди от шотландеца и който е получавал най-малко подкрепа от колегите си в Англия. В един случай Сам Алардайс и Стийв Брус оркестрираха, разбира се след разговор със Сър Алекс, едновременни пресконференции срещу Бенитес и Ливърпул, за да повишат напрежението върху испанския специалист.

От момента, в който Фъргюсън утвърди голямата си цел – да свали Ливърпул от “ш.бания му пиедестал”, отношенията между двата клуба нямаше как да са приятелски.

Съперниците на Юнайтед чувстват, че е много трудно да спечелят на “Олд Трафърд”: съдиите много малко пъти правят грешки в ущърб на “червените дяволи” и винаги има доста добавено време, ако домакинът не печели.

Потвърждение на първата теза, само едно от тях, е признанието на бившия съдия Джеф Уинтър в автобиографията си, че на стадиона на Юнайтед отивал много стресиран от Фъргюсън и това често му пречело да взема най-точните решения.

Селекционерите на националния тим на Англия трябваше, невинаги с успех, да се борят за това от Манчестър Юнайтед да им бъдат предоставяни играчи, които предния уикенд бяха викани в групата, после получаваха контузии преди присъединяването си към лагерсбора и се възстановяваха “по чудо” преди следващия мач на клуба си.

И остава пресата, с която Фъргюсън установи отношения на основата на възхищение, страх и омраза. Не остава друго чувство. Всички кореспонденти в Манчестър в даден момент получаваха отказ за достъп до тренировъчната база Карингтън. Дори и клубната телевизия, с която мениджърът отказваше да говори в продължение на няколко месеца през 2011 година.

Най-известната от тези медийни битки бе с ВВС, където не даде и едно интервю цели седем години в знак на неодобрението си към един документален филм за действията на Джейсън Фъргюсън – неговия син и посредник. Никога обаче, напук на обещанията си, не даде ВВС под съд заради обвиненията към Джейсън.

На една пресконференция разкри хомосексуалността на журналист, веднъж подлъга най-големия си довереник въпреки опасността за последния да изгуби работата си и винаги смяташе пресата за “враг”, комуто не трябва да даваш дори вода. Макар че винаги я използва, когато го сметне за нужно.

В КРАК С ВРЕМЕНАТА

Говори се, че Фъргюсън си няма много идея от тактика. Всъщност неговите отбори триумфираха с лекота в английското първенство, ала се проваляха често в евротурнирите. Въпреки това той еволюира тактически и винаги бе в течение на съвременните тенденции във футбола и готов да промени из основи или да направи малки, но важни приспособления в групата си.

Много малко треньори, може би поради ясната несигурност на работата си, признават, че са допуснали грешки. Фъргюсън обаче не изпитва никаква трудност да говори за сбъркания мултимилионен трансфер на Верон, за вземането на поуки от провалените експерименти по пътя към надвиването на своя приятел Марчело Липи в края на 1990-те или за неособено набитото си око за вратари, доказано от привличането на хора като Таиби и Боснич. Говори също за успеха си в привличането на Карлуш Кейруж, който му отвори очите за това накъде е тръгнал футболът.

Може би най-голямата промяна, най-добрият пример за тази еволюция и за неговата смелост да не се приспива от успехите, дойде през 2000 г. в сезона след спечелването на историческия требъл от титла, купа на страната и трофея в ШЛ. Един мач го накара да осъзнае, че или ще направи обновление, или ще се срине, въпреки че към онзи момент бе лидер в Премиър Лийг с 10 точки преднина пред втория. Този мач бе четвъртфиналният реванш в ШЛ срещу Реал Мадрид.

След нулево равенство в испанската столица явният фаворит в очите на английските медии бе Юнайтед, който игра твърде предпазливо на “Бернабеу”. Висенте дел Боске обаче излезе победител в тактическата битка с експеримент с трима централни защитници и двама нападатели в схема 3-3-2-2, която в крайна сметка го изведе до краен успех в това издание на турнира.

Мадрид вкара три гола, а “червените дяволи” почти обърнаха този така отворен двубой, ала крайното 2:3 отрази един проблем, който съществуваше в продължение на години: Юнайтед не умееше да играе реванши, винаги допускаше голове в тях и така например бе отстранен от Борусия Дортмунд през 1996-а и от Монако през 1997 година…

Отне му време да се пренастрои (между 1999 и 2007 г. спечели само един елиминационен сблъсък), но днешният Юнайтед в Европа е следствие на онзи мач и онова решение.

Гийем Балаге, “АС”