Атлети счупи 14-годишното проклятие с победа за вековете
Площад “Сибелес” бе накичен до откат и готов. Петък вечер в Мадрид и богинята на победата се подготвяше за събитието от седмици. Работниците от общината отдавна се бяха разотишли, след като я бяха заградили с бариери и я бяха оставили да блести. Сега на нея й оставаше само да чака върху проблясващата си колесница. Скоро те щяха да дойдат, и то в хиляди, както го правят при всеки спечелен от Реал Мадрид трофей. Каква само вечер щеше да бъде!
Но стана 23:30 и още никой не бе дошъл, а улиците бяха пусти и тихи. 23:45, полунощ, 00:15, 00:30... нещо се бе объркало. Имаше хора, ала те бързо се изстрелваха покрай статуята. Някои й се присмиваха, преминавайки. Шум се надигна от юга: на 650 м надолу по булевард “Пасео дел Прадо” празнуваха все едно е 1999-а.
Пазете се от преклонение пред фалшиви идоли. Две статуи, две божества стоят в центъра на Мадрид. “Сибелес” е отправната точка за феновете на Реал Мадрид. Преди бе такава и за поддръжниците на Атлетико, ала тези дни те се събират на “Нептун”, съвсем близо надолу на юг. И напоследък често се събираха – две купи в Лига Европа и една европейска Суперкупа го обусловиха, а и “Нептун” бе подготвен, макар че малцина очакваха да приюти фиестата: Атлетико спечели Купата на краля. Срещу Реал Мадрид. На “Сантиаго Бернабеу”. В тази битка на боговете Нептун надви Сибелес с 2:1 след продължения. “Това е историческо”, каза озареният Хуанфран.
“Историческо” е точната дума. Това може би е дори най-великата вечер въобще за Атлетико досега. “Ако спечелим, ще е за вечността”, заяви Адриан преди мача. Диего Симеоне рече, че не знае къде точно се класира този успех в клубната история, но добави, че “след много години ще се помни”. И то как! Атлети не бе побеждавал градския си съперник този век. Всъщност не го бе побеждавал през това хилядолетие. Последната победа дойде през октомври 1999 г., когато Кристина Агилера бе потърквана “по правилния начин”, Пет Шоп Бойс не знаеха какво искате, а Тибо Куртоа бе на 7 годинки.
В онази година победата бе някак празна. “Дюшекчиите” изпаднаха в Сегунда за първи път в историята си, “една малка година в ада”, която се превърна в две. В първото дерби за почти три години след завръщането на Атлети в елита гол от фаул в последната минута и спасена дузпа (с нос) от тогавашния вратар и настоящ помощник-треньор Моно Бургос донесоха равенство 2:2, ала от тогава нямаше победа.Цяло едно поколение от деца – и всъщност испански футболни кореспонденти – не бяха виждали как Атлетико бие Реал Мадрид. Без значение какво опитваха, без значение какво правеха, без значение при какви условия, те просто не можеха да бият. Имаше я съкрушителната неизбежност на предстоящото поражение, която захрани една самоличност, изградена върху провала.
Атлетико се превърна в El Pupas, урочасания, а в една известна реклама бе показан изгубил ума и дума баща при зададен от сина му въпрос: тате, защо подкрепяме Атлетико? Имаше дори фенклуб на име Страданието, а неговият химн, изпълняван от фолк певеца с дрезгав глас Хоакин Сабина, гласи: “Какъв начин да страдаш! Какъв начин да загубиш!” Когато наближи стогодишнината, се появи проблем с авторските права и не можаха да го пуснат на “Калдерон”. Ето защо вместо това избраха “Не можеш винаги да получаваш онова, което искаш” на Ролинг Стоунс.
Макар легендата за Пупас да не се основава само на пораженията от съседите – всичко започна със загубата във финала за КЕШ срещу Байерн, част от идентичността на Атлетико е: те са отборът, който се бори срещу залозите и срещу Реал, винаги с изначален пасив и затова по-автентични. Поне така някои се опитват да обрисуват нещата. “Не бих могъл да играя за Мадрид заради външния си вид – твърдеше навремето Моно Бургос. – Не се шегувам. Биха ме накарали да се подстрижа. Атлетико е синоним на работническата класа. Феновете на тима са тухлари, шофьори на таксита или продавачи на чурос.”
Легендата за Пупас стана крайъгълен камък и извинение, нещо, зад което да се скриеш, да избегнеш отговорност и да си затваряш очите за успешната история. Пък и в последните три години те всъщност бяха спечелили толкова трофеи, колкото и съседите си, а този сезон всяка мисъл за психическа слабост бе смачкана от треньора им Диего Симеоне.Възраждането обаче никога нямаше да бъде пълно, а проклятието да бъде напълно разбито, докато съперникът не бъде надвит. Разбира се, имаше надежда, може би дори зародило се усещане, че това може да е техният момент, ала те се бяха научили да не се надяват. Когато ставаше време да се изправиш срещу Реал Мадрид, винаги нещо се изпречваше на пътя. Орис, съдба,... проклятие.
До сега. И какъв по-добър начин от спирането на магията от този? След това Арда Туран бе усмихнат, а косата му бе обръсната, както бе обещано. Филипе Луиш излезе с топката от мача под рамо и потупа Куртоа, минавайки покрай него: “Мадре миа, какво спасяване – най-добрият вратар на света!”, изкрещя бразилецът. “Това е удивително, славно”, усмихна се вратарят. Симеоне посочи необичайно образа на Хесус Хил в небесата и посвети победата на всички страдащи в живота: “Ние сме доказателство, пример, че можете да се справите.” А авторът на победния гол Миранда каза: “Исках да вкарам този гол заради всички деца, които всеки ден се смеят на сина ми, че е фен на Атлетико.”
Играчите и щабът на Атлетико носеха тениски. “Победата не е цел, тя е отношение”, пишеше отпред, а отзад: “Мадрид е червено-бял.” В 2:15 часа сутринта клубният автобус най-сетне излезе от “Бернабеу”, дома на големия съперник, с Купата на краля на борда. Миранда го закова: това бе катарзис, отмъщение най-сетне. Този път бе загатнато още преди мача, че психологията и стресът са обърнали посоката си. Сега това е факт най-най-най-сетне. След цяла година тропот за Десетата, всъщност цяло десетилетие, накрая се оказа, че са прави: това наистина бе годината на Десетата... само че не 10-ата Европейска купа на Мадрид, а 10-ата Купа на краля на Атлетико. За 18 месеца Диего Симеоне спечели колкото Жозе Моуриньо за три години.Този път Реал Мадрид бяха Пупас, като трижди уцелиха гредите, докато Тибо Куртоа направи две зашеметяващи спасявания. За Атлети това не бе просто победа, това бе екзорсизъм. След 14 години и 26 мача най-накрая те бяха победили Мадрид. Безкрайната история намери своя край. В крайна сметка си струваше да се играе. Пак ще има загуби от Реал, ала те няма да са същите. Сбогом, Ctrl C и Ctrl V. Сбогом, фатализъм! Сбогом, страх! Сбогом, Пупас! Сбогом, болка! Сбогом и прав ти път!
“Ако бяхте предложили на феновете следното: “няма да спечелим срещу тях 14 години, но когато го сторим, ще е на финала за купата, на техния стадион, при техен първи гол, при уцелени от тях три греди и наша победа в добавеното време”, те биха приели – усмихна се Симеоне. – Утре ще има още няколко нови привърженици на Атлети. Каня всички тях да си носят фланелките. Утре ще е специален ден.” Първият ден от остатъка от техния живот.Сид Лоу, “Гардиън”