Сър Алекс: възхвалата, извинението и благодарността

В неделя, когато Манчестър Юнайтед посрещне Суонзи Сити, 58-годишен мъж на име Пийт Молиню ще вдигне един стар чаршаф точно както го стори пословично през декември 1989 г., когато гърбът на Алекс Фъргюсън бе притиснат срещу една студена и непрощаваща стена, а вътре в “Олд Трафърд” настроението бе на мрачно недоволство.

Посланието тогава бе кратко и точно в целта: “Три години извинения и още сме лай.яни, тъ-дъм Фърги”. Това влезе в историята като надира на ерата “Фъргюсън”, а днес човекът с четката и тенекията с черна емулсия планира да направи обновена версия. Този път тя ще е, отчасти, извинение. Най-вече ще бъде едно “благодаря”.

Пийт, като мнозина поддръжници на Юнайтед, се надява да сдържи сълзите си по време на 1500-ния, и последен, мач на мениджъра начело. Неговият флаг ще гласи: “Двайсет и три години на трофеи и все още сме на върха, тъ-дъм Фърги”.

Наистина тъ-дъм. Бъзби приключи царуването си на “Олд Трафърд” 62-годишен. Шанкли напусна Ливърпул на 60. Пейзли остана на “Анфийлд” до 64. Клъф бе на 58, когато си тръгна. Фъргюсън е на 71, с пейсмейкър в сърцето и отбелязана в календара операция на хълбока, а при все това първата реакция при чуването на новината за оттеглянето му е почти да не повярваш на ушите си и да изпаднеш в почуда.

“Човекът, който не може да се оттегли”, така един вестник го наричаше. И ето го него след последната спечелена титла – пускащ шегички, изпълнен с лекота и добро настроение, говорещ с плам за следващия сезон и нататък. Някой запита дали трябва да приемем за даденост, че ще остане и догодина, а той говореше за това как “вълшебните хапчета” още работели. Винаги си е бил особено умел в пускането на фраза този Фърги.

Неговото наследство ще е толкова непоклатимо колкото стадиона, където статуята му сега се извисява зад наречената на негово име трибуна. Тринайсет титли с Юнайтед, две Европейски купи, две световни клубни купи, една КНК, пет на Англия, четири на лигата. Къмюнити Шийлд брои ли се? Че има 10 от тях.

Прибавете и онези години в Абърдийн, където спря доминацията на Олд Фърм, и бройката трофеи нараства до 49. Мениджър на годината? Десет пъти. Мениджър на месеца? Двайсет и седем. Това граничи с нелепостта: имало ли е някога друг мениджър, чиито отличия трябва да се трупат като в математическа задача?

Никой никога не го е правил с толкова състезателен дух и смелост. Никой не е побеждавал системата като него. Фъргюсън надживя 24 различни треньора в Реал Мадрид, 19 в Интер, 18 в Челси и 14 в Манчестър Сити. Оцеля след премиерите Татчър, Мейджър, Блеър и Браун и повечето сред нас вероятно са очаквали по-скоро и Камерън да бъде добавен към този списък, вместо да се присъединява към отдаването на почести в парламента.

Последната титла на Фъргюсън, 20-ата на Юнайтед, го изравнява на лично ниво с Арсенал, третия най-успешен клуб в страната. Не е съвсем вярно, че сам е свалил Ливърпул от клона им, ала със сигурност свърши чудесна работа да не ги допусне да се изкачат отново на него. Ливърпул има 18 титли. Ако Фъргюсън бе по-млад, може би с десетина години, човек би заложил на него сам да задмине тази цифра.

Когато шотландецът пое поста на 6 ноември 1986 г., Юнайтед бе 19-и в старата Първа дивизия и не бе печелил титлата от почти две десетилетия. Фуджи точно бе пуснал първия фотоапарат за еднократна употреба. Майк Тайсън бе на две седмици от първата си световна титла. Ник Бери бе №1 в класациите с “Every Loser Wins”. Това бе годината на “Дънди Крокодила” и “Топ Гън”, на “Фреди Стар ми изяде хамстера” и първия рожден ден на Уейн Рууни.

Първата единайсеторка на Фъргюсън, в гостуване на Оксфърд Юнайтед, е: Търнър, Дъксбъри, МакГрат, Моран, Албистън, Хог, Блекмор, Моузес, Стейпълтън, Девънпорт, Барнс. Мениджърът, твърдо решен да направи впечатление с първата си реч преди мач, успява да нарече Питър Девънпорт “Найджъл” по грешка. Идва загуба с 2:0.

Двайсет и шест години по-късно вероятно имаме по-добра идея защо не можа да се покаже пред медиите след загубата от Реал Мадрид в ШЛ през март и за поразителния ефект, който ще да е имала тя върху него, след като е знаел, че това ще е последният му поход към най-високо ценения от него трофей.

Можем да си представим колко ли ще да е копнял за идеалния завършек: купа №50 на “Уембли” на 25 май. И е странно, почти изнервящо усещане това да знаем, че той няма да е на пейката през август. Винаги сме знаели, че един ден ще се отвърже на свобода, ала новината все пак те удря като дървен чук. “Той е като седалка на стадиона, като тревата на игрището – каза наскоро Роберто Манчини. – Той е част от Юнайтед.”

Той е също така единствен по рода си и вероятно едва сега, а и в бъдеще, неговите постижения ще получат пълното признание, което заслужават.

Същевременно е трудно да не се замислиш как ще преживява без всекидневната обвързаност. Футболът е нещото, което е придавало най-голям смисъл на живота му, и пътувалите около света заедно с него по петите му журналисти са добре запознати с обичайната му реакция при каквото и да било отваряне на дума за оттегляне: най-вече смразяване на погледа. Друг път се отнася към въпроса като към оскърбление и, внезапно, може да се окажеш попаднал в тунела от вятър при навеждането му към теб и освобождаването на цялата тази ярост.

Имаше обаче и други случаи, когато Фъргюсън наистина се отваряше и даваше впечатлението на човек, смятащ живота на бивш мениджър на Манчестър Юнайтед като безформен и непривлекателен, дори плашещ. “Големият страх е какво да правиш със себе си – каза той веднъж. – Има твърде много примери на хора, които се оттеглят и много скоро се завръщат. Отнемаш от себе си онова нещо, което те прави жив, което те поддържа жив.

Помня 65-ия рожден ден на баща ми и от неговата корабостроителница му подариха вечеря за 400 гости. Следващата седмица майка ми ми звъни и казва: “Баща ти отива на скенер, има болки в гърдите.” Отвърнах: “Ще да е от емоциите.” Е, оказа се рак. Седмица. Една седмица.”

Фъргюсън смяташе оттеглянето като нещо, което в един идеален свят може просто да постави като документ в чекмедже.

Как ще направи своето отстъпление? Знаем, че остава като член на борда, ала този ритуал да отива в 6 часа сутринта на тренировъчната база, да хапне намазана с масло филийка препечен хляб и после да се оправя с “проклетата планина от документи” на бюрото му ще бъде отчайващо труден за изкореняване.

Повече време за конете, ще си помислите вие. Той има голямо семейство с една малка флотилия от внуци и те несъмнено ще бъдат на игрището в неделя, когато вземе микрофона за последен път. Фъргюсън винаги е искал да се научи да свири на пиано. Колекционира вино и обича да чете, винаги поглъща нова информация. И все пак футболът, и по-специално това да си мениджър, е неговата пристрастеност и няма да е лесен навик за отстраняване. Дори и Фъргюсън, при своята могъща яснота на разсъжденията, може да бъде простен, че изпитва странния миг на несигурност.

Почестите отразяват тъгата на повечето хора, тъй като това не е просто оттеглянето на един велик мениджър. Това е напускането на последния от рода: мениджъра от старата школа.

Несъмнено ще има някои, които не могат да минат отвъд осмиването и не ще могат да съчетаят всички почести със своите собствени спомени за поведението на Фъргюсън. Той, да не го идеализираме, можеше да бъде ужасяващо безпощаден. Можеше да бъде студен, отмъстителен, необръщащ внимание на това как действията му се отразяват на другите. Пресконференциите му можеше да бъдат напрегнати, мрачни занимания. “Сешоарите” му бяха забележително нещо за пряко наблюдение и няма смисъл да сме лицемерни: имаше моменти, в които можеше да бъде, в най-вулгарен смисъл, един чиста проба копелдак.

Има обаче и един различен Фъргюсън, който не е често виждан и когото може би ще опознаем повече, когато се измести от фронтовата линия на своята професия. Имаше например и актове на голяма човечност.

Не са мнозина онези, които знаят за видео съобщението, изпратено от мениджъра до Пол Хънтър няколко седмици преди смъртта му, в което казва на бившия шампион на снукър Мастърс-а как трябва да е горд от всичко, което е постигнал, и го възхвалява за смелостта и достойнството му в битката с рака. Не са изписани много редове по факта, че Фъргюсън се свърза с родителите на Джош Фърбър – убит по време на ваканция в Австралия студент, след като разбрал, че момчето е привърженик на Юнайтед. Това не са и изолирани случаи. Фъргюсън често нарушава програмата си, за да посети погребение на някой верен фен, на непознат за публиката член на щаба си или на някого от мнозината си познати.

Да, имаше случаи, когато отношенията му с медиите бяха разбити и сякаш бе на война с футболната индустрия. При все това и тези войни бяха пренапомпвани.

Някои от най-старите приятели на Фъргюсън бяха пишещи за футбола репортери. Знае се, че се е свързвал с редакции на вестници и е настоявал да бъде свързан направо с редактора, след като е дочул, че някой от репортерите от неговия ресор е бил атакуван от шефа си.

Дори сега я има иронията в това, че точно Мийк събира последните бележки от мениджъра за програмката за мача с Челси, без да има каквато и да било идея, че и той, както всички останали, бива изигран. Ключовата фраза в текста е следната: “Със сигурност нямам никакви планове към момента да напускам онова, което вярвам, че ще бъде нещо специално и ще си струва да бъдеш около него, когато всички го видят да разцъфне.” Класически Фъргюсън до самия край.

Дейниъл Тейлър, “Гардиън”