Арни разказва за България
Арнолд Шварценегер споделя непубликувани досега факти от личния си живот, политическата и филмовата си кариера в сензационната автобиография "Зов за завръщане", издадена у нас от "Хермес". Арни дори разказва за престоя си в България по време на снимките на "Непобедимите 2" и споделя впечатленията си от нашата страна. Момчето от Австрия на 21 вече живее в Лос Анджелис и е носител на титлата "Мистър Вселена". За няколко години става най-великият състезател по бодибилдинг в света. Десет години по-късно вече има не само диплома по бизнес, но и управлява собствена печеливша компания за недвижими имоти и бодибилдинг. От книгата ще научим как Шварценегер управлява Калифорния в тежки времена на криза и природни бедствия и прокарва знаменитите закони за екология и реформи в изборния кодекс. С Мария Шрайвър създават семейство и отглеждат четири деца, но се разделят след скандала с негов незаконен син.
Роден съм в година на глад и лишения. Годината е 1947-а, а Австрия е окупирана от съюзническите армии, унищожили Третия райх на Хитлер. През май, два месеца преди раждането ми, във Виена е имало гладни бунтове, а сериозният недостиг на провизии не подминал и Щирия - югоизточната провинция, където живеехме. Години по-късно, ако майка ми искаше да ми припомни с какви трудности са ме отгледали, започваше да ми разказва как обикаляла от ферма на ферма, за да събере малко масло, захар и жито. Имало случаи, когато отсъствала по три дни. Хамстеруване, така го наричаха с баща ми - като хамстер, който събира ядки. Просенето на храна било често срещано явление. Нашето типично фермерско селце се наричаше Тал. Цялото му население се състоеше от няколкостотин семейства, чиито къщи и ферми бяха струпани в махали, свързани помежду си с пътеки и тесни улички. Прашният главен път се катереше и спускаше в продължение на няколко километра през ниските планински хълмове, покрити с поляни и борови гори. Виждахме много малко от командващите Британски въоръжени сили - като например случайно преминаващ през селцето камион с войници. Но отлично усещахме присъствието на руснаците, окупирали източната част на района. Студената война беше започнала и всички ние живеехме в страх, че руските танкове ще нахълтат при нас и ще бъдем погълнати от съветската империя. Свещениците в църквите плашеха паството с ужасяващи истории за руснаци, разстрелващи бебета в ръцете на майките им. *** Най-ранните ми спомени са как майка ми пере дрехи, а баща ми рине въглища с лопата. Бил съм на не повече от три години, но образът на баща ми е особено ярък в съзнанието ми. Той беше едър, атлетичен мъж и се справяше сам с много неща. Всяка есен ни доставяха зимния запас от въглища - един камион ги стоварваше пред къщата ни - и баща ми позволяваше на мен и на Майнхард да му помагаме с пренасянето им до мазето. Бяхме толкова горди да му бъдем помощници. *** Домът, в който израснах, бе проста постройка от камъни и тухли, просторна, с дебели стени и малки прозорци, които държаха студената алпийска зима на безопасно разстояние. Имахме две спални, всяка от тях оборудвана с печка на въглища, и кухня, където се хранехме, пишехме домашните си, миехме се и играехме. Тази стая се отопляваше от готварската печка на майка ми. Нямаше водопроводна инсталация, нямаше баня с душ, нито пък тоалетна с казанче, просто един съд за вода с капак. Най-близкият кладенец се намираше на повече от триста метра разстояние от къщата и дори да валеше силен дъжд или сняг, някой от нас трябваше да отиде дотам. Затова се стараехме да използваме колкото се може по-малко вода. Топлехме я, пълнехме голям леген и се къпехме с гъба или мека кърпа - първо се миеше майка ми с чистата вода, после баща ми, а след това идваше ред на двама ни с Майнхард. Нямаше значение, че нашата вода изглеждаше малко по-тъмна, стига това да ни спестяваше разходка до кладенеца. Имахме дървени мебели, съвсем прости, и няколко електрически лампи. Баща ми харесваше картини и антики, но по онова време това беше лукс, който той не можеше да си позволи. Музиката и котките внасяха живец в дома ни. Майка ми свиреше на цитра и ни пееше песни, но истинският музикант бе баща ми. Той умееше да свири на всякакви духови инструменти: тромпет, флигорна, саксофон, кларинет. Освен това пишеше музика и беше диригент на местната жандармерийска музикална група - ако някъде в региона починеше полицай, групата свиреше на погребението. През летните неделни дни често ходехме на концерти в парка, където той дирижираше, а понякога и свиреше. Повечето от роднините ни от негова страна бяха музикални, но нито аз, нито Майнхард наследихме този талант. *** До есента вече се бях завърнал и снимах екшън филми: "Непобедимите 2" в България заедно със Силвестър Сталоун, "Последната битка" в Ню Мексико, чийто режисьор бе Ким Джи-Ун, и "Гробницата", още един филм със Сталоун, който бе заснет близо до Ню Орлиънс. Бях се питал какво ли ще е усещането да застана отново пред камерите. Когато бях губернатор и посещавах някоя снимачна площадка, си мислех: "Леле, не съм ли щастливец, че не ми се налага да вися с главата надолу, за да заснема сцена с бой." Приятелите ми ме питаха: - Не ти ли липсва това? А аз отвръщах: - Никак даже. Толкова се радвам, че съм в костюм и вратовръзка, готов да присъствам на среща за образованието и дигиталните учебници, след което да произнеса реч за намаляване на престъпността. Но мислите винаги те изненадват. Започваш да четеш сценарий, да си представяш сцената - как ще я режисираш, как ще изпълниш каскадата, завладян си и нямаш търпение да го направиш. Съзнанието се откъсва от политическите проблеми и се насочва към новите предизвикателства. *** Слай снимаше "Непобедимите 2" в България и когато пристигнах там през септември 2011-а, това бе първото ми завръщане като актьор, с изключение на ролите в "Аз и хлапето" и "Непобедимите", докато бях губернатор. Не бях снимал битки и каскади от осем години. Другите екшън герои ветерани от екипа - Слай, Брус Уилис, Долф Лундгрен, Жан-Клод ван Дам и Чък Норис - бяха наистина мили с мен и донякъде ме покровителстваха. Обикновено екшън звездата не общува с останалите на снимачната площадка, той упражнява бойните си изкуства и демонстрира мускули. Но тези хора бяха съвсем различни. Някой от тях се приближаваше и казваше: - Предпазителят на този пистолет е тук. Ето как се зареждат патроните. Струваше ми се, че отново ме въвеждат в света на екшън актьорите. Каскадите бяха трудни. Работата бе свързана с физическо натоварване и е нужно да си в добра форма, защото трябва да повтаряш отново и отново всяка сцена: да те тръшнат върху някое бюро, да тичаш въоръжен наоколо, да паднеш на пода, да пълзиш, защото са те застреляли. Осъзнаваш, че има разлика: едно е да си на тридесет и пет, друго е да си на почти шестдесет и пет години. Бях доволен, че в "Непобедимите 2" се бяха събрали много звезди, бях един от общо осем или десет. Бях на снимачната площадка само четири дни, но въобще не изпитах напрежението, че филмът зависи от мен. *** След България заминах за югозападната част на Амeрика, за да заснема "Последната битка". При този филм голяма част от напрежението падна върху моите плещи. Всъщност сценарият бе написан за мен. Играех ролята на ченге от отдел наркотици към полицейското управление в Лос Анджелис, което скоро щеше да се пенсионира. След като едно внезапно нападение се обърква и партньорът ми е осакатен, решавам, че повече не мога да се справям с работата. Затова се връщам в родния си град на границата между Аризона и Мексико и ставам шериф. Тогава изведнъж голяма наркобанда се насочва към моя район, след като се е изплъзнала от ФБР. В нея има закоравели престъпници и бивши военни. Трябва да им попреча да прекосят границата и да преминат в Мексико. Разполагам само с трима неопитни заместници. Последната битка зависи от нас. Това е една наистина страхотна роля. Шерифът знае, че ако успее, градът ще бъде спасен. Заложена е репутацията му. Наистина ли е минал разцвета на силите си, или може да го направи? *** В петък, 26 август 1977 г., излетях за Ню Йорк, за да участвам в тенис турнира за знаменитости "Робърт Ф. Кенеди". Партито в навечерието на събитието се провеждаше в зала "Рейнбоу", на последния етаж в сградата на Ен Би Си в "Рокфелер център". Когато влязох, Том Брокау се разхождаше наоколо с чаша в ръка. Познавах го от Лос Анджелис, където бе водещ на късните новини в Ен Би Си, преди да стане кореспондент в Белия дом. Беше приятел на семейство Кенеди и започваше да се превръща в много влиятелна новинарска личност. - Здрасти, Арнолд - каза. - Как си? Нека те запозная с Етел, тя е домакин на това събитие. Етел Кенеди ме дари с широка усмивка. - Каква чудесна изненада! Радвам се да се запознаем. Толкова много съм чела за теб и съм ти много благодарна, че се съгласи да участваш. В момента събираме средства за... И тя започна да говори за благотворителния турнир. После каза: - Искам да те запозная с Теди. Теди Кенеди, сенаторът от Масачузетс, минаваше наблизо с питие в ръка. Той се приближи и се здрависа с всички. Тогава Том ме попита: - Сам ли си? - Да. - В такъв случай имам перфектното момиче за теб. Трябва да се запознаеш с Мария. Къде е Мария? Момчета, доведете ми Мария! Тогава се появи Мария Шрайвър. Носеше много красив тоалет - едновременно официален и ежедневен. Изглеждаше така, сякаш това бе нейната вечер. Беше забавна и обичаше да се смее. Малко по-късно ме представиха и на Юнис Кенеди-Шрайвър, майката на Мария."Стандарт"