Как Челси изигра системата Финансов феърплей

Следващите думи звучат, поне от устата на Жозе Моуриньо, леко преувеличени: “Във всеки трансферен прозорец Челси губи играчи, продава играчи – каза португалецът в началото на септември след довеждането на Сеск Фабрегас, Диего Коща, Филипе Луиш и Лоик Реми. – Ние правим пари, за да можем да харчим пари. Челси, към този момент, не е от големите харчещи.”

Това, разбира се, е същият Челси, чието израстване в йерархията бе задействано от безпрецедентна кампания от шок и ужас на трансферния пазар; същият Челси, счупил британския трансферен рекорд в последното десетилетие; същият Челси, подписал чекове за почти 90 млн. паунда, за да осигури на Моуриньо състав, който мнозина смятат за най-силния и най-завършения в Премиър Лийг.

И все пак португалецът не бе напълно в грешка. “Сините” наистина похарчиха повече пари от изкараните това лято, но почти на границата след голямата печалба от продажбата на Давид Луиж и Ромелу Лукаку. Погледнете календарната 2014 година като цяло и ще видите, че те са дори напред благодарение на решението на Манчестър Юнайтед да ги “обзаведе” с 38 млн. паунда за Хуан Мата през януари.

ПРЕД ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ

Проблемът е, че терминологията на Моуриньо е твърде опростена. Това, в което Челси се превърна, не съвпада съвсем с традиционните футболни категории “продавачи – купувачи”, “хищници – плячка”. Изисква се по-тънко разделение и то е следното: клубове, схванали как да се оправят с нагаждане в ерата на Финансовия феърплей, и клубове, които не са.

В неделя “сините” гостуваха на Манчестър Сити в първия сблъсък между двата фаворита за титлата, първия сблъсък на титаните. Това бе и среща между един клуб, гледащ на новия финансов контрол на УЕФА като на препятствие, и друг, който го използва като възможност.

Трудно е човек много да съчувства на Сити предвид харчовете им от последните години и инфлационния ефект върху останалия трансферен пазар, ала несъмнено тяхната слаба активност през лятото бе обусловена от наказанието от УЕФА за нарушаване на ФФП.

Размерът на състава им, перото “заплати” и трансферният им бюджет бяха ограничени от тази санкция, а неумението им да орежат част от скъпоструващите си играчи им попречи да вземат под наем Радамел Фалкао под носа на Манчестър Юнайтед. Те няма и да могат да разчитат на пълен състав в Шампионската лига поради ограниченията.

Челси от друга страна не само не е затиснат от подобни проблеми (загубите им за последните години спокойно се вместват в лимита от 45 млн. евро по ФФП), ами изглежда и по-добре подготвен за тях от всеки свой съперник и на домашната сцена, и извън граница, може би с изключение единствено на Байерн (Мюнхен).

За да разберем защо, ще ни помогне да си представим, че Челси всъщност е два отделни бизнеса. Първият е ръководеният от Моуриньо – неговата работа е да печели футболни мачове, да вдига трофеи и да помпа и без това бляскавата репутация на португалеца.

Почти напълно отделно обаче стои крилото за търгуване на играчи на “сините”. Това е бизнесът, който прекара последните около пет години в намирането на най-добрите млади таланти от цяла Европа и цял свят, довеждането им на тренировъчната база Кобам за няколко години и после даването им под наем. Мнозина отиват във Витес – неофициалния захранван от Челси клуб в Холандия; други на по-високо ниво като Лукаку и Тибо Куртоа биват преотстъпвани на адекватни на класата им отбори в Премиър Лийг или извън граница.

А се случва от време на време тези два бизнеса да се омесят. Куртоа се завърна от Атлетико Мадрид това лято и узурпира поста на Петер Чех като титулярен вратар; Лукаку, поне според Моуриньо, можеше и да бъде задържан, ако бе се съгласил да е резерва на Диего Коща.

В повечето време обаче те са напълно отделени. Целта на скаутите не е да водят играчи, които Моуриньо да използва; футболът на елитно ниво днес е изпълнен с такава конкуренция, че само готовите суперзвезди вършат работа. Вече го няма времето за това да позволиш на млад играч да прави грешки и да се учи от тях, което е от такова жизненоважно значение за неговото развитие.

Затова, когато някой от талантите на Челси се развие до пика на пазарната си стойност, ще бъде продаден. Най-добрият пример е не Лукаку, а съотборникът му в националния тим на Белгия Кевин Де Брайне, от когото “сините” бяха на огромна печалба, при все че той не бе особено блестящ в няколкото си мача за лондончани. Това не е типичната младежка система. Челси се държи (напълно законно) като инвеститор, който купува евтино недвижими имоти и ги продава на голяма печалба след ремонтирането им. Клубът купува играчи, за да ги използва не на терена, а на пазара.

Гениалното в тази структура е, че от нея Челси печели двойно. Условията за ФФП диктуват, че инвестициите в младежката академия не се прибавят към общите разходи, тъй че купуването на младоци на практика намаля счетоводните им проблеми за пред УЕФА. За сметка на това продажбата на същите тези младоци се брои към баланса, което увеличава мощта на Моуриньо на пазара. “Сините” отново (и все така напълно законно) изиграват системата. Те не са купувачи или продавачи, това е твърдо опростено като определение. Те се превърнаха в търговци и са отлични в това.

ДА ИГРАЕШ ИГРАТА

Всеки един от елитните световни клубове прекара последните няколко години, наемайки фаланга от адвокати и счетоводители в опит да намери начин за заобикаляне на нормите на ФФП. Купуването от страна на Манчестър Сити на клубове в САЩ и Австралия бе измислено именно с такава цел. Сред наказанията за Сити бе и запорирането на големи приходи от продажбата на правата върху собствената им интелектуална собственост на партньорските им клубове.

Не е трудно да си представим как например Мелбърн Сити си купува звезда и после я дава под наем в Англия. Това вече се случи с Ню Йорк Сити и Франк Лампард, разбира се, докато мрежата от клубове на Ред Бул в Австрия и Германия използва своите връзки за абсолютно същото.

Може би това ще е отговорът на Сити. Както стоят нещата в момента обаче, Челси е с едни, че и повече, гърди пред всички останали, що се отнася до това да играеш играта чрез обръщането й в твое собствено предимство. Системите за финансов контрол се предполагаше да отбележат изгрева на прекрасния нов свят на футбола. Челси, повече от всички други, се чувства като у дома си в тази територия. 

Рори Смит, “Four Four Two”

Още от Футбол свят

Виж всички