Матей и Андрей трябва да са основна задача за селекционер и федерация
Преди края на Световната волейболна лига, в която България записва най-слабото си представяне в историята на турнира, е време за равносметка. И тя не се изчерпва с оставката на Камило Плачи и деветте загуби в турнира досега. Симпатичният италианец си тръгва с добра визитка като селекционер на България въпреки нагарчащите поражения през тази година.
2 полуфинала през 2013 – в изключително трудни групи на Световната лига и европейското първенство, бяха абсолютният максимум. Отборът се надскочи, но разстоянието до медала остана голямо. Макар да се създаде илюзия, че е въпрос на няколко малки стъпки. Още след края на европейското първенство през миналата година един от лидерите на отбора Теодор Салпаров призна една малко премълчавана в последните години истина – на отбора липсваше лидер. Този, който да се нагърби да реши нещата след 20-ата точка. Тогава, когато полето се смалява, мрежата става по-висока, а противниковата блокада изглежда непреодолима. Това в никакъв случай не трябва да омаловажава труда, който всички волейболисти с националната фланелка хвърлиха в тези турнири. Защото всеки трябва да си признае с ръка на сърцето, че след всички катаклизми през 2012 година и оттеглянето на знакови фигури, прогнозите за бъдещето на отбора бяха мрачни. Последвалите резултати опровергаха и най-черногледите. Но след достигането на тавана логично дойде и приземяването. След по-малко от 2 месеца предстои най-важното състезание за годината – световното първенство в Полша. И ако провалът в Лигата може да мине в графата“допустими“, на Мондиала трябва да се гони максимален резултат. Поставената цел от федерацията е влизане в четворката, но може би трябва да сме по-скромни с място в осмицата. Дори и само за сваляне на напрежението. За да се случи това обаче не е достатъчен един нов треньор с вълшебна пръчица. Трябват и играчи. На война се тръгва с всички най-добри бойци под знамената. България разполага с най-добрия (според личното ми мнение б.а.) волейболист в света в момента. Но той не играе за националния тим от 2 години насам. Същевременно отборът ни не ползва услугите на най-добрия си разпределител в лицето на Андрей Жеков. Ако могат да се търсят грешки в решенията на Камило Плачи, една от тях със сигурност беше неглижирането на плеймейкъра на световните квалификации в Чехия в началото на годината. Андрей заслужаваше да изиграе поне един мач, най-малкото заради името си и усилията, които вложи по време на подготовката за турнира. Заради волята си да се върне на волейболното игрище, заради безспорната си класа. В деня на равносметка трябва да се признае и още нещо, което постоянно се забравя покрай добрите игри на отбора през миналата година, но пролича ясно през тази – България разполага с не повече от 15-16 волейболисти, които да са готови за мачове на високо ниво. Не разчита нито на ресурса на Русия, нито на този на Бразилия. Затова и в следващите дни основна задача за новия селекционер, независимо дали се казва Пламен Константинов, Мартин Стоев или Найден Найденов, е да събере всичко най-добро под знамената за световното. Като се започне от Матей Казийски и Андрей Жеков. Ясно е, че Матей има силни лични аргументи за решението си да не играе за България. Със сигурност и ръководителите на федерацията едва ли ще преглътнат лесно позицията му от 2012 година, актуална и до днес. Сигурен съм в едно – големите мъже могат да правят и големи компромиси. В името на по-голямата цел. На знамето. На идеята. Повече от ясно е, че за да се завърне Казийски в националния отбор, всяка една от страните трябва да преглътне егото си. На Матей сега трябва да се подаде ръка, но не само от треньора. Трябва да го стори и федерацията. Тя според закона е дружество с нестопанска цел, но с малки букви би трябвало да е написано – в интерес на българските граждани. И именно в интерес на хората, които дават парите си, за да гледат волейбол или просто гледат мачовете по телевизията, но издържат централата с данъците си, личностните конфликти трябва да бъдат изгладени. Споделям всичко това най-вече по адрес на федерацията, защото Казийски със сигурност също трябва да направи солиден компромис. И той е достатъчно наясно с това. И затова трябва да му се подаде ръка с уважение – като на най-добрия волейболист в света. Който по душа, сърце и паспорт е БЪЛГАРИН. За Андрей Жеков федерацията отвори врата още през есента на миналата година. Ред е на Казийски.
Петър Стоянов, TV7 и NEWS7