Не сте готови за Лео! (екстракт от официалната биография на Меси)

На летището в Барселона семейство Меси ги чакаше Хуан Матео от фирмата на агента Мингейя, който ги заведе в офиса в северната част на града. В асансьора фамилията се засече с Чики Бегиристайн, бъдещия технически секретар на Барса и близък до Мингейя. “Ние сме от Аржентина”, се осмели да каже единият от тях. А Чики, разрошвайки косата на Лео, каза: “Това момче трябва да е добро, дребничко е.”

След като говориха с агента, Хорхе и Лео отидоха до хотел “Пласа”. Не Барса плати разходите за това пътешествие: клубът няма такава практика. Мингейя, който познава собственика на хотела, уреди семейството да остане в стая 546. С гледки. От прозореца можеха да видят салоните на Изложбения център, а по-далеч на хоризонта – Националния дворец и фонтана Монтжуик, който озаряваше нощта в цветна феерия под звуците на синхронизирана музика. По-близо бяха кулите, заобикалящи булевард “Кралица Мария Кристина”, издигнати за Световното изложение през 1929 г. А най-отпред бе фонтанът на площад “Испания” – класическа алегория за страната със скулптури, които символизират вливащите се реки в трите морета, миещи бреговете на Иберийския полуостров.

Лео Меси остави куфарите си в стаята. Младият футболист се чувстваше малко по-добре, но все още не в кондиция след трудния полет. При все това, Рифет бе дал на Хорхе да разбере, че иска да види как Лео тренира. Днес. В 6 часа. Той трябваше да тръгва.

Родолфо Борел щеше да е неговият първи треньор във ФК Барселона. Родо, доскоро директор на академията на Ливърпул и днес на работа в Манчестър Сити, бе начело на децата в сезон 2000/01. Отбор, който по-късно щеше да стане исторически. Сеск Фабрегас, Жерард Пике, Марк Педраса, Марк Валиенте, Виктор Васкес, Тони Калво, Сито Риера, Рафаел Бласкес... един от най-добрите детско-юношески състави въобще за Барса, а сега се прибавяше един играч, пристигнал със собствена репутация.

Този понеделник следобед ръководителите на академията (Кимет Рифет, Кике Костас, Хуан Мануел Асенси, треньорите Борел, Чави Йоренс и Алберт Бенайжес) се срещнаха на терени 2 и 3 точно до “Миниестади” – единия с тревно, другия с изкуствено покритие, – за да проследят напредъка на групата и най-вече новото момче.

Чарли Решак не присъстваше заради пътуване за Австралия да гледа олимпийския футболен турнир в Сидни, пълен с добре познати млади футболисти (сред тях Тамудо, Чави, Пуйол, Саморано, Суасо, Мбома, Лаурен и Ето’о). Истината обаче бе, че присъствието му не бе наложително за едно малко аржентинче: неговата главна отговорност бе вземането на решения за първия тим, не за академията. Ако по-надолу в йерархията имаше консенсус, препоръчаното от Мингейя момче щеше да бъде привлечено. Ако ли не, нямаше. Чарли бе уредил пробите и за момента не се налагаше да прави нещо повече.

Меси се чувстваше спокоен по пътя към първия си ден на тренировки. Все още леко замаян след дългото пътуване, ала бе тук, защото това бе искал и за това си бе фантазирал. Имаше най-много една седмица (трябваше да се върне на училище) да покаже какво може с топката. Това бе лесната част.

Представете си никога да не сте виждали “Камп Ноу” или “Миниестади”. Лео не бе.

Пристигайки на терените, околни на “Миниестади” – “Камп Ноу” в миниатюра, Бълхата се поколеба, преди да влезе в съблекалните. Чувстваше се засрамен да прекрачи прага им сам. Неговата срамежливост (не, той не е срамежлив, той е сдържан) е крайна. Започна да се преоблича извън съблекалнята и приключи вътре, далеч от останалите от групата. В един от ъглите, без чуждо присъствие. Прав. Напрегнат.

Представете си никога да не сте виждал Лионел Меси. Като тази група играчи от една възраст или тези треньори, които бяха чули само за кратко за него.

“Толкова е малък”, казаха малките. Родо бе в съблекалнята. “Седни, младежо”, каза той на Лео. Хлапето не бе поздравило на влизане. Или поне издаденият от него шум не прозвуча като поздрав; не приличаше на приятелско “здравейте”.

За Сеск и Пике, които също се преобличаха, аржентинецът бе просто поредното дете на проби в Барса. Новите рядко били чужденци, но от време на време имало и по един-двама. По няколко всеки месец. Родо се обърна към групата, докато Лео се преобличаше в ъгъла: “Бъдете внимателни с него. Много е малък, не го чупете!”.

Пике: “В тази първа седмица Лео бе изолиран, много изолиран. Ако имаше група хора да разговарят или да се смеят, той беше на самия край на пейката, много напрегнат. Тих. Интровертен.”

Сеск: “Толкова много нови играчи идваха, че не придавахме особено значение на случая, но помня идеално първия му ден. Ние, малките, му отправяхме подигравателни изражения.”

Пике: “Беше толкова нисък, почти не отронваше и дума и никой не можеше да си представи какво предстои да се случи. Беше висок 1,48 м.”

Сеск: “Имаше дългичка косица, говореше нежно и тихо на аржентински диалект, едва се чуваше. Всъщност почти не говореше. Гърчеше се като спагета. Всички си помислихме, че този пич е тотална загуба на време...”

Това бе всеобщото мнение.

Един от асистентите на Борел бе разтревожен. Видял как момчето си поставя бандажи и го попитал дали е контузен. Не, не, това е аржентински обичай – за предотвратяване на изкълчвания.

Лео не каза нищо.

Шегите продължаваха да летят от групата на 12-13-годишните: “Пичът е джудже.”

Меси изтича на терена редом до Пике, който изглеждаше два пъти по-голям. Лео му стигаше до китките.

Хорхе бе на трибуните и чу какво се говори: “Много е малък, твърде е малък.”

Групата започнала да разгрява. Винаги с топката. Първо за контрол върху нея: с едно докосване, две, три... 10, 11, 12... “Той не изпуска топката”, каза един от зрителите. 20, 21...

Сеск: “Когато започнахме упражненията с топка, видяхме, че е различен от останалите идвали на проби момчета.”

Постепенно Родолфо Борел стига до упражнения един-на-един и удари към вратата, а когато идва ред на Лео... проблеми.

Меси бе изумителен на тези проби – с дрибъла, завършващите си удари, постоянството си. Младоците се забавляваха, докато гледаха ходовете на новото момче. То си бе спечелило уважението на групата. От този момент насетне всеки, който го наричаше “джудже”, го сторваше с възхита, дори с обич.

От трибуните можеше да се чуе: “О, уау! Тук имаме нещо извънредно.”

Гийем Балаге, “Меси”