Атлети: шампион скромен и без комплекси
При преговора на челата и материалите на испанската и световната преса откриваме консенсус: един бояк Атлетико Мадрид стана справедливо шампион в Ла Лига. Всички заглавия и анализи си приличат, така че изпитваш огромно задоволство от разбирането, че твоята “рохибланка” страст е същото нещо, което отборът ти предава по целия футболен свят. Защото в живота не всичко може да се обясни и има неща, които могат единствено да се почувстват. Поддръжниците на Атлетико знаят за какво говоря. Футболът е ефимерен и бързо забравящ, а заслугите, които бяха безкрайни за успех като този, не се празнуват дълго.
Контузии получиха Диего Коща и Арда Туран, а Алексис Санчес вкара супергол, какъвто просто няма в категоризацията на головете, “Камп Ноу” бе препълнен с над 90 000 фенове на Барселона... Всичко сочеше, че ще трябва да се разчита единствено на чудо. “Лос рохибланкос” обаче излязоха от съблекалнята след почивката под звука на Диего Симеоне, нашия флейтист на “Висенте Калдерон”.
И бързо видяхме отново в действие мантрата “винаги трябва да вярваш”, когато момчетата скочиха в търсене на равенството, вдъхновени от Ел Гуахе, Давид Вийя, който остави душата си на терена в пресиране на защитниците. Дирижиращите ритъма с перкусиите Арда и Коке, веещият червено-бялото знаме с вик “На абордаж!” на уста Габи, вярващият Тиаго Мендеш, който се вълнува всеки път щом заговори за своя отбор, преторианският страж Тибо Куртоа, четворната защитна линия, пресичаща опасността и винаги компактна. А Диего Коща е един завършен нападател. Съчетава нещо, на което завижда всеки треньор: започва първи пресинга и завършва отиграванията с гол.
Атлетико е отбор, който играе футбола добре, както в блестящите първи 20 минути, и с голям интензитет, изненадвайки така всички с държане на контрола върху центъра на терена и редувайки висок пресинг със скорострелно прегрупиране в задни позиции; с умението да разчита мача във всеки един момент, което умеят само отборите без комплекси.
Всичко онова, което чувстваме от идването на Чоло Симеоне насам. Признаха го и 90-те хиляди на “Камп Ноу” (с аплаузите след края на мача и скандиранията “Атлети! Атлети!”). Всичко това ще се помни завинаги, когато разказваме за епичния триумф.
За финал оставям онова, което ме докосна най-дълбоко. На пресконференцията видях образа на генерал, който кара своите войници да се снижат, за да види целият свят, че са на една и съща височина. Чоло, така правиш и със съперниците. Уважаваш всички тях по един и същи начин. Това се нарича скромност; същата скромност, която излъчва и твоят отбор. Същата скромност, разкрита от 90-те хиляди на “Камп Ноу” и от заглавията на световната преса.
Кико Нарваес, “АС”