Защо Диего Коща е идеален за Челси

Жозе Моуриньо е най-много от всичко внимателен ваятел на своя собствен публичен образ. Между високоскоростните си пресконференции и театралниченията си край тъчлинията португалецът е почти ненадминат майстор на воденето на повествованието през цялата си кариера. Дори когато човърка с пръст в окото на съперников треньор усещаш (макар и само на някое скрито, подсъзнателно ниво), че той има пълен контрол.

Затова беше странно, когато Моуриньо остави да се изплъзнат от него усещанията му за нападателите на негово разположение по време на корпоративно събитие през февруари. “Имам отбор, но не и нападател”, рече той, неразбрал, че още го снимат. Е, поне предполагаемо неразбрал. Защото в действителност бе трудно да четеш тези му коментари, без да те засмука усещането за уловка, поставен капан и лост за натиск към ръководството на Челси да се охарчи здравата това лято.

Диагнозата не ще да е била приета добре в съблекалнята. Самуел Ето’о, Фернандо Торес и Демба Ба до един имат думата “нападател” близо до върха на своето CV (макар и в случая на Ба тя да се намира точно под “познавач на сиропи”). Те имат общо почти 100 гола за националните си отбори. И тримата биха били взети начаса от повечето останали клубове в Премиър Лийг при първа възможност.

Челси обаче, разбира се, не е просто един от всички клубове в ПЛ. Не и в ерата “Абрамомич”. Не и с Моуриньо начело.

Неговият метод за осигуряване на успехи може и да е лишен от човечния подход, ала ще е неискрено да спорим, че който и да е от неговите нападатели е на нивото на останалите постове в състава. Торес (а го пиша като член на “Фенклуба на неутралните по клуб почитатели на Фернандо Торес”) разочарова от толкова дълго, че вече е трудно дори да си спомним неговото великолепие от времената му с волната коса. Неговата кариера бързо се превръща в тъжна серия от провалени възкресения. Промяна на обстановката със сигурност би му се отразила добре.

Ето’о изглеждаше в кондиция на моменти, ала му липсва живата острота от прежните години. Докато в предишния си живот при Моуриньо, в Интер, той бе саможертвен бегач по десния фланг, днес му липсва физическата мощ, за която копнеят феновете на Челси, отвикнали от тази гледка след раздялата с Дидие Дрогба. Ба я осигурява, но пък се затруднява, когато е каран да допринася към техничната подготвяща завършващата фаза на атаката игра, в която са специализирани Еден Азар, Оскар и Вилиан.

Затова може би не трябва да е изненадващо, че името на Челси се свързваше с широк набор от нападатели в последната около една година. Някои минаха под радара: Единсон Кавани изглежда уседнал в Пари Сен Жермен, а Радамел Фалкао полага здрав труд за връщане към оптимална форма след тежка контузия. Днес едно име като че е закрепено към челото на списъка на “сините”.

Нека започнем с очевидното: Диего Коща е блестящ футболист. Той е водещият фактор (поне на терена) зад сензационния сезон на Атлетико Мадрид, нижейки гол след гол в Ла Лига и блестейки в Шампионската лига.

Нахакан, отдаден и физически надделяващ, той се откроява от тълпата в тази ера на ПР-менажирана, изкуствено раздухвана звездност. Неговият стил не е особено приятен естетически: базира се на лакти, на колена, на храчене, на недодялани завършващи удари. Но, може би именно по тази причина, защитите не могат да се оправят с него. Ако Кристиано Роналдо е Ролс Ройс, а Лионел Меси е издухваща те спортна кола, Диего Коща е булдозер – ако не може да мине покрай теб, по дяволите ще мине през теб.

Той е и от типа играчи, които, когато другите се затрудняват, може сам да избута отбор до победата. Нито Ето’о, нито Торес имат това лъвско сърце, поне не вече. И двамата могат да блеснат в някой отделен следобед при точните условия. Коща Неукротимия се изсмива над идеята за лош мач. Той винаги е на линия.

Ливърпул има Луис Суарес. Манчестър Сити има Серхио Агуеро. Следващия сезон Челси се надява да има Диего Коща. Той е от същото ниво. Това може да е решаващият фактор за промяна.

Джак Ланг, “Мирър”