За Комуниста и Фашиста: Лукарели и Ди Канио

Харесвате го или не, футболът и политиката са неразривно свързани. Ако погледнете към кое да е ъгълче на планетата, където се играе футбол, ще видите как навсякъде политиката има роля. Може да е или начело, или хитро скрита в тъмнината, но винаги е там.

Настоящият президент на ФИФА Сеп Блатер публично заяви няколко пъти, че “футболът никога не трябва да се ползва за политически послания”, ала ще се самозаблуждаваме, ако кажем, че това не се случва. Вземете например Силвио Берлускони, който използва Милан, за да започне политическата си кариера и да стане министър-председател на Италия в края на 1980-те и началото на 1990-те години.

По-наскоро ултрите на египетския клуб Ал Ахли изиграха водеща роля в Арабската пролет в страната им, като хиляди се стекоха на улиците в опит да свалят правителството. Ами дронът над игрището в мача Сърбия – Албания? Той едва не предизвика сериозен дипломатически инцидент между двете държави. Политиката във футбола дори е причинявала войни: Хондурас и Ел Салвадор прескочиха границата в онова, което днес всеобщо се нарича Футболната война.

Рядко обаче политиката е била така дълготрайна във футбола, както в спорните кариери на Кристиано Лукарели и Паоло Ди Канио: двама мъже, определяни от изповядваните от тях вярвания в политически системи. Те са Комунистът и Фашистът.

КОМУНИЗЪМ: Теоретическа икономическа система, характеризираща се с колективното притежание на благата и организацията на труда във всеобща полза на всички граждани.

Лукарели е роден на 4.10.1975 г. в крайбрежния тоскански град Ливорно и е израсъл в преобладаващо пролетарски квартал, познат за местните като Шанхай. Както за мнозина израсли в подобни квартали, футболът осигурява добре дошла разтуха от всекидневните трудности.

“Винаги в детството си прекарвах своето време на улиците с брат ми Алесандро в игра на футбол до късно вечер. Постоянно се прибирахме вкъщи останали без дъх, със скъсани дрехи и напълно унищожени обуща.”

Областта на Ливорно, където е израсъл, а и самото Ливорно, се слави с крайнолевите си уклони. Италианската комунистическа партия е основана в града и дори днес той си остава един от последните истински бастиони на социализма в Италия.

Кариерата във футбола ще го отведе далеч от дома, ала любовта и страстта му към местния му клуб и неговите привърженици така и не отмира. Често се измъква да гледа любимия тим, докато играе за Торино. След години на странстване из страната, включително кратък престой в Испания, мечтите на Лукарели най-сетне се сбъдват, когато през 2004 г. подписва с клуба на детството си.

При представянето си той заявява: “Някои футболисти плащат по милиард лири за Ферари или яхта. С тези пари аз си купих фланелка на Ливорно и дотам.” Смята се, че е приел орязване наполовина на заплатата си, за да се завърне у дома.

Взема номер 99 в чест на ултрите на клуба B.A.L (Brigate Autonome Livornese). Групата е основана през 1999 г. и споделя крайните политически вярвания на Кристиано. Понякога обаче тя ги изразява при спорни обстоятелства. Пее комунистическия химн “Червено знаме” по време на мачове и чества рождения ден на Сталин. Хореографията й е на ръба на приличното: едно от най-небезизвестните й знамена обрисува местна членка на постфашистката партия Алеанца Национале в гръб, обесена на италианското знаме.

Както и групата, обожаваща го като своя герой, Лукарели също не бяга от скандала. В дебюта си за националния отбор до 21 години, по съвпадение в Ливорно, отпразнува гол, отмахвайки екипа на Италия, за да покаже тениска с Че Гевара отдолу. Някои твърдят, че именно този политически акт задушава прогреса му в “скуадра адзура”.

Редовно чества попаденията си с жест с изправена ръка и стиснат юмрук, синонимен на съпротивата и левицата. Навлиза в още по-бурни води с изказване за съдиите, което после се принуди да оттегли: “Ние (Ливорно) не получаваме съдийска помощ, защото сме комунисти.”

Като всеки добър комунист, телефонът му звъни с Bandiera Rossa. С ход, бетонирал популярността му сред феновете на Ливорно, се твърди, че заплатил автобус да ги транспортира у дома след мач, в който били обвинени в буйстване.

Това изглежда като любовна афера без край, ала споровете с клубното ръководство значат скъсване и той продължава кариерата си другаде, включително къс период извън граница – този път в Украйна.

Преди кариерата му да приключи, отново играе за клуба от родния си град, бетонирайки култовия си статут сред своя бастион от почитатели. Днес треньор, сърцето му още бие в червено.

ФАШИЗЪМ: Система на управление, белязана от централизиране на властта в ръцете на диктатор, капиталистка икономика под стриктен правителствен контрол и обичайно огнен национализъм.

Роден в работнически район в Рим на 9.07.1968 г., Паоло Ди Канио някак си има уклон към Лацио, при все че Рома е доминиращият отбор в неговия квартал. Проблемен хлапак, Паоло повечето време твори бели. Едва 12-годишен, продава колелото на сестра си и запазва всички пари (че и прилична сума – 12 000 лири или около 200 евро днес). Далеч от атлетичен, се пристрастява към Кока-Кола, макар че успява да преодолее недостатъците си, за да се присъедини към любимия Лацио.

Някъде по това време онези около него виждат в какъв мъж ще се превърне. Въпреки че му е забранено от клуба да ходи на гостувания с ултрите на Лацио, Ди Канио все пак го прави, и то с ясното съзнание, че това може да провали начеващата му кариера.

Макар талантът му да е виден от всички, така и не се установява в Торино и отива под наем в Наполи, преди отново да бъде продаден, този път на Милан. По куп причини нещата и там не сработват, та през 1996 г. се мести във Великобритания за паметно приключение.

Запитайте кой и да е фен на Премиър Лийг за Ди Канио и най-честият спомен ще е избутването на земята на съдията Пол Алкок. Кариерата на Паоло в Англия обаче се основава на много повече неща, тъй като става култов герой в Уест Хам.

Лацио обаче си остава истинският обект на желанието на сърцето му и през 2004 г. мечтата става реалност: Ди Канио се отправя към дома. В друг пасаж от автобиографията си споделя емоциите: “Туптенето на сърцето ме измъчваше. Чувствах се неспособен да контролирам мислите или емоциите си. Изгубих властта над речта си. Не преставах да плача като бебе.”

Наглед нещо неизбежно при Ди Канио, скандалите не закъсняват. Този път той извежда нещата до екстремно ниво. Празнувайки победа над Рома в дербито, отправя неособено прикрит фашистки поздрав към Курва Норд, където се сбират ултрите на Лацио. Това е първият път, в който мнозина виждат Ди Канио да изразява подобни политически убеждения, но за самия него те са част от съществото му от дълго време. В интервю през 2006 г. споделя пред списание “FourFourTwo”: “Направих го, за да поздравя определени хора, с които споделям определени мисли и социални идеи.”

Тези определени хора са може би най-небезизвестната ултрагрупировка в Италия – Ирридучибили. Нейните крайнодесни уклони са отдавна известни и членовете й не се плашат да ги показват. По време на дербитата с Рома излагат някои от най-расистките знамена, виждани някога вътре във футболен стадион. Двата най-скандални са “Отбор от черни, публика от евреи” и “Аушвиц е вашата родина, фурните са вашите домове”.

По-нататък в гореспоменатото интервю Ди Канио е запитан направо дали е фашист: “Годината е 2006-а. Не съществуват расистки закони и масово унищожение, слава Богу, така че защо да не може социалната идея за радикално дясно крило да бъде изразявана демократично? Комунистите го правят. Да, фашист съм, какво от това? Не съм расист. Защо да не мога да кажа, че съм крайнодесен?!”

Ди Канио после се скарва със собствениците на Лацио и напуска клуба, преди да завърши кариерата си в нискоразредния Чиско Рома. Като Лукарели, се обръща към треньорството с разнопосочни резултати.

Въпреки че се опитва да се отдалечи от политическите си уклони, докато работи в Премиър Лийг за Съндърланд, фашистът у него си стои, както доказват омастилилите тялото му татуировки. Дучето може и отдавна да е мъртъв, ала Дучето на Лацио още е жив и се бунтува.

ЗА ДВАМА МЪЖЕ С ТОЛКОВА ДИАМЕТРАЛНО ПРОТИВОПОЛОЖНИ ПОЛИТИЧЕСКИ УБЕЖДЕНИЯ, Кристиано Лукарели и Паоло Ди Канио изживяват забележително подобни животи.

И двамата са с произход от работническата класа и изгарят от страст към любимите си клубове и хората, които тези клубове представляват. Където и да отидат, скандалите сякаш ги следват. Пътуват надлъж и нашир да преследват футбола и да демонстрират политическите си уклони.

За футболните фенове най-важното от всичко е, че те бяха двама крайно талантливи футболисти, огромно подценени в своето време. Ди Канио бе способен на върховна техническа изява и изумителни голове, Лукарели бе голов хищник от най-висок клас, печелейки реализаторския приз Капоканониере в Ливорно. Нещо повече, той бе лидер на хората.

Комунистът и Фашистът: толкова различни, а при все това толкова еднакви.

Кевин Нолан, “These Football Times”