Моуриньо – на страната на дявола (част II)

Същата вечер гръмна новината, че Манчестър Юнайтед ще назначи Дейвид Мойс за наследник на Алекс Фъргюсън. Според Диего Торес, Моуриньо бил втрещен. Той вярвал, че има специална връзка с Фърги, който обаче дори не му звъннал да го уведоми да решението си. Същата вечер португалецът бил на ръба на нервната криза, постоянно проверявал новините с надеждата, че е станала някаква грешка.

На идната сутрин се обадил на Жорже Мендеш, за да провери дали не е възможно да провали сделката и да го върне на сцената. До края на следващия ден обаче твърдеше, че единственото му желание винаги е било да се върне в Челси, че жена му искала да живее в Лондон. Може и да е истина, но и може би е видял това като второ предателство. По-лошото беше усещането, че това решение е само непряко свързано с футбола.

„Мениджърът на Юнайтед – каза тогавашният директор в клуба сър Боби Чарлтън през декември 2012 година, - не би ходил да бърка в очите на Тито Виланова… Моуриньо е отличен треньор, но бих стигнал само дотам.” А поведението му в Мадрид издигнало и други съмнения. „Проблемът е, че когато нещата не вървят добре за Моу, той не следва клубната линия. Следва само линията на Жозе”, сподели шеф от агенцията на Мендеш „Жестифут”.

Към онзи момент вариантите пред него бяха ограничени: извън Пари Сен Жермен, само Челси имаше достатъчния профил и едновременно желание да го има на пейката си. Не само това, а и най-малкото се връщаше в клуб, където бе обожествяван преди, където се бе самопровъзгласил за Специалния и го обичаха заради това, където феновете нямаха нищо против, а може би дори се наслаждаваха, на прагматичния му подход (дали Абрамович е бил на същото мнение е друга тема).

През лятото на 2013 г. Моуриньо се завърна с клетвата, че е омекнал и вече е Щастливия. С Оскар, Еден Азар и трети човек (Кевин Де Брайне, Хуан Мата или Уилян) зад нападателя дори имаше опит да се играе по-бляскав футбол. До загубата на четвъртфинала от Съндърланд за Купата на лигата през декември…

Наглед изморен и ударен, португалецът заяви след срещата, че ще се върне към основите си. Имаше девет дни до следващия си мач и в него задуши Арсенал на „Емирейтс” за ужасяващо грозно нулево равенство. След двубоя той изглеждаше от щастлив по-щастлив. В следващите 13 мача в лигата момчетата му не загубиха и пуснаха само 4 гола. Изненадващи поражения от Астън Вила, Кристъл Палас и Съндърланд обаче извадиха тима от битката за титлата, макар че шансовете все пак още ги имаше, когато дойде гостуването в Ливърпул четири кръга преди края.

Равенство би оставило „червените” пред Ман Сити в класирането, но португалецът се обърна към учебника си от Мадрид за големите мачове. Челси рушеше и губеше време от самото начало, не прояви интерес към топката (23% владение) и спечели само заради подхлъзване на Джерард малко преди почивката и късен гол на контра от Уилян, което сякаш дойде да потвърди теорията, че ако чакаш достатъчно дълго, съперникът ти накрая все ще направи грешка: „Който държи топката, се страхува.”

Покупката на Неманя Матич през януари бе дала на отбора допълнителна стабилност в центъра на полузащитата, а тази през лятото на Сеск Фабрегас и Диего Коща добави класа в предни позиции. Още от първия мач за сезона срещу Бърнли (1:3) Челси изглеждаше като шампион. Загуби само три пъти, при това единия вече след спечелването на теория на титлата.

След срива на Сити през януари и похода на „сините” към короната, макар и с показани знаци на умора, фокусът се премести от това кой ще е първи към това как трябва да играе шампионът. Челси можеше по-добре от всеки друг отбор в Англия да затвори мач при нужда, та започна да се задава въпросът дали тимът е скучен.

Прикриването на грозните черти стана по-трудно този сезон. Това е едва третият път, в който Моуриньо достига трета година в кой и да е клуб, а в предишните два случая (в Челси и Реал Мадрид) нещата също се объркаха фатално като сега.

Легендарният Бела Гутман бе отбелязал навремето, че „третият сезон е смъртоносен”. И той бе същинска фурия като португалеца и късаше с лекота връзки с онези, с които работеше. Неговата теория е, че след два сезона треньорът вече е казал всичко, което е имал да каже, че стилът му е станал предугадим, че играчите вече не отвръщат по същия начин на зова на оръжие, че удобството и упадъкът вече са се настанили в редовете. Това е императивът, срещу който всички треньори трябва постоянно да се борят и малцина – Валерий Лобановский, Боб Пейзли, Алекс Фъргюсън са изключенията – успяват.

Има я и особеността при Моу, че в голяма степен методологията му се базира на неговата сприхавост. Той изгражда теории на заговора, за да изкове манталитет на борци у своите, впуска се в битки, които често съществуват само във въображението му и това постепенно изцежда хората. Журналистите и публиката не вярват на очите си при поредното пасивно агресивно твърдение, че съдиите са срещу него, директорите се уморяват от постоянните му скандали, а играчите му – от налагания интензитет на работа. Така поне гласи теорията.

Още в предсезонната подготовка и турнето в САЩ се усети напрежение в отбора. Моуриньо вероятно е почувствал нещо да липсва и е разпознал, че определени играчи са започнали да се съмняват у него, въпреки че им даде допълнителна седмица ваканция (тя явно се отрази зле). До края на септември широко се спекулираше, че футболисти на тима са били силно обезпокоени от атаката на наставника срещу определени анализатори на „Скай Спортс”, подчертали през февруари лошото поведение на Коща.

След загубата от Арсенал за Къмюнити Шийлд и вземането на само 4 точки в първите 4 кръга португалецът започна с познания си репертоар: скандал с ръкостискането с Арсен Венгер и публично сочене с пръст на двама членове на лекарския щаб, довело до скандала с Ева Карнейру. Медиците в даден клуб често са близки до играчите и изграждат доверие с тях, стават популярни в съблекалнята и низвергването им може да се окаже политически бедствен ход. Моу направи и тънки намеци, че не са му доведени топ мишените от трансферния пазар – основно Джон Стоунс и Пол Погба, въпреки че самият той още на 21 април бил подготвил доклада си за нужните играчи и постове за подсилване, за да не спира прогресът на отбора.

След поражението у дома от Саутхамптън дойде онзи уникален монолог от седем минути без прекъсване пред „Скай Спортс”, който никой не бе сигурен как да приема. От една страна бе бясна атака срещу всеки враг, истински или въображаем, от друга – внимателно изпипана изходна стратегия. Той вече знаеше, че краят му иде, и даде ясно да се разбере, че иска тлъста неустойка – едногодишна заплата от 9,5 млн. паунда. Частта с репутацията на Челси бе любопитна: преназначението му показваше колко малко са всъщност елитните треньори, които биха искали тази работа. Никой мечтаещ да изгради династия не би отишъл там. А я имаше и стимулираната от Диего Торес мисъл: Моуриньо следва с думите си линията, която е добра лично за него, а не за клуба му.

Тогава дойде и изказването на Фабио Капело, че португалецът изцежда всичко от играчите си за година и половина. Последваха три поредни загуби в първенството за първи път от времето на Джанлука Виали и мъки в лесна група в ШЛ, сякаш за да потвърдят тази теза. Може и да е истина, че цикълът на големите треньори на топ нивото е от десетилетие, а вече минаха 12 години, откак Моуриньо спечели Купата на УЕФА с Порто. Може обаче и той да е бил прав за нуждата от повече вложения с оглед на напускането на лидери като Лампард, Дрогба и Петер Чех и видимото остаряване на Джон Тери плюс разделите с Де Брайне, Мохамед Салах, Андре Шюрле и Хуан Куадрадо.

Временно назначен треньор сега ще завари далеч по-опасна ситуация от онези пред Авраам Грант, Хуус Хидинк, Роберто Ди Матео и Рафаел Бенитес. Правилото на Гутман за трите години подсказва, че след този период трябва да има промяна или на наставника, или на ядрото от играчи. Обичайно по-лесният начин е с треньора. Така прави Челси. Сега отново.

Ето къде е иронията при Моуриньо: той може и да се отблъсна от Барселона, както тя отблъсна него, ала като антибарселонист си остава рамкиран от този клуб. Може би именно негативността, която е внедрил у себе си, ограничава това докъде може да стигне.

Джонатан Уилсън, The Blizzard