Захари Сираков: Идея на жена ми ме прати в Русия и след 11 г. си тръгнах със сектор на мое име
Захари Сираков е роден на 8 октомври 1977 г. в Смолян. От “Родопа” отива в ДЮШ на “Левски”, където треньор му е легендата Емил Спасов. Започва кариерата си във “Велбъжд” през 1996 г. От 1997 до 2001 г. е футболист на “Левски”, с който става шампион и носител на купата. В “А” група за “сините” има 100 мача с 8 гола, в турнира за купата статистиката му е 29/4, а в евротурнирите - 11/1. През 2001 г. отива в “Спартак” (Пл). Играе за него един сезон, след което преминава в кипърския АПОЕЛ. Там изкарва втората половина на 2002 г. През пролетта се завръща в България и подписва с “Локо” (Сф). Есента на 2003 г. рита за “Родопа”. В началото на следващата година прави трансфер, който го вкарва в историята на българския футбол и руския “Амкар”. От 2004 до 2015 г. той записва над 11 г. поред в един чужд клуб, което не е постигано от друг наш футболист. За “Амкар” пък Сираков се превръща в първия легионер в историята. След края на миналия сезон десният бранител реши да сложи край на кариерата си. За “Амкар” той записа 276 мача със 7 гола. През 2008 г. играе с тима от Перм финал в турнира за купата на Русия, с което за първи път отборът стига и до евротурнирите. Заедно с Мартин Кушев и Георги Пеев се превръща в причина за популярния сред феновете на “Амкар” рефрен “Без болгаров нет Амкара”. В националния отбор на България дебютира през 1998 г. и до 2010 г. записва 4 мача.
- Публиката на “Амкар” се сбогува с теб наистина трогателно. Какво чувства български футболист, който е изпратен с такова признание от чужд клуб като кръщаване на сектор от стадиона на неговото име?
- Всичко беше много вълнуващо. Почвам малко по-отрано. След миналия сезон стана ясно, че вече чужденците в отбора могат да са 10. От “Амкар” искаха да остана още 1 г. и да помагам, с каквото мога. Прецених обаче, че няма смисъл на моите години. През октомври навършвам 38. Разбрахме се да се прибера в България и да уча за треньор и след това може да се върна в “Амкар”
Поканиха ме за първия мач от новия сезон на 20 юли срещу “Краснодар”. Зарадвах се и пристигнах. Никой нищо не ми беше казал. Даже и Жоро (бел.авт.-Георги Пеев) и Пепи Занев мълчаха за изпращането и сектора. Затова и се получи много трогателно. На стадиона усетих, че за тези 11 г. и половина феновете много са заобичали мен и въобще българите в “Амкар”, защото винаги сме били фигури и може да се каже, че отборът се е крепял на нас. Усетих какво съм направил за този дълъг период - спечелил съм обичта и уважението на всички тези хора. На полувремето президентът и министърът на спорта в областта обявиха, че сектор 14 се кръщава на мен и казаха много мили думи. Излязоха ми сълзи. Феновете ми казваха да оставам и да почвам работа в клуба, но им обясних, че трябва да изкарам треньорски лиценз. Наистина изпращането беше нещо, което ще помня винаги.
- Предложения да не спираш намираха ли се?
- Бях решил, че ще завърша кариерата си в “Амкар”. Имаше някакъв вариант за Казахстан, но въобще не съм се замислял. Толкова години играх в чужбина, дойде време да обърна внимание на семейството си. Имам син на 5 г. - Александър. Той идваше, но по-рядко, защото разстоянието е голямо. Сега имам повече време за него. Предстои да се запиша и на курсовете за лиценз.
- Рубриката за това интервю е “Шампиони на масите”. Такъв си с “Левски” и с над 11-те си поредни години в “Амкар”. Сигурно през 2004 г. не си си го представял. Как се стигна до пристигането ти в Перм?
- В “Левски”, а и в АПОЕЛ съм играл за шампионска титла. През есента на 2003 г. слязох на долно стъпало с “Родопа”. Знаех, че от този отбор трудно ще изляза в чужбина, но това бе целта ми. И тогава нещата се получиха спонтанно. Вечеряхме с жена ми Ирина и тя ме пита защо не се обадя на Мирчо (бел.авт.-футболния агент Мирчо Димитров). Той беше започнал да работи с Русия. Преди това в “Левски” съм имал мениджъри, но не съм бил доволен от тях. Разчитаха на националите, защото бе по-лесно и не трябва да се напъват. Мирчо Димитров отскоро бе на пазара и знаех, че ще е амбициран. Та приех идеята на жена ми, обадих му се и той ми намери отбор - “Амкар” (Перм). Беше в началото на 2004 г. Отидох в Анталия на проби. Изиграх една контрола. Беше срещу кошмара на “Левски” “Олимпия” (Любляна). Викам си - голям късмет, но треньорът веднага ме хареса. Не искаше да ме пуска да се прибера в България да не би да размисля за договора. Така почнах в “Амкар”.
- Какво представляваше тогава Перм?
- Бях малко шокиран.Цареше социалистически реализъм. Доколкото знам, преди Перм е бил затворен промишлен град, като 60% от печалбата му отивала за Москва. Заради атмосферата в отбора обаче преодолях това. В началото живеех на базата. Момчетата идваха да ме вземат да ме разхождат. Отношението беше страхотно. Бях конкурент на тогавашния капитан за поста ляв бек, а той беше всеки ден с мен и ми помагаше във всичко. Аз бях първият чужденец в “Амкар”, като тези от бившите републики не се броят за такива.
- С идването на Мартин Кушев започна да се развива българската диаспора в “Амкар”. После дойде и Георги Пеев. Кога за първи път се появи рефренът “Без болгаров нет Амкара”?
- Това се появи първо като надпис на един от гаражите на стадиона. Преди Мартин за кратко дойде Георги Чиликов, но не се стигна до договор. Кушев бързо спечели феновете, много го обичат. В началото на 2007 г. взехме и Жоро. Тогавашният треньор Рахимов направи връзката между нас. Премести ма като десен защитник, а Жоро постави пред мен. Почнахме да играем много силно и тримата. Тогава някъде се появи това “Без болгаров нет Амкара”. С Жоро много време бяхме заедно и се разбирахме чудесно. Затова и може би толкова години останах в “Амкар”, а той продължава да е там.
- 2008 г. бе най-силната за вас - финал за купата, 4-о място в първенството.
- Още през 2007 г. Рахимов направи много силен отбор. Викаха ни “крепкий орешек”. Рахимов отиде в “Локо” (М) и пристигна никому неизвестният Миодраг Божович. Още с първите тренировки ни вдъхна много увереност. Казваше ни, че сме най-добрите футболисти. Държеше се много добре с вички. Това сигурно е единственият треньор, който е бил харесван от всички в отбора, независимо дали са титуляри, или резерви. Още от началото почнахме добре 2008 г. и постоянно бяхме около 4-ото място. Божович много обичаше за се майтапи и така да накара всички ни се отпуснем. Особено преди мачове срещу грандове. Обичаше да казва след победа: “Вземам си днес вестника и гледам долу в класирането “Амкар” го няма. Че къде ли е? А той бил сред първите трима.” Преди един мач със “Зенит” изпусна дълбоко въздух и каза: “Уплашен съм нещо. Ще ви викам “напред, напред” заради камерите, обаче вие тичайте назад Само гледайте да не излезете от терена!” Винаги намираше начин да вкара настроение.
- След тази успешна година, а и въобще получавал ли си предложения от други клубове.
- Имало е такива. Напирмер вариант бе “Динамо” (М). С годините обаче свикнах с “Амкар” и българското присъствие в него, а и там всички винаги са ме уважавали, предлагали са ми договори за 3 г. Това ти дава сигурност. През 2010 г. бяхме пред фалит и имах оферта от Гърция, но предпочетох да изчакам и не смятам, че съм сгрешил. Тогава повечето футболисти с по-големи заплати доброволно си ги намалихме с 10%, за да помогнем на клуба.
- Защо не се получиха нещата с Димитър Димитров-Херо, който води “Амкар” през 2009 г.?
- Мисля, че и той си е малко виновен. Не обича да му се говори за някои неща. При неговото идване отборът си беше същият от предишната година. Дойде и реши да сменя схемата, не се получиха нещата. Нямахме и късмет в мачовете. Но Херо за мен е един от най-добрите ни треньори. С него станах шампион в “Левски”.
- Каква бе причината за конфликта с треньора Станислав Черчесов през 2013 г., в който влязохте с Пеев?
- И досега нямам обяснение. Той тогава даже с мен не е и говорил. С Жоро си казаха нещо. Имам чувството, че просто си търсеше някакъв повод. С идването си в отбора изгони доктора и масажиста, двама футболисти. После и нас с Жоро. Нямало да разчита на нас. Жоро си е такъв характер и не си мълчи, а си казва каквото му е. Той затова има лидерски качества. Може Черчесов да го е обидил и Жоро да не му е останал длъжен.
- Излиза, че и ти покрай Жоро си намесен.
- Той самият Жоро попита Черчесов защо и Захари е пратен във втория отбор, след като не е бил замесен в разговора. “Аз съм старши треньор, аз решавам”, бе отговорът на Черчесов. Казах му на Жорката тогава: “Спокойно, ще се оправят нещата.” Така и стана. Феновете озлобяха много срещу Черчесов и той след една седмица ни върна в първия отбор. После пък Жоро стана голмайстор, аз също играх много силно и той си го приписа като заслуга. Все едно бил стреснал “старите”. Но Черчесов категорично искаше да ни изгони от отбора. После почна да се държи добре.
- Кои са най-хубавият и най-трудният момент за теб в “Амкар”?
- За тези над 11 г. хубавите моменти са много. Трудните са двете години, в които се спасявахме от изпадане в последния кръг. Единия път се радвахме, все едно сме станали шампиони. Нашият мач свърши 0:0 и чакахме резултата от друг. Той обаче приключи около 30 сек по-късно. Сториха ми се цяла вечност. Целият стадион се бе притаил и изведнъж избухна. Страшно ми олекна. През 2010 г. пък в последния кръг играхме срещу ЦСКА (М) на близо минус 30 градуса. Бе последен кръг и нямаше как да се отложи заради ниските температури. На такъв студ не съм играл друг път, имаше и мразовит вятър. Трябваше ни точка. Завършихме 0:0. Под ръкавиците ти замръзаха пръстите. Играли сме и на плюс 40. На нашия изкуствен терен в Перм краката ти изгарят, отгоре те напича зловещо. Всичко ми се размазваше. В края имах чувството, че ще получа удар. После половин час стоях под студения душ.
- А най-куриозният?
- Бяхме взели един хърватин - Кнежевич. Връщаме се от лагер в Австрия и първия мач играем с ЦСКА в Москва. Преди началото докторът минава през всеки от нас с памук, напоен с амоняк, да го помиришем. За момчето обаче това явно бе нещо ново, защото взе памука и го лапна. Избиха му сълзи, а ние се смеехме.
- Има още нещо, в което си номер 1 в историята на “Амкар”. През 2010 г. вкара гол на “Спартак” (Налчик) от никакъв ъгъл. Стреля почти от флагчето за ъглов удар. Видеото е гледано в youtube от над 1 млн. потребители. Други такива от мачове на “Амкар” няма. Случайно ли вкара?
- Падахме с 0:2 и всъщност исках да спася една топка да не излезе в аут. Защитникът отзад леко ме натисна. Вече губих равновесие. Исках да центрирам и някак хванах топката с фалц. В началото май даже никой не разбра, че е гол. Вратарят си вдигна ръката, че топката излиза в аут, но тя тупна и влезе. Настина, над милион гледания имаше този гол. Аз даже се бъзиках, че вкарвам рядко, но затова пък цял свят гледа гола и го помни.
- Какво от Русия и руския начин на живот ще ти липсва?
- Най-вече отношението на хората. Никога не съм имал проблеми, каквито съществуват в България - да се говорят зад гърба ти глупости, злорадство. Та за отношението - там е прието всички да се поздравяват. И така беше с всеки на стадиона, като идеш сутрин, независимо какъв. Ръкостискането обаче е само между мъжете. Затова в началото, като дойде жена ми и подаваше ръка на съотборниците ми, те се стряскаха.
- Пословичен е афинитетът на руснака към водката. Сигурно си се натъквал на такива примери.
- Да, в началото ми правеше впечатление, но после свикнах да виждам хора по улиците с шишета водка, от които си пият. Веднъж даже кацнахме рано сутринта и на летището гледам един човек си пие водка и яде супа.
- Спомена вече, че жена ти е имала възлова роля за отиването ти в Русия. Откога сте заедно?
- Запознахме се през 1998 г., когато бях в “Левски”. Интересното е, че двамата сме от Смолян, но се запознахме в София. Оттогава сме заедно. За нея беше голямо препятствие идването в Перм, защото има страх от полети, а дотам са два. През 2005 г. се оженихме. Между два лагера имахме 3 дни почивка и се прибрах за сватбата. Тя беше организирала всичко. Имаме син на 5 г., който се казва Александър. Засега има голямо желание да става футболист. Записах го в школата ДИТ. Той е най-малкият там.
- Да се върнем в началото на кариерата ти. Как се озова в “Левски”?
- Пристигнах на “Герена” от “Родопа”, когато бях в 9-и клас. Емо Спасов ме взе в школата. Да съм в “Левски”, ми е било мечта. Баща ми е върл левскар. На моя набор в ЦСКА тренорът беше от Смолян - Альоша Димитров, и се познаваха с баща ми. Но аз му казах, че ще се пробвам в “Левски” и ако не стане там, тогава ще видим. Нещата тръгнаха добре, станахме шампиони, носители на купата. В един отбор бяхме с Христо Йовов. Растяхме нагоре. Почнах в дублиращия отбор. Влязох в казармата в спортната школа на “Левски. Тогава махнаха дублиращата група и дойде предложение от “Велбъжд”. Георги Димитров-Джеки беше треньор. Лека-полека ме направи титуляр, въпреки че бях млад, а в отбора имаше добри футболисти. Зимата карах ски на Пампорово. Видяхме се с президента на “Левски” Томас Лафчис на заведението, което държеше баща ми. И той ми каза: “Андрей Желязков те иска на 6 януари в “Левски”. Бях свикнал с “Велбъжд” и в първия момент не ми се тръгваше. Но в крайна сметка така почнах в “Левски”.
- Хвана края на периода Томас Лафчис и този на Майкъл Чорни. Разликата май беше от земята до небето?
- Аз като отидох, тъкмо вече бяха разпродали всички звезди. Положението беше тежко, имаше проблеми. Направихме млад отбор. Тогава си спомням, че и да не върхяме добре, феновете винаги ни подкрепяха, проявяваха разбиране за ситуацията. Винаги съм казвал, че такава публика като левскарската няма. Миналата година бяха на 100-годишнината. Атмосферата бе страхотна. Сега, като се сетя, и настръхвам. При Чорни положението се промени коренно. Наливаха се пари в нови футболисти. Даваха се големи заплати. Но се стигаше до ситуации като с мен, когато си титуляр, а на пейката седи някой чужденец, който взема 10 пъти повече от теб.
- От първия до последния ти от общо 4 мача за националния отбор има 12 г. Сигурно ти се е искало повечко да поиграеш за него?
- Не съм се чувствал част от него. Имаше шанс да попадна в състава за световното през 1998 г. Играем полуфинал за купата с “Локо” в “Надежда”. Вкарах първия гол. През втората част при никаква ситуация в центъра Георги Марков си поведе по-дълго една топка. Исках с шпагат да я избия и той с двата крака ми влезе в коляното, което се поду много. В понеделник имах повиквателна да се явя за контролата с Мароко преди световното. И така се разминах с него. Не ми било писано. По-късно, когато играехме много силно с Пеев в “Амкар”, не ни дадоха шанс да сме заедно на терена. Не съм се ядосвал. Може да съм бил малко разочарован, защото се викаха футболисти, които дори не играят за клубовете си.
Константин Ботушаров, "24 часа"