Защото искам да сънувам

– Разкажи ми приказката! – казваше детето с големи, нетърпящи възражение очи. Имахме с него нещо като повтарящ се ритуал. Когато не можеше да заспи, то винаги искаше да му разкажа една конкретна история, при това по точно определен начин. „Разкажи ми приказката!” – казваше сърцеразтапящo синът ми, а аз винаги отвръщах по един и същ начин – с престорено недоумение. – Коя приказка? – Нали знаеш колко мразя, когато се преструваш. Знаеш идеално – искам приказката, която не е приказка. За миньора... Този с моето име, който тича без да диша; за голямата експлозия и звездния прах, за урана, за невидимия октопод, за изплашения австралиец в самолета, за тайнствената кутийка, за триумфа на боклукчийския камион, за... – Аааа, ясно, тази приказка – прекъсвам го. – А защо точно нея? – Защото искам да сънувам. Как един път не отговори, че просто иска да заспи. Не! Винаги, винаги казваше: „Защото искам да сънувам!“. Синът ми не обичаше да спи на тъмно. Включваше голяма лава лампа, която обливаше цялата стая в лениви вълни от синкава светлина. Леглото му бе толкова ниско, че аз сядах директно на пода, в пространството между кревата и шкафчето, което беше точно един Иво разстояние, и изчаквах търпеливо следващата му задължителна инструкция: – И никакви съкращения! Разкажи я, без да изпускаш нищо – така, както ми я разказа най-първия път. – Добре, обещавам! – казвах, знаейки идеално, че нямам никакъв избор, и започвах за кой ли път историята, която най-после днес се чувствам особено задължен да разкажа и на вас. Точно така, както я разказах на моя малък син за първи път преди толкова години. „Отпусни се. Затвори очи. Вслушай се в гласа ми... Историята за миньора, Емчо, щеше да бъде страхотна приказка, ако не беше истина. Започва преди повече от шест милиарда години. Тогава, някъде много, много далече огромна звезда е изчерпала горивото си. Представи си я само: гигантско огнено кълбо от газ, двайсет-трийсет пъти по-масивно от нашето слънце! Но дори и неговата огромна термоядрена пещ в един момент е изразходвалa целия си вoдoрод и звездата, вярваш или не, е станала толкова плътна, че е пропаднала самата в себе си, налягането в сърцето ѝ е станало чудовищно и тогава... БУМ... е избухнала в ослепителна светлина! Страхотна експлозия. Учените наричат такива звезди свръхнови, макар че те всъщност са свръхстари. – Така ли умират звездите? – чува се плахият глас на сина ми някъде от синкавия здрач. – Всъщност огромните звезди никога не умират напълно, Емчо. Те просто се превръщат от един вид енергия в друг. Звездата е изригнала, разпадайки се на милиарди малки частички, които са се понесли далече в междузвездното пространство със скорост 30 000 км/секунда. Знам, че звучи малко странно, но някои облаци от тези миниатюрни късчета един ден биват открити от гравитацията, която ги сгъстява и превръща... в нови звезди! 
И знаеш ли кое е най-невероятното? Много от тези малки парченца звезден прах са пътували светлинни години, от друг свят и галактика, през големия, беззвучен космос, за да стигнат чак тук, на нашето малко синьо кълбо. Знаеш ли, че целият уран на земята се дължи на тази свръхнова? Всеки грам, всяка прашинка са дар от далечна, изгоряла преди повече от шест милиарда години звезда. Уранът е много странен пришълец, Емчо. Той е тежък метал. По-тежък от музиката, с която ти надувам главата в колата. Но това, което го прави изключително особен и дори опасен, е, че той е естествено радиоактивен – ядрото на атома му е нестабилно, разпада се постоянно и може дори да се дели. Хората, разбира се, са се научили да го използват, за да създават и енергия, и… смърт. – Има ли го на други планети? – О, да – разбира се! Знаем със сигурност например, че го има на Марс – и то навсякъде по повърхността! Някой ден човечеството ще изпрати свой представител на тази планета. Тя ни е омагьосала от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време е толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва и крие тайните си. Денят, в който човек стъпи на Марс, ще бъде ден, който никога няма да бъде забравен от историята, Емчо. Ти сигурно ще си трийсетинагодишен. И кой знае, след като кацнем, може да се наложи да използваме марсианския уран за гориво. Тук, на земята, най-ценният уран се намира в мини под земята и за нещастие хората, които го добиват, са обречени на жестоки страдания. Както ти споменах, този междузвезден пришълец може да бъде смъртоносен и отровите, които излъчва, не позволяват на работниците в рудниците да доживеят до дълбока старост. Странни заболявания разяждат дробовете и кръвоносните им съдове, мистериозни тумори съсипват телата им. Да вземем първата уранова мина в света – казва се „Яхимов“ и е легендарна. Намира се в Чехия и средната продължителност на миньорският живот в нея е бил 42 години... 42 години! Героят на нашият разказ е роден в същата държава, но на другия ѝ край – в малко градче, наречено Копривнице, на сутринта на 19 септември 1922 година. Нарекли го Емил – като теб. Само четири часа по-късно, съвсем наблизо се е родило хубаво момиченце, което получило името Дана. Двете деца, отворили очи в един и същи ден, дълги години нямали представа, че съдбата им e връчила много, много рядък и ценен дар. Емил бил шестото дете в семейството и родителите му едва свързвали двата края със скромната дърводелска заплата на баща му. Хлапакът прекарал детството си в труд, помагайки с каквото можел на семейството. Били тежки времена, Емчо, и едва 16-годишен, твоят адаш се отправил към прочутата фабрика за обувки „Бата“ в град Злин, където работел от сутрин до вечер на конвейер. Но Емил бил и много умен – записал се да учи химия и проявявал изумителен усет към езиците... И все още не знаел за най-уникалната си дарба – тази, с която бил роден. Един ден фабриката решила да събере лекоатлетически отбор за работническо състезание и когато установил, че няма достатъчно представители на 1500 метра, шефът му се провикнал: - Хей, къде е Затопек? Емил Затопек! Емил се бил скрил в химическата лаборатория, където се подготвял за изпит. Опитал се да убеди шефa си, че няма никакво отношение към спорта, но той буквално го принудил да участва в надбягването. На следващия ден, без никаква подготовка, ей така на майтап, Емил завършил на второ място от сто участващи. И това... не му харесало. Той, виждаш ли, се оказал от тези хора, в които има нещо особено. Нещо връчено им по рождение, което ги движи по малко по-друг начин... И не им позволява да се радват на второто място. След 18 години на този свят Емил най-после разпознал дарбата си. Усетил я дълбоко, дълбоко в себе си. И започнал да тича. Така както повелявали клетките му. Така както го искала съдбата му. Така както го наставлявал шепотът на първото място. Тичал непрекъснато. Тичал до изнемога. Преди и след работа. До фабриката и обратно до дома си. В дъжд, в пек, в сняг… дори в гореща мусака, Емчо. – Моля?! – Е, добре де – това последното го казах, за да проверя дали не си заспал. Истината е, че Емил бил толкова талантлив и тренирал толкова много, че започнал да печели всички състезания. Постепенно станал непобедим на 3000, 5000 и 10 000 метра. Биел съперниците си с по няколко обиколки... Но помниш ли онова особено нещо? То продължавало да го тормози и... накарало Чехия да му отеснее. Искал да превземе целия свят. Да си присвои всеки рекорд. И от съвсем малък бил запознат с един-единствен начин да постигне това, което иска – с непрекъснат, всеотдаен, къртовски труд. След войната постъпил в армията, където можел да тренира непрекъснато, и започнал да тича дори нощем с фенерче в ръка. Вече печелел и международни състезания. Лекоатлетическата общност започнала да забелязва постиженията му, които се доближавали все повече до световните рекорди. На едно от състезанията зърнал млада копиехвъргачка с ослепителна усмивка и красиви очи и нещо в сърцето на Емил трепнало. Казвала се Дана. Момичето от началото на разказа, с което били родени в един и същи ден, в една и съща година, на две крачки разстояние. Съдбата ги бе чакала цели 26 години. И когато най-после ги срещна, те знаеха, че са създадени един за друг. Че ще прекарат остатъка от живота си заедно. Сгодили се на Олимпиадата в Лондон през 1948 година. На същата олимпиада относително неизвестният Емил Затопек спечели златото на 10 000 метра със смазващо преимущество и нов олимпийски рекорд. Само метър не му достигна, за да грабне и титлата на 5000 метра. Дана и Емил се ожениха малко по-късно, на 19 септември – точно на рождения си ден. Последвали години, в които нищо не можело да го спре. Емил печелел всичко! Мачкал световните рекорди като трамвайни билетчета. Нямало сила, която да го смъкне от първото място. – Разкажи за октопода! – А, да – за октопода. Работата е там, че Емил тичал страшно грозно. Целият му стил на бягане е една цинична подигравка към законите на физиката и здравия разум. Утре ще ти го покажа в Youtube и ще разбереш точно какво имам предвид: лицето му е изкривено в някаква ужасяваща гримаса, побеснелият му, увиснал език се опитва отчаяно да избяга от пръхтящата клопка на устата му. Tялото му от кръста нагоре е като обхванато от епилептични спазми. Главата му се клатушка неконтролируемо вляво и вдясно, сякаш всеки момент ще се отдели от тялото. Лявата му ръка е ту подозрително неподвижна, ту подскача неочаквано и удря с неподправен ентусиазъм собствения му нос. Дясната от своя страна ръкомаха хаотично като вбесен катаджия от началото до края на състезанието. На пистата Емил изглеждаше така, сякаш беше попаднал в прегръдката на огромен, невидим октопод, и докато тичаше, се опитваше да се изтръгне едно по едно от обвитите около тялото му лепкави пипала. – Как е печелил тогава? – А, ето това е големият въпрос! Как е печелил наистина? Не само ти, Емчо – целият свят се е чудил как е печелил. В бягането на разстояние има много техника. Нужна е ефикасност, рационалност на движенията, аеродинамика. Специалистите, зрителите, журналистите – всички били в недоумение. Но помниш ли... онова нещо? Нещото, с което бил роден и което не искало второто място? То вече се бе превърнало в неговия ръмжащ, неукротим дванайсетцилиндров двигател! Емил тренирал шест часа и половина на ден! Три часа тичане сутринта. Два часа следобед. Час и половина вечер преди лягане! Той нямал треньор и се носели слухове за странните му методи на самоподготовка. Те не били преувеличени. Вродената изобретателност на Затопек дарила света на леката атлетика с революционната интервална тренировка. „Защо ми е да тичам бавно – казвал Емил, - това вече знам как да го правя. Аз искам да тичам бързо.“ И започнал да се подготвя с безумни серии от спринтове. 400 метра спринт, последван от 400 метра лек крос за възстановяване. И така 20 пъти... 30 пъти... 50 пъти. Емил стигнал до умопомрачаващите сто последователни спринта! Това е почти един маратон! Специалистите се подигравали на системата му. Наричали я лудост. Но когато започнал да чупи световни рекорди, целият свят се опитал да я копира... и я използва и до днес! Но това не било всичко – Емил тичал с тежки военни ботуши. Излизал и от пистата, за да бяга по трудни, пресечени местности и дори в дълбоки преспи сняг с тежести на краката. Един от най-безумните му похвати е свързан с дълга редица от високи тополи, строени като войници покрай една от пътеките, по които обичал да тича. Емил решил да пробяга една трета от редицата дървета, без да диша. Речено-сторено! След няколко дни превзел половината тополи. Затопек продължил лудия си експеримент, докато един ден не пробягал цялата дълга тополова дистанция, без въобще да си поеме дъх, след което се строполил на пътеката в безсъзнание. Междувременно подвизите на Емил започнали да се превръщат в митология. Не само заради световните рекорди, но и заради характера му. Винаги усмихнат, галантен и естествен, Емил бил някак непресторено дружелюбен. Казват, че очите му излъчвали добрина. Създавал си нови приятели за броени секунди. Обичал искрено хората – искал да бъде около тях, да знае всичко за живота им, семействата им, мечтите им. Говорел шест езика перфектно и имал добри познания по още толкова. Учел ги така, както ние запаметяваме телефонни номера. Наизустявал думи директно от речниците. „Ако научиш достатъчно думи, граматиката сама ще си дойде на мястото“, казвал Затопек. В която държава отидел, давал интервюта на съответния език. Било почти невъзможно да откриеш човек, който да не го обича. Дори съперниците му го обожавали! Той винаги е казвал, че изпитва особена връзка с останалите бегачи, и гледал на тях като на семейство. Дори французинът Ален Мимун, когото наричали Сянката, защото винаги завършвал втори след Емил, се възхищавал от чешкия си съперник. Голямата мечта на Емил била Олимпиадата в Хелзинки, където се очаквало да спечели отново любимата си дистанция – 10 000 метра. Но той за малко да не отиде на нея! Само дни преди да отпътува за Финландия, Емил научил, че комунистическата партия е забранила на бегача Станислав Юнгвирт да участва на олимпиадата, тъй като баща му бил политически затворник. „Ако той не участва, и аз няма да участвам!“ – заявил Затопек. По това време подобнo изказване граничело с лудост. Петнайсет хиляди финландци чакали чешкия отбор на летището, за да зърнат Емил, но той не слязъл от самолета – правителството наредило да бъде оставен в Прага. Два дни по-късно, под натиска на световната общественост, и Затопек, и Юнгвирт се озоваха в Хелзинки.
 Още в първия ден на състезанията Емил прелетял по пистата в познатия си невъзможен стил, спечелвайки златния медал на 10 000 метра и изпепелявайки собствения си олимпийски рекорд. Журналистите, които бяха започнали да го наричат Чешкия локомотив, го обсипали с въпроси. „Защо бягаш толкова грозно?“ – питали го. „Така мога – отвръщал Емил. – Когато започнат да дават медали за естетика, като във фигурното пързаляне, ще променя стила си.“ Само два дни след изнурителните десет километра Емил успял да се класира и на финала на 5000 метра – дистанция, в която конкуренцията била чудовищна. Кадрите от съревнованието са изумителни: ритъмът, наложен от англичанина Крис Чатауей, е нечовешки. Видимо изтощен, Затопек изостава на четвърто място. Остава само една обиколка. Агонията, изписана на лицето му, е отражение на някаква неистова болка, която извира от всяко негово измъчено движение. Емил отново бяга във вече познатия на целия свят неописуем стил. Пръстите му търсят да се уловят за нещо и драскат с нокти хладния финландски въздух. Дробовете му хриптят. Ръцете, главата и раменете му се люлеят във всички посоки, сякаш закачени за конците на някакъв невменяем кукловод. Емил е неговата марионетка. Много, много бърза марионетка. Остават само метри до края и Затопек неочаквано изригва – изтръгва се свободен и лек от безпомощните пипала на невидимия октопод! Спринтът му сякаш пристига от друго измерение – от работническото детство, от безкрайните тренировки, от сянката на мълчаливите тополи, под които бе припадал без капка кислород в дробовете cи. И ето – той излиза с изпепеляваща тартана крачка от външната страна, задминавайки и Чатауей, и германеца Шаде, и Ален Мимун – Сянката. Емил печели едно от най-изумителните надбягвания в историята с нов олимпийски рекорд и зашеметена, публиката започва да скандира спонтанно: „За-то-пек! За-то-пек!“. Със своите три толкова музикални и лесни за скандиране срички името му се превръща в песен на трибуните – неофициален химн на игрите в Хелзинки. Веднага след награждаването Емил открил своята Дана, за да я целуне и да ѝ даде златния си медал. „За късмет!“ – прошепнал ѝ Емил. Само минути по-късно Дана излязла на стадиона и хвърлила копието си с такава сила, че съперничките ѝ не могли дори да се доближат до нейния резултат. Публиката не можела да повярва на красивата магия, която бе позволила на двамата влюбени да спечелят олимпийско злато в рамките на един и същи следобед. Но Емил бе решил, че има още работа за вършене в Хелзинки, и се записал за участие в маратона – дистанция, която не бил пробвал нито веднъж в живота си! Тъй като нямал представа как се бяга подобно състезание, Затопек решил, че най-подходящата стратегия е да следва фаворита и световен рекордьор – англичанина Джим Питърс. По средата на дистанцията Емил, който се носел с учудваща лекота редом до тичащия с всичка сила британец, го запитал: „Хей, Джим, това дали не е много бърза крачка за маратон?“.Пъхтящият англичанин отвърнал на шега: „А, не – даже е прекалено бавна”. „А, добре тогава“, казал Емил и излетял с такава скорост, че Джим Питърс повече не го видял. Нашият герой минал лек като дим през улиците на Хелзинки и когато влязъл далеч преди другите в тръпнещия от нетърпение стадион, невярващата публика изригнала: „За-то-пек! За-то-пек! За-то-пек!“. Обзети от общата еуфория, бегачите от щафетата на Ямайка, които току-що били спечелили златото, го качили на раменете си и го понесли в незабравима почетна обиколка! „За-то-пек!“ Трите вълшебни срички дълго се носили във въздуха над финландската столица и според много хора все още са там – неразделна част от нейната митология. В рамките на една седмица трийсетгодишният Емил бе спечелил трите най-изнурителни олимпийски дисциплини, при това с три олимпийски рекорда. Никой никога не е правил подобно нещо, Емчо, и никой никога няма да го направи отново! „Някъде на самата граница на болката и страданието е мястото, където момчетата се превръщат в мъже!“ – казал веднъж Затопек. Емил обичаше да живее точно на тази граница, приветстваше болката и дори я търсеше, знаейки, че тя е единственият начин да надхвърли себе си. Прочут е случаят, в който преди старта на маратона в Мелбърн казал с усмивка на останалите бегачи: „Приятели, днес всички ще умрем по мъничко!“. В последвалите няколко години Емил продължил доминацията си, счупвайки общо осемнайсет световни рекорда! Въпреки лекарска забрана участвал в маратона на Олимпиадата в Австралия, само две седмици след операция от херния, и завършил на шесто място. Между другото, този маратон, Емчо, бил спечелен от Ален Мимун. За първи път се бе изтръгнал от дългата сянка на Затопек. Той отишъл разплакан при Емил, който лежал съсипан от умора на земята, и извикал през сълзи: „Емил! Емил! Аз спечелих!“. Затопек се изправил с усилие на омаломощените си крака и му отдал чест – така, както се козирува на офицер... или президент. Французинът твърди, че този момент е по-ценен за него от златния му медал. Това се оказало последното истинско състезание на великия Емил Затопек. Но спомените за подвизите на Чешкия локомотив продължавали да печелят състезанията си на непожълтяващите страници на историята. Страници, които милионите му почитатели не можели да спрат да прелистват. Емил се превърнал в жив паметник и хора от целия свят идвали в скромната му квартира в Прага като на поклонение. Домът му бил винаги отворен и през годините имало почти постоянна върволица от гости. „Победите са прекрасно нещо – обичал да казва Емил, – но приятелите са още по-прекрасни.“
 През 1968 г. дошъл да се срещне с него и великият австралийски бегач Рон Кларк. Това е човек, Емчо, който счупил седемнайсет световни рекорда през шейсетте години, включително и много от постиженията на Затопек. Но в живота му зеела една голяма, черна празнина. Преследван от поредица контузии и лош късмет, Рон така и не успял никога да се увенчае с олимпийско злато. Двамата прекарали няколко незабравими дни в Прага. На изпращане на летището Емил го прегърнал, сложил малка кутийка в ръцете му и прошепнал на ухото му да не я отваря, докато не се приземи. Самолетът излетял, но австралиецът започнал да се притеснява. Все пак Чехословакия била комунистическа държава. Каква ли тайна крие мистериозната кутийка? Чудел се дали Емил не му е дал някаква контрабандна стока... или тайно съобщение... зов за помощ? Най-накрая не издържал и отворил кутийката. В нея бил златният медал на Емил от 10 000 метра в Хелзинки, както и листче, на което пишело: „Защото го заслужаваш!“. Когато през януари 1968 г. дошла Пражката пролет, Затопек застан... – Пролетта не идва ли през март? – Невинаги, Емчо, невинаги. Тази пролет била по-особена. Започнала с пристигането на власт на човек на име Александър Дубчек. Той решил да демократизира комунистическа Чехословакия. Да даде свобода на словото. Да махне веригите, в които били оковани печата и журналистиката. Да разреши пътуването в чужбина. Нарекъл новата система „социализъм с човешко лице“. Светът от своя страна нарекъл това неочаквано затопляне Пражка пролет. Продължила осем месеца, а Емил, който бил обожаван от всички национален герой, застанал изцяло зад нея и дори сложил подписа си под нейния манифест. Но в нощта на 20 август, 20 минути преди полунощ, седем хиляди съветски танка, съпроводени от половинмилионна армия, нахлуват на територията на Чехословакия под прикритието на мрака. Страната била окупирана, чешките военни сили обезоръжени, а Дубчек – свален от управление. Около сто човека губят живота си. Емил е сред хилядите жители на Прага, които излизат на улиците в знак на протест срещу инвазията. Безстрашният Затопек ходел от танк на танк, за да пита лично руските войници и офицери дали вярват в това, което правят. Изправен пред сто хиляди свои сънародници на спонтанно издигнат подиум в центъра на прочутия Вацлавски площад, Емил се обърнал към световната общественост с призив да бъде преустановена окупацията на родината му, а Съветският съюз да не бъде допуснат до участие в предстоящите Олимпийски игри в Мексико. Затопек знаел, че заради този негов бунт го чакат тежки последствия. Но също така знаел, че няма право да мълчи. Когато твърдият комунистически ред бил възстановен, Пражката пролет се превърнала в добре познатата съветска зима и отново станало много, много студено. Партията обаче не знаела как да се отърве от неудобния герой на народа. Бил прекалено известен, прекалено обичан по целия свят, за да го вкарат в гроб или затвор. Правителството го изхвърлило от армията и партията. Изтрили името му от антологиите и пропагандните си лозунги. Отнели званията му, изгонили го от дома му в Прага и го пратили да работи... под земята – там, в урановата мина „Яхимов“ – където древен пришълец от космоса убива бавно и мъчително тези, които го добиват. Там, където продължителността на живота е 42 години и работното място е равносилно на смъртна присъда. През дългите години в мината Емил успял да се промъкне тайно в Прага, за да види жена си, само три пъти. Но знаеш ли, Емчо, той бил от хората, които никога не се оплаквали от нищо. Бил в състояние да открие нещо красиво и цъфтящо дори в най-каменистата тъмница. Ти помниш кое е мястото, което той винаги е приветствал, нали? Там някъде, на границите на болката и страданието, където момчетата се превръщат в мъже. „Нашият свят – казал веднъж с искрено възхищение моят любим миньор, – е толкова красив под земята, колкото и над нея!“ Емчо, запомни нещо – няма по-голямо наказание за мъчителя от усмивката на неговата жертва. Комунистическата върхушка решила, че трябва някак да стъпче напълно любимеца на чешкия народ – да направи унижението му колкото се може по-публично. Върнали го в Прага и го назначили на работа като боклукчия. Трябвало да обикаля улиците на столицата всяка сутрин, за да събира боклука на своите съграждани. Но това, което се случило, накарало апаратчиците да съжаляват горчиво: хората разпознали великия Затопек и не само че сами изxвърляли кофите си в боклукчийския камион, а излизали на балконите си, махали с кърпи и скандирали в еуфория прочутите три срички: „За-то-пек!“. Колегите му също не му давали да се докосва до боклука. Често по улиците се образували кордони от негови почитатели, които искали просто да зърнат кумира си. В крайна сметка Емил просто тичал усмихнат след камиона и махал с ръка под аплодисментите на съгражданите си. Това сигурно е първият и последен боклукчийски камион в историята, който всяка сутрин се радвал на триумфално шествие, достойно за римски император. В пълна безизходица, партията решила отново да го изгони от Прага и го пратила да копае дупки за телефонни стълбове в много тежки условия. Здравето му започнало да се влошава, но както винаги, той не се оплаквал. Веднъж негов стар приятел от Испания на име Пакси Алкорта успял някак да се добере до обекта, на който работел. Открил го в порутена барака и не можaл да го познае. Емил изглеждал съсипан физически, брадясал и облечен в мръсен гащеризон, с който работел и понякога дори спял. Двамата се прегърнали. На връщане към града Пакси се разплакал в колата: „Така ли третирате героите си?“. През 1989 година пристигна нова пролет, но този път нямаше танкове. Стената бе разрушена, а Затопек най-после бе напълно реабилитиран. „Бегачът трябва да тича не с пари в джобовете си, а с мечти в сърцето си“ – казал в едно старо интервю Емил. Това не били празни думи. Затопек и Дана живеели скромно и без никакъв излишък в любимата си Прага. Скромното им жилище и широки души останали отворени за всеки, който искал да ги посети. Големият Емил Затопек почина през 2000 г. – същата година, в която се роди ти, Емчо. Когато научил за смъртта му, Ален Мимун – Сянката заявил просълзен: „Днес аз загубих не своя съперник. Днес аз загубих своя брат!“. Знаеш ли – неговата Дана все още е жива и все още тъгува по любимия си, когото тя нарича Топек. Тяхна бе най-красивата любовна история – тази, в която съдбата някак успява да срещне двама човека, създадени да крачат по големия път един до друг и да не пуснат ръцете си до самия край. Защо ли ми се струва, че ако не бяха положени толкова усилия да бъде съсипано здравето му, и самият Емил все още щеше да е сред живите… Емчо? Емчо...? Но аз знам – в тази част на историята синът ми вече отдавна е заспал. Дишането му е равномерно, а върху окъпаното му в мека синя светлина лице е изгрял полумесецът на хубава, спокойна усмивка. Какво ли сънува? Всъщност аз мисля, че знам точно какво сънува. Сънува онзи слънчев септемврийски ден, в който човечеството е пратило своя пръв и последен пратеник на далечна, красива планета. Омагьосала е целия свят от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време – толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва, бяга от нас по своя толкова неописуем начин и продължава да крие тайните си. На тази планета се случват невъзможни неща. На нея човек може да тича като вятър, без да диша; да се измъква от пипалата на невидим октопод; да приветства с отворени обятия болката и страданието; да обича съперниците си и дори да превръща ненужния боклук във внушителен триумф. На тази планета подземията са градини, наказанието е награда и цялото злато на света не струва толкова, колкото три вълшебни срички. Но тя е отредена за един-единствен човек. Никой никога повече няма да стъпи на нея и нека винаги помним деня, в който човечеството е изпратило своя единствен пратеник на планетата Затопек. Малко неочаквано за самия мен синът ми порасна. Все по-рядко говорим. Вече отдавна не иска да му разказвам приказки. Стаята му е тъмна, а старата лава лампа събира прах някъде в мазето. Не знам дори дали все още иска да сънува. Затова реших да ви разкажа приказката за миньора. Без съкращения. Така, както я разказах за пръв път на малкия си син преди толкова години. Нека я имате и вие. Защото децата заслужават да сънуват... доброта. Не само нашите деца, но и децата в нас. В момента тук е 2:17 сутринта. Точно преди десет минути се качих в стаята на сина си и седнах тихичко в пространството между кревата и шкафчето, което за щастие все още е точно един Иво разстояние. Вслушах се в равномерното му дишане и се замислих... Дали някога е чул края на моята дълга приказка? Дали последните ми думи са се прокраднали някак през завесата на неговия сън... „Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди... Те всъщност никога не умират напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство. Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват.“