Атаки а ла Земан, защита а ла Саки
Само две са причините, поради които до момента се говори най-ласкаво за Маурицио Сари и Пауло Соуза от треньорите в Серия А. Първата е очевидна – отличната им работа и съответстващите представяния на техните Наполи и Фиорентина със съчетание на резултати и красива игра (което не се случва често в Италия). Втората причина обаче е, че вече не е новина какво прави Еузебио Ди Франческо начело на Сасуоло от 2012 година до днес.
СИМВОЛНАТА ПОБЕДА НАД МИЛАН
Победата срещу Милан, който до неделя следобед бе смятан за един от отборите в най-добра форма в шампионата, е важна не само защото затвърди 7-мото място в таблицата на тима от Реджо Емилия, вече на само 3 точки от „и росонери”. Не е важна и само защото значеше четвърти пълен успех срещу гранд този сезон след онези срещу Наполи, Ювентус и Интер. Не, най-важното в нея и най-впечатляващото бе начинът, по който бе постигната тя.
Двубоят Сасуоло – Милан показа нагледно разликата между две напълно различни нива във футболна смелост и умение. От едната страна състава на Синиша Михайлович, който имаше в главата си един от ясен по-ясен план за мача: натиск и високо темпо от самото начало в търсене на ранен гол, за да наложи после единствения подход, при който неговият Милан функционира – да се затвори и да играе търпеливо.
Само че, благодарение на вратаря Андреа Консили, голът не дойде и „червено-черните”, разбираемо, понижиха темпото. И когато в 27-мата минута дойде попадението на Алфред Дънкан, мачът на практика приключи, тъй като Милан, задължен да гради играта, демонстрира всичките си ограничения.
НЕПОЗНАТИ ГРАНИЦИ
Границите на Сасуоло са напълно непознати предвид идеалното разположение на играчите и изнесената футболна лекция пред именития съперник. На десния фланг пробивите на Симе Върсалко изглеждаха изчислени с компютър – толкова бяха точни, а в центъра близостта и хармонията между троицата бе такава, че топки едва минаваха през тази зона към нападателите на противника. Почти никой не игра на сляпо.
От друга страна, защитата почти не бе изложена на опасност и доказателството откриваме в последните 18 минути на срещата (13 от редовното време плюс 5-те добавено) след изгонването на Грегъри Дефрел: при 11 срещу 10 на терена Милан така и не успя да стреля в очертанията на вратата!
НЕПРИКРИТИЯТ УЧИТЕЛ
Общо взето, когато Сасуоло атакуваше, на ум веднага идваше едно: Зденек Земан. Той е, между другото, един от футболните учители на Еузебио Ди Франческо от времето на взаимната им работа в Рома между 1997-1999 година. Само че всеки път щом се припомни пред Ди Франческо за уроците му при чеха, той се усмихва и отвръща: „Да, разбира се, но неговият футбол се различава много от моя.” Нещо, което се вижда особено в защитната фаза.
Срещу Милан на Сасуоло се наложи да играе почти цялото второ полувреме без Паоло Канаваро, който никога няма да бъде свръхкласа, ала със сигурност е един от защитниците с най-голям опит. Никой не забеляза отсъствието – първо заради изключителното представяне на Франческо Ачерби и Федерико Пелузо и второ заради гарантирания щит от триото Симоне Мисироли (и той излезе контузен) – Франческо Манянели – Дънкан, което бе отлично и в офанзивния пресинг, и в задържането на компактна форма в близост до полето на Милан (териториално предимство от 52%, линия на засадата на 38,4 метра височина).
ПРИКРИТИЯТ УЧИТЕЛ
С други думи, Сасуоло атакува като европейски отбор и се защитава като (съвременен) италиански – именно това определение (и най-вече обяснение), с което Ариго Саки често синтезираше своя велик Милан. А Саки отиде там, след като направи от своята Парма едно бижу, в което непознати младоци като Синьорини, Муси, Бианки и Мели, че дори и Бруно, Пиовани, Дзанони и Валоти изглежда почти извънземни. Някои от тях направиха кариера, други не. Както ще се случи също с Мисироли или Манянели, с Дънкан или Никола Сансоне, с Дефрел или Лука Антей.
Междувременно единственият, върху чието бъдеще не тегнат съмнения и който превърна своите момчета в такива футболисти, е Еузебио Ди Франческо. Днес вече никой не отрича, че той е напълно готов да поеме гранд. Когато и да стане това (не „ако”, а „когато”), все ще е леко закъсняло. Дано обаче само не е прекалено закъсняло, по дяволите! Защо ли е толкова силно подозрението, че в други европейски страни това вече отдавна щеше да се е случило?
Томазо Пелицари, „Кориере дела Сера”