Аве, Бускетс!

Гледайки как Лионел Меси, Луис Суарес и Неймар превземат „Емирейтс” срещу Арсенал във вторник вечерта, човек нямаше как да не се изкуши да си помисли за кой ли път, че най-доброто кариерно решение на който и да било защитник на Барселона в живота му е било… просто да стане защитник на Барселона. Просто защото всеки кариерен избор, който ти гарантира, че всъщност никога няма да ти се наложи да се изправиш срещу нападателите на Барса, винаги е най-прозорливият.

И при все това, дори при тази вътрешно вградена паралакс грешка, най-силното влияние върху играта във вторник бе дадено от футболист, избрал именно този път. Футболист, който обичайно действа обвит от почти невидимо наметало от самоотвержена изключителност. Футболист, прекарал последните седем години в ролята на тихо всезнаещия Джийвс (б.р. – герой на П.Г. Удхаус, лакей на аристократа Бърти Уустър) в средата на графове и херцози.

Серхио Бускетс едва ли ще получи признанието да му се правят компилации с всяко отиграване в даден мач, нито пък ще види да се точат лиги по вайнове и гифове с неговия образ в диаспората на социалните медии. Той обаче бе типично отличен на „Емирейтс” като отправната точка на комбинации, щита за отбраната и тактическия мозък в средата на терена на този тим на „блаугранас”. На своите 27 години  Буси, както го наричат, сякаш винаги е бил пред очите ни. Тихо развивайки се, той се оказа ключов за пулсирането на сърцето на този шампионски отбор, преминал през годините от пуристката игра на пас на Пеп до настоящото акцентиране върху претъпканото с величие нападателно трио.

Във вторник Бускетс направи най-много подавания от всички на терена. Не че ще си спомните най-вероятно някое от тях. Отигра топката повече пъти от Андрес Иниеста, който от трибуните изглеждаше, че я е залепил на краката си цялата вечер. Бускетс се промъкна до Неймар в негова помощ при атаката с три паса през 50 метра за първия гол. Бе на 20 метра зад Меси, когато Матийо Фламини го фаулира за решаващата дузпа.

Чирачето черноработниче на конгреса на големите майстори: за някои е изкушаващо да определят Бускетс като футболната версия на това. Адютант на звездите, собствената версия на Барса на модела на вечния съперник „Зидани и Павони” помогна за спечелването на пет титли в Примера и три в Шампионската лига – вероятно най-бляскавата колекция на играч извън звездната орбита. Да, това е най-малко хващащият окото фундаментален полузащитник в съвременната футболна история.

Както винаги, и на „Емирейтс” охранителят на защитата на „лос кулес” се носеше наоколо като недодялан дългуч, приведен антиатлет, попаднал по случайност в обкръжението на гоблини. Той е стрелял само четири пъти във вратата на съперниците в последната година и половина; може да се налага физически, дори понякога да е гадняр. Преди всичко обаче е футболист, определен от позиционната си интелигентност и умението си да подава бързо и точно; полузащитник, който чете движенията и на своите съотборници, и на противниците, извеждайки тихомълком от огъня този тим на Барса от място някъде отзад в автобуса.

Да се опитваш да оцениш с точност неговата стойност си остава чудно безплодна работа. „Значението на Бускетс” – това е запленяваща тема дори при все че, в дълбоко бускетски стил, си остава напълно неразгадаема. Дори сега е почти невъзможно да имаш ясно гледище. Дали е най-добрият халф на света? Дали е най-добрият футболист на света, както виден футболен мъдрец твърдя във вторник на „Емирейтс”? Дали всъщност изобщо е добър? Дали щеше да изпъкне толкова, ако играеше например за Куинс Парк Рейнджърс в Чемпиъншип?

Най-хубавото при Буси е, че няма очевиден отговор на който и да било от тези въпроси, защото те се фокусират върху индивидуалната стойност вместо върху отбора, процеса, компонентите от системата. Да го хвалиш отделно е донякъде като да обявиш лявото коляно на Юсеин Болт за най-доброто ляво коляно на света; ляво коляно, което би качило на върха Тайсън Гей, ако имаше милионите да си го купи. Коляното, кракът, сухожилията, целият Болт – ето там е магията.

Това е и пример,  който клубовете от Премиър лийг могат да вземат от настоящите световни шампиони. Мнозина ще настояват на тезата, че разликата между двете нива е провалът в привличането на подобна класа втори и трети нападател за 150 млн. паунда , което със сигурност помага. Фактът е обаче, че единствената наистина изключителна, незаменима част от този велик тим на Барса струваше стотинки.

Отместете поглед от искрящото атакуващо трио! Не позволявайте да бъдете хипнотизирани от блестящи неща! Домашно отгледаното ядро от Жерард Пике, Бускетс, Иниеста и Меси е изключителният спортен триумф тук.

За сравнение, трите останали в ШЛ английски отбора могат да се похвалят със само двама висококласни играчи от собствено производство – катастрофален провал на развиването, планирането и управлението на своите ресурси. Единият от тях – Джак Уилшир, е контузен. Другият – Джон Тери, се е запътил към изхода от Челси. „Сините”, Арсенал и Манчестър Сити до един имат отборен дух и стари кучета в редовете си, но нямат равносилно дълготрайно собствено ядро, което така добре да слепва мозайката – не само лоялност към каузата, а и инстинктивно заложено усещане за принадлежност. Сиреч именно онова, което е неопределимата баластра при граденето на отбор.

О, ако не намерим Бускетс като стил или постижения, да го намерим поне като дух! Английският футбол не само не успява да създаде точно този тип футболист – интелигентен, премерен, тактически издържан вместо изригващ на моменти; той не успява дори да опита да го създаде, подкопан от краткосрочна планировка и треньорска въртележка, от ужаса от мисълта за дори най-краткия период на провал.

Постоянство по пътя от академията до първия отбор, 10-годишен план, общ начин на игра: точно това обобщава толкова успешно Бускетс, каквито и да са индивидуалните му заслуги. Значението на трио MSN – „купи най-доброто, вкарай блестящи голове” – е достатъчно очевидно. Значението на Бускетс обаче е онова, което трябва да осъзнаят грандовете от Премиър Лийг, ако искат да са най-страховитите за съперниците си не само като богатства, а и на терена.

Барни Роней, „Гардиън”