Стефка Костадинова: Няма как да искаме старата слава в новите условия

Стефка Костадинова продължава да държи България в храма на най-големите постижения в световния спорт. На шампионата на планетата Рим най-скъпоплатената тогава бяла жена в двора на Царицата скочи "на покрива на света" – 209 сантиметра! Рекорд, който живее в безопасност вече 29 години.

От есента на 2005-а Костадинова е председател на БОК и Рио 2016 беше нейната трета олимпиада на този пост. Заради стара травма в коляното тя не успя да види на живо сребърния медал на Мирела Демирева, защото напусна игрите през първата седмица. И догледа олимпиадата пред телевизора в немска клиника.

За първи път след игрите първата дама на родния спорт даде ексклузивно интервю за "Труд".

– Как сте със здравето, г-жо Костадинова? Питам ви първо това, защото върви слух, че положението с коляното ви се е усложнило доста?

– Ох, да, знам, знам. Звъняха ми вече много разтревожени приятели. Не искам да казвам "всичко приключи", за да не предизвиквам дявола. Вече нямам болки и това е най-важно в случая. Спазих всички препоръки на бразилските доктори и веднага направих обстойни прегледи при личния ми лекар в германска клиника. Наложи се да поостана там, но не беше за операция, а за лечение. И бях послушен пациент, докторът дори ме похвали. А и най-важното – вече съм си вкъщи.

– Още един въпрос по тази лична тема, може ли?

– Окей. Щом е един.

– Стара травма или инцидент в Рио предизвика силния оток на коляното ви?

– Трябва да отговоря с клише – истината е по средата. Наистина имах стара травма, но се сетих за нея в края на зимата, когато реших да се правя на скиорка. И хоп, белята стана. Опитах се да карам на мускули до лятото, но контузията се усложни на най-неподходящото място.

– Принудително си тръгнахте рано от Рио, но успяхте ли да гледате олимпиадата?

– Всичко, което може да се гледа. Когато си обездвижен, това си е щастие в нещастието. Може би и малко досадих и на моя екип в Рио, защото след едва ли не всяко наше участие им звънях по телефона. Нерви, какво да се прави? Много повече ги преживявам нещата сега. Ако и като спортист така треперех, сигурно щях да скачам по 130 см на състезанията.

– Преди няколко дни вашият световен рекорд удари 29 години. Рим, 30 август 1987-а, победа с 209 см на шампионата на планетата.

– Да, да, сякаш е било в друг живот. Абсолютна пенсия е миличкият вече. Не е за вярване, но още се държи.

– Не заслужава ли юбилей? Защо, ако оцелее и през 2017-а, да не се организира една гала във ваша и в негова чест. Например – осемте най-добри скачачки на височина да направят състезание пред храм-паметника "Св. Александър Невски"?

– Добра идея, благодаря. Правят го в белите държави, но пък… нали и ние сме в Евросъюза вече десетилетие почти. Пред храма правят оперни спектакли с немалко публика. Не виждам защо да не стане и едно суперсъстезание? Още повече и ние си имаме сега скачачка в елита – Мирела Демирева.

– Как приехте нейния удар на игрите – сребро?

– Страхотно се развълнувах, разбира се. Имам я за мое дете. Много добра приятелка съм с майката на Мирела. Говорили сме си, че е страхотен талант, който страда от чести контузии. И се молехме да се спаси от това зло и да тръгне нагоре. И ето, вярвам, че това време вече е дошло.

– Не подценяваме успеха, но как си обяснявате, че днес само 197 см стигат за олимпийска титла?

– Никой не се вълнува от резултата на една олимпиада. Никой. Титлата и медалите са мишената, а не с какво постижение са постигнати. Както винаги в сектора имаше много силна психологическа битка и Мирела показа здрави нерви. Освен всичко с нейния холандски треньор бяха направили перфектна тактика и само един грешен опит в началото лиши България от още една олимпийска шампионка в скока на височина. Бъдещето обаче е пред Мирела. Да не забравяме, че аз на 31 години бях още в голямата игра на леката атлетика.

– Спечелихме три медала, с един повече от игрите Лондон 2012. Очаквахте ли го?

– Всичко се разви според прогнозите. Тайно в себе си вярвах, че може би напук на тях ще се зарадваме с олимпийски шампион, но не се получи за жалост. Хората у нас са компетентни и са наясно какво се случва. Няма как да искаме да имаме старата слава в новите условия. Пак чакаме новия закон за спорта, кардиналните промени и акцента на работа в основата на пирамидата. Държавата има много проблеми, натрупани с десетилетия, и тези в спорта все остават на по-заден план. И се въртим в този кръг. Не го наричам омагьосан, защото няма никаква магия. Всичко е реално. Не казвам нормално, а реално.

– Българският олимпийски комитет къде стои в промените?

– Ние като обществена организация сме наясно с функцията си отдавна. Каквото се иска от нас смятам, че го правим, и надявам се от спортното министерство да са доволни. Реално БОК няма правата да осъществи промените, това е право на държавата. Но ние трябва да помогнем при една генерална промяна, каквато се подготвя. И смятам, че сме готови за това.

– Трябва ли му психолог на българския спорт? Все повече гласове се чуват, че нестабилната психика и липсата на самочувствие са големият проблем на елитните ни състезатели.

– За мен на първо място ни трябват треньори. Елитни специалисти, каквито имахме, когато аз и другите звезди на България се състезавахме. А добрият треньор задължително е и психолог, и педагог. Разбира се, днес спортът е друг. Има кондиционни треньори, психолози, диетолози и какви ли не в огромни щабове. И ние не трябва да изоставаме повече от модата. Разбира се, трудно, понякога сме в неравностойно положение с големите и богати държави, но не трябва да се отказваме. Нашият пример трябва да е Унгария и няма да е срамно, ако опитаме да наложим нейния модел в спорта. Да, може би сме закъснели, но както казват, по-добре късно, отколкото никога. Не трябва да се отказваме, не ни е в ДНК.

Владимир Памуков, в. "Труд"