Анна Луканова-Якубовска: Чувствам се много щастлив човек
Днес се срещаме с Анна Луканова – Якубовска, която е наставник на полския национален отбор по шорттрек. Досега сме ви срещали с един (Мирослав Бояджиев, който ръководи отбора на Германия) от общо шестимата български треньори, които в момента са треньори на национални отбори по света. Останалите - Асен Пандов и Юлиан Ангелов са начело на българския национален отбор. Иван Пандов който е поставил основите на шорттрека в България е треньор на хърватите , а Кирил Пандов на словенците.
Преди да се посвети на треньорската професия, Анна години наред е една от най-добрите български състезателки по шорттрек, а днес тя е пример за успешна кариера на един млад български спортен специалист.
- Г-жо Луканова – Якубовска, как и кога всъщност сложихте кънки и стъпихте на леда за първи път?
– На лед стъпих за първи път доста късно, поне на мен така ми се струва. Бях на седем години. И до днес помня този първи път и усещането колко бе хлъзгаво на пързалката. Преди да обуя кънките за първи път, тренирах художествена гимнастика в клуб „Славия”. Треньорката ми по художествена гимнастика всъщност ме пренасочи от залата за гимнастика към ледената пързалка, защото според нея имах по-големи заложби и потенциал за развитие като състезателка по фигурно пързаляне, отколкото като гимнастичка.
- И кога и защо всъщност се насочихте към шорттрека и сменихте кънките за фигурно пързаляне с тези за бързо пързаляне с кънки на къса писта?
-Когато бях на 13 години по време на една тренировка, при нас дойде Иван Пандов, който бе съпруг на моята треньорка по фигурно пързаляне Румяна Пандова. Каза ни, че сформира отбор по бързо пързаляне с кънки на къса писта за състезание в Будапеща. Аз реших да се включа в този отбор, който се състоеше от 4 момичета от фигурното пързаляне и 4 момчета хокеисти. Така заминахме за Будапеща на това състезание. Тогава май не ми беше много ясно каква е тази дисциплина, в която се състезавах, но ми хареса много. В това състезание спечелих златен медал, въпреки че карах с кънките за фигурно пързаляне, а не със специалните за шортрек. В последствие известно време тренирах и двата спорта ( фигурно пързаляне и шорттрек), но вътрешно вече знаех, че шорттрека е моят спорт.
- Това най-пристрастяващият за вас леден спорт ли се оказа?
- Да, така се оказа. От този момент целият ми живот се промени.
- Родителите ви до каква степен ви подкрепяха в спортната ви кариера? Те ли ви заведоха за първи път на пързалката?
– Баща ми беше най-важния човек в моя живот на спортист, защото той беше човекът, който ме заведе в спортната зала, когато бях на пет годинки. Беше до мен на всяка тренировка. Беше се посветил изцяло на това аз да успея в спорта и не пестеше нито време, нито усилия да ме води на тренировки всеки ден. Винаги ме е подкрепял, когато ми е било тежко, когато преживявах кризи и когато не исках да стъпвам повече на тренировка. Благодарение на него сега съм това, което съм. През всичките години, които се състезавах, той беше моя най-верен помощник. Когато станах треньор, той непрекъснато следеше постиженията и на моите състезатели. Той винаги е бил най-големият ми привърженик (фен). Баща ми почина през май тази година. Много е тежка такава загуба в живота. Променя всичко. Искрено вярвам, че където и да е сега пак вярва в мен. Така е по-лесно да се живее без него.
- По време на прохождането на шорттрека в България вие бяхте първата състезателка, която се сдоби с истински кънки за шорттрек, т.е. такива с дълги ножове. Останалите състезатели от отбора на „Славия” тренираха и се състезаваха с кънки за фигурно пързаляне или хокей. Бихте ли разкрили пред читателите на Sportal.bg откъде тогава се взеха тези кънки?
– Не бях само аз. Доколкото си спомням четири момичета и четири момчета получиха италиански кънки за начинаещи състезатели по шорттрек и любители. Помня, че когато ги получих, спях с тях в леглото. Не можех да повярвам, че бях една от тези, на които им се даде възможност да карат с „бързи кънки”. После използвах кънките, които Иван Пандов изработваше специално за нас. Той сам ни правеше калъпи и обувки. Сега вече няма такива треньори. Може би затова успехите на нашия отбор бяха толкова феноменални.
- Била сте част от златното поколение шорттрек състезатели на България. Бихте ли изброили всички титли, които сте спечелила като състезател?
– Бях част от този отбор, но не успях да постигна такива успехи, каквито някои други в отбора постигнаха. Успях да стана републиканска шампионка. Имам второ място със щафетата от Европейското първенство през 1997 година в Малмьо. В надпреварата за Европейската купа със щафетата отново бяхме втори. Имам много медали от международни състезания, но спрях да тренирам много рано. Бях едва на 23 години, когато се отказах от активна състезателна дейност. Тогава получих предложение за работа като треньор в Полша, което приех. Моите съотборници от националния отбор в България в последствие спечелиха много титли. Въпреки това, че не дочаках най-големите успехи на отбора като състезател, никога не съжалих за решението си да спра и да стана треньор. Явно така е трябвало да се случи. Съдба.
- Какво е да си съотборничка и основен конкурент на едно от чудесата на европейския шорттрек – Евгения Раданова? И възможно ли е да има истинско приятелство между конкуренти като вас двете?
– Много бих могла да разказвам по темата. Когато тренирахме заедно, бяхме като семейство, като сестри. Говоря за целия отбор, за всичките момичета. Преживяхме незабравими моменти заедно. Смеехме се и плачехме заедно. Това са моменти, които не се забравят никога. Израстнахме заедно. Винаги съм се възхищавала на Жени. Преди всичко за нейната упоритост и борбеност. За това, че когато ние нямахме сили да продължим, тя продължаваше. Имаше нещо в нея, което рядко се среща у състезатели. Една такава всеотдайност и посвещение без граници. Често я давам за пример на моите състезатели. Гордея се, че имах възможността да измина с нея този път. А дали е възможно да има приятелство между нас? Няма причина да го няма. Това, което е било на леда, по време на състезание е едно, а това, което извън леда е съвсем друго. Преди всичко ние много си помагахме . Не само по време на тренировките, но и в живота. Това, което преживявахме заедно не бе просто приятелство, а много повече. Преживяното от нас заедно не може да се опише с думи. Това е нещо, което ще остане в нас, в сърцата ни завинаги и е много съкровено, и ценно. Може днес да не се виждаме често, но мисля, че вътрешно, т.е. мислено сме още заедно.
- След края на спортната ви кариера, с кои хора от националния отбор (включително и треньори) поддържате контакт? Колко често се виждате? С тези, които като вас са наставници на други национални отбори само по състезания ли или провеждате и съвместни лагери с отборите си за обмяна на опит?
– По принцип интернет ни дава много възможности да поддържаме връзка. Чуваме се и си пишем с всички приятелки от отбора – Жени, Ани Кръстева, Кристина Вутева, Марина. Виждаме се, когато си идвам в София, а с Жени и по състезанията. От треньорите поддържам връзка с Асен Пандов, Мирослав Бояджиев, Иван Пандов и Кирил Пандов. Всички те са мои много добри приятели. Много си помагаме и подкрепяме, и много ценя тяхната помощ по време на състезания. Често се виждахме през изминалия сезон. Двама от моите състезатели преди две години тренираха с отбора на Мирослав през два месеца. Сега на лагера в Инцел, Германия, един от състезателите на Миро тренираше с нас. Това е нормално. Винаги, когато мога бих помогнала и мисля, че и моите приятели биха направили това за мен. Такова приятелство е много ценно. Нашата професия не е лесна и подкрепата на приятел винаги е добре дошла. Аз оценявам това, което близките ми треньори са готови да направят за мен.
- Имате ли идол сред доказалите се треньори по шорттрек в световен мащаб и доколко подражавате на него?
– Да, имам. Това е треньорът на мъжкия национален отбор на Канада – Дерик Кембъл. Не знам дали му подражавам. Мисля, че даже не би било възможно. Научих много неща от него. Според мен да си добър треньор, не е въпрос на подражание. Важното е, когато нещо ти хареса да съумееш да го приложиш по възможно най-ефективен начин в твоята тренировъчна методика. Няма двама еднакви състезатели и няма идентични отбори. Затова ние треньорите не можем да действаме еднакво, т.е. да се копираме един-друг. Един треньор трябва да бъде гъвкав, да умее да прави компромиси и да е малко като хамелеон. Да може да се приспособи към всяка една ситуация. Да бъде адекватен на нея. Това, което си откраднах от Кембъл е простичко, но много важно за мен и това са неговите думи „стъпка по стъпка”. Може би тези думи звучат банално, но за мен в дадени ситуации означават много.
- Кой е спортистът, на който бихте искали вие да сте треньор? Не е задължително да посочите състезател по шорттрек. Кой е човекът, който е пример за вас?
- Искам да съм треньор на моите състезатели. Затова съм и един много щастлив треньор.Започнах с този отбор от нищо, минахме през големи трудности, но оцеляхме. Сега с всяка изминала тренировка виждам как вървим напред. Виждам как образно казано всичко започва да придобива форма и цвят. Започвам да виждам накъде сме тръгнали и къде ще стигнем.
Относно човекът, които е мой пример, той не е един, няколко са. Това са хора, които знаят какво е да паднеш и пак да станеш, знаят какъв е вкуса на загубата, имат голям жизнен опит и знаят какво е състрадание. Нека все пак те си останат моя малка тайна.
- С какво образование сте?
– Завърших Национална спортна академия в София като магистър, а преди година станах „доктор на физическите науки”. Работя като преподавател в Полската национална спортна академия. Предметът, който преподавам е физиология на спорта.
- Откога сте треньор на националния отбор по шорттрек на Полша? И как така българин бе назначен на този пост? Какво ви отведе толкова далеч от България?
- Главен треньор на националния отбор станах миналата година през май. Преди това бях селекционер на националния отбор. Беше обявен конкурс за треньор на националния отбор. Явих се и го спечелих. В началото съвсем не ми беше леко. Като се замисля и до ден днешен не е леко, но с времето се научих да не обръщам внимание на някои неща, които се случват около мен. Който се занимава със спорт, със сигурност е наясно за какво става въпрос. Едни те подкрепят, а има и такива които са твои врагове, които със сигурност не ти желаят добро. Срещнах се с много злоба, завист и ненавист. Това беше тежък период за мен. Но гледайки назад и осъзнавайки какъв път съм изминала през тази дълга година и къде се намирам сега, трябва да кажа, че си е заслужавало да продължа и да не се поддавам на провокации. Сега гледам на нещата по друг начин. Извличам ползи за себе си и отбора и гледам позитивно напред. Това през, което преминах само ме направи по-силна и по-уверена в себе си. Научих се, че каквото и да правим в живота си винаги ще се намерят хора, на които ще пречим. Какъв е смисълът да се тормозиш тогава? Прави си своето и се радвай на резултатите. Хубавото е, че има и хора, които силно ме подкрепят и стискат палци за мен. Тези хора са повече и това ме радва.
А на въпроса, какво ме отведе толкова далече от България, отговорът ми е, че когато бях на 23 години получих предложение за работа като треньор в Полша. Дойдох тук и останах. Работех в моя клуб в Ополе и преподавах в Спортната академия. Имах много състезатели в националния отбор. Сега като наставник на националния отбор продължавам да преподавам и не смятам да изоставям научната си работа, както и състезателите от моя клуб. Това много ми помага психически. Знам, че длъжността „треньор на националния отвор” не се придобива за цял живот. Така че е хубаво човек да има къде да се върне, когато неговата кариера като треньор на национален отбор приключи.
- Къде е мястото на семейството в натоварената програма на един треньор? Разкажете ни повече за вашето семейство и колко вдъхновяващо за вас е то?
– Това също е въпрос, по който мога да говоря дълго. Преди всичко съм майка и съпруга. Имам огромното щастие да имам щастливо семейство. Мъжът ми е бивш спортист – хокеист. Може би затова винаги добре сме се разбирали, като хора възпитани чрез спорт. Той много ме подкрепя, поддържа и помага в тежките моменти. В моята професия без такава подкрепа едва ли бих се справила. Децата ни – Томек на 13 години и Надя на 8 също се занимават със спорт. Томек е футболист, а Надя за моя голяма радост тренира шорттрек. Мечтата ми е да могат да минат по моя път и да черпят от спорта, и от живота това, което е най-хубаво и най-ценно. Но преди всичко искам да израстат като добри хора. Това е моята най-голяма цел. Това, че пътувам по състезания и лагери не пречи на никого. Научихме се всички как да се оправяме в тази ситуация. Според мен не е толкова важно колко време прекарваме заедно, а как и с какво изпълваме това време. Когато сме заедно. Колко е пълноценно то. Когато е възможно даже всички пътуват с мен.
- В какво се крие тайната на подема на всички полски спортисти в последните години? Как се стимулира и подпомага развитието на спорта в Полша?
– Не знам дали можем да говорим за тайна тук. Поляците са много специфичен народ. Много често недоволстват, оплакват се. Но идва един момент, когато като видят, че някой е успял в дадена сфера, започват да вярват, че и те могат да успеят и че няма невъзможни неща. Тази вяра много им помага. Всеки един успех на полски спортист ражда следващ и следващ. Спортистите следят резултатите си един на друг и така се мотивират за още по-големи успехи. Другото, което забелязвам е, че не назначават вече специалисти чужденци. Имат много добри полски специалисти, които добре разбират полския манталитет. По този начин се работи много по-успешно.
- Тренирате наравно с най-добрите отбори по шорттрек в света. Частният или държавният сектор осигуряват средствата на отбора ви? Какъв е годишният бюджет на националния отбор по шорттрек на Полша?
- В момента това, което получаваме като възможност за подготовка, е благодарение на Управителния съвет на нашата федерация и Министерството на спорта. От две години, откакто се смени Управителния съвет, нещата много се промениха. Във федерацията сме заедно със бързото пързаляне на дълга писта. Кънкобегачите на дълга писта започнаха да постигат добри резултати на състезанията още преди 6 години. Тъй като в шорттрека нямаше такива резултати решиха, че ще опитат да организират тренировъчния процес по примера на кънки бягането. Мисля, че тази промяна започва да дава резултати. Трябва просто време. Министерството на спорта в Полша осигурява добри средства, особено за тези спортове, които показват добри резултати. Ние сме малко късметлии, защото сме в обща федерация с кънки бягането, където има медали от световни първенства и олимпийски игри.
- Как върви лятната подготовка на вашия отбор в момента и какво още ви предстои до старта на сезона, които е предолимпийски и затова е много важен?
- Мога да кажа смело, че засега съм много доволна от това как върви подготовката на отбора. Това, което планирах е реализирано изцяло. Този сезон е тестови. Мисълта ми е, че ще опитвам неща, които ако дадат резултат, ще повторя и през олимпийския сезон. Сега сме на третия лагер за сезона в Инцел. Предстоят ни още лагери в Полша – още 4 до края на септември. Първите квалификации за стартовете от Световната купа са в началото на октомври. Тогава трябва да започнем да навлизаме в спортна форма. Графикът е доста напрегнат, но всички ние знаем за какво се борим и никой не ни е обещавал, че ще бъде лесно.
- Вие към какво се стремите при работата си с националния отбор на Полша? Какви са целите и амбициите ви свързани с полското бързо пързаляне с кънки на къса писта ( в краткосрочен и в дългосрочен план)? Какви са целите ви за предстоящия сезон и към какво ще се стремите на олимпийските игри през 2018 година?
– От доста време работя в Полша и знам много добре какви са проблемите на полския шорттрек. От години има много неща, които пречат на този спорт да се развие, както кънки бягането. Мисля, че информацията и знанията ми по въпроса помагат в работата ми с националния отбор. Преди всичко, аз започнах работа с тях в много тежки условия. Тук нямаше отбор. Всеки беше индивидуалност от някъде си. Беше пълно с интриги и проблеми. Всички се бяха изпокарали. Никой не мислеше за тренировки. Самите състезатели не бяха виновни. Виновни бяха ръководителите и треньорите. Всеки от тях с големи амбиции. Казах си тогава, ще опитам. Нямам нищо за губене. Процесът беше много дълъг и тежък. За мен в началото не беше важен самия тренировъчен процес, а това да създам един отбор от психологическа гледна точка. Получи се. Днес мога само да кажа, че имаме отбор, много надежден и с големи перспективи. Научих ги да работят, да се състезават, да приемат обективно своите победи и загуби. Научих ги как да създадат отбор и отношения помежду си. Може би звучи банално, но беше така. През изминалия сезон тези млади състезатели започнаха да се класират в първите 12 в стартове за Световната купа. Започнаха да вярват, че това което правят дава ефект. Този сезон от началото е много по-лесен. Просто тренираме и то тежко. Но, за да тренират тежко, първо трябваше да ги науча какво е да си състезател. Това беше най-тежкото. Сега се старая да им осигуря „съхранение”, да се чувстват спокойни и да могат да се концентрират върху тренировъчната работа. Голям плюс е това, че са млад отбор. Всичко може да се моделира, като с пластелин.
Сега целта ни е да се класираме като отбор за олимпийските игри през 2018 година. За да постигнем това, трябва да класираме щафетата в първата осмица на Световната купа. Няма да е лесно, но това е реално постижима цел. Индивидуално също имаме състезатели, които успяха да покажат, че могат да се състезават и да се класират високо в стартовете за световната купа. Подготвяме състезатели за стартовете на всяка една дистанция. Най-важното е да продължаваме да подобряваме резултатите си.
- Колко състезатели тренирате в момента и кои са те?
– В момента имам 10 основни състезатели, но от следващия лагер ще има още трима юноши. Така ще станат 13. Трима състезатели от националния отбор не тренират с мен, а с клубния си треньор. Това е по решение на техния отборен треньор, не е избор на самите състезатели. Но това е едно много добро решение, предвид запазването на добрата атмосфера в отбора в момента.
- Какво изпитва един треньор, когато негов състезател застава на старт?
- Стрес. Нашият спорт е непредвидим. Всичко може да се случи по време на един старт. Колкото и подготвен да е един състезател, не може да сме сигурни, че ще успее. А ние треньорите стоейки зад мантинелата, не можем да помогнем, колкото и да искаме. Това е трудното.
- Какво се случва в душата на треньора, когато негов състезател се контузи? Преди дни тежка контузия претърпя една от големите надежди на германския шорттрек – Анна Зайдъл (счупване в областта на гръбначния стълб). Мислите ли, че тя след операцията, която вече вероятно е претърпяла, ще може да се възстанови напълно. Какво бихте посъветвали вие ваш състезател в подобен случай? Не е ли прекалено рисковано Анна да се завърне на леда? В историята на шорттрека има една парализирана състезателка от миналото.
– Чувства се празнота. Може би даже страдание. Това са часове тежък труд, стрес, посвещаване. Не е леко да се преживее такава контузия, както за състезателя, така и за треньора. Не искам да се изказвам по случая с Анна, защото нямам информация как подробно се е случило всичко. Много я харесвам като състезателка и искранно се надявам, тя да се върне на пистата и да може да се състезава без да има опастност за здравето ѝ.
- Колко рискован всъщност е шорттрека и кои са нй-рисковите фактори във вашия спорт? Колко висока е скоростта на пързаляне в спринта при мъжете и жените съответно?
– Мисля, че всеки спорт носи рискове. Не вярвам във формулата „спорт за здраве”. Спортът на всяко ниво е свързан с голяма намеса във физиологичните процеси на организма. И то не винаги в границите на нормалното, доколкото можем да определим границите на човешките възможности. Ако допълнително добавим високи скорости от 40/45 км/ч и контактност между състезателите в завоя, можем да говорим за голям риск. От друга страна, ако няма риск, няма адреналин, т.е. няма да го има това, което е най-важното за повечето състезатели и за публиката. Мисля, че шорттрека е спорт за много смели хора.
- И накрая, каква е формулата на успеха в шорттрека според вас и къде я търсите вие? (в менталната(психологическата), физическата, техническата или тактическата подготовка? В иновациите? Доколко сте запозната със саморъчно изработените от Шинки Кнехт (холандски състезател по шорттрек) нововъведения?
– Мисля, че от всичко по малко води до успеха. Важна е конфигурацията от тези съставки и как ще я приложим в дадена ситуация. Аз имам една теория, която в моя случай действа и дава резултати: давам на състезателите време, давам им пространство, никого не задължавам за нищо, позволявам им сами да решават. Мисля, че иновациите са важни като информация, но не вярвам в чудеса. Привърженик съм на старата школа. В смисъл, вярвам, че само тежка работа и пълна ангажираност тренировъчния процес могат да дадат добри резултати. Иновации могат да помогнат само на най-добрите. Тези, които печелят медали систематично.
- Спортът за вас доколко е любов, доколко е наслада – естетическа и духовна, доколко е работа, доколко –адреналин и доколко пристрастяване?
- Спортът е мое хоби. Благодарение на това не съм работила нито един ден в живота си. Това е истинско богатство. Всеки ден благодаря за тази възможност да мога да се реализирам в сферата, която е всъщност моят живот. Вярвам, че съм получила шанс в живота си и правя всичко възможно да го използвам максимално. Всеки ден научавам нещо ново, постоянно се развивам. Какво повече мога да искам от живота. Въпреки че съм падала и лежала на земята не веднъж през живота си, винаги съм ставала и продължавала да се боря. Благодарение на всичко това се чувствам като един много щастлив човек.
Разделям се с Анна Луканова – Якубовска с пожелание да бъде все така щастлива и един ден да успее да постигне голямата си цел като треньор по шорттрек и с отбора си да донесе много европейски, световни и олимпийски медали на Полша ( бел. на автора).
Фани Богданова
заSportal
.bg