Най-лошият финал в най-добрия финал на Меси

Как да обясним финала на един Лионел Меси, който първо се бореше яростно с всички и всичко, а после се умори, започна да тревожи в продълженията и накрая сбърка дузпа? Или неутешимия плач на звездата на звездите, когото съдбата лишава неотменно от купа с фланелката на Ла Албиселесте? Сякаш тази съдба е отдадена изцяло на това да му съсипе живота – финалите се трупат един след друг и дори изумителната на моменти игра на Лео не може да му стигне, за да вдигне над главата си трофей за Аржентина. Дано обявлението на отказването му от международния футбол да е само плод на разгорещяване!

Тази дузпа, която ще го  преследва един бог знае колко време, не е синтезът на неговия финал, макар че ще е образът, който ще му се запечата завинаги в главата. Меси бе изиграл велик финал, определено по-добър от тези в Бразилия 2014 и Чили 2015. Сам срещу всички, без съдружници във взора, винаги в нужда да преодолява числен недоимък по терена, той съумяваше да създава опасност след опасност – предизвика изгонване на съперник, донесе хиляда нарушения близо до наказателното поле, остави сам в отлични позиции Серхио Агуеро, сам си създаде чисто положение, стартирайки от своя пеналт.

При дузпите вече бе във влошено физическо състояние, след като спадът му в продълженията бе очевиден и постоянен, с умора в цялото тяло и особено претоварен ляв прасец. Болката обаче далеч-далеч бе по-голяма от това, че Меси можеше да даде преднина на „гаучите” след пропуснатия първи удар от 11-те метра на Артуро Видал. Психологически това в огромна степен би предопределило остатъка от изпълненията. Не би.

А Лео бе един от онези, които най-много го заслужаваха. Дори със сигурност е онзи, който най-много го заслужаваше. Той искаше веднъж завинаги да извади този трън от себе си, както го определи на пресконференцията преди мача. Желанието му да спечели първи трофей с Аржентина бе по-тлеещо от всякога, но за пореден път съдбата се подигра с мечтите му. Футболът за пореден път му каза „Не!”. Невероятно, Лео, невероятно е как най-добрият в света така и не може да се коронова с екипа на своята родина.

Боли, когато го гледате такъв. Боли да го гледате да плаче така неутешимо и ви обзема желание да го прегърнете. Боли траурът на това аржентинско поколение, което постоянно върви по ръба на славата, за да остава накрая все погребано в горчилката.  Боли да гледате как в националния отбор играе зверски най-добрият футболист на света и пак това не е достатъчно да се вкара гол в решаващия момент.

Бездната остава отворена. На своите 29 години на Лео му остават все по-малко патрони в пълнителя. Онези, които винаги са го критикували, подчинени на строгата действителност на резултатите, ще продължават да го правят. Това ново поражение потрива сол в рана, неминуемо разраснала се от футболната нелогичност на загубването на три поредни финала. Точно когато изигра най-добрия си финал, Лео би най-лошата дузпа в своя живот за най-лошия си финал.

Диего Масиас, „Оле”