Любовната песен на Меси и Аржентина не може вече да е изпята

Първият ти път в Ню Йорк неизбежно те оставя с трайно впечатление. Бандата „Прифаб Спраут” описа този „уау фактор” в думи и музика преди няколко години в песента си „Хей, Манхатан!”. „Мотаеш се по Пето авеню и си чук, само като се замислиш, че и Синатра също бил е тук”, се пее в нея. Това е химн на грандиозността на ХХ век, на една републиканска епоха в нужда от знаменитости демократи, за да бъдат заместени крале и кралици от улични герои като Франк Синатра.

Преди това имаше друго поколение в зараждането на радио епохата с лидери като Чарлз Линдбърг, който стана вероятно най-известният човек на планетата, след като направи първия солов трансатлантически полет през 1927 г. – постижение, което изглеждаше невъзможно дръзко, бляскаво и футуристично, идеално за ранните дни на радиото.

Бродейки из манхатънските булеварди, докато небостъргачите те карат да се чувстваш на дъното на изграден от човешка ръка каньон, е невъзможно да не потънеш в размисли как ли всичко това ще да е изглеждало от тук, когато Линдбърг е минавал на уличен парад с разхвърляни хартиени ленти.

По-земни били спортните знаменитости. Може би първата голяма сред тях, дошла в Ню Йорк в началото на радио епохата и променила определящата САЩ по онова време игра, бе бейзболната звезда Бейб Рут. Любвеобилен великан (сигурно е послужил за модел на Фред Флинтстоун), Рут бил с характера на обикновен човек и с харизма заради спокойното приемане на статута си на знаменитост.

Със своята здрава фигура и неутолим апетит за живот, той изглеждал идеален образ за една ера, която се готвела да се наслади на първоначалния, ентусиастки, невинен подем на масов консумеризъм в света. А после, с възцаряването на Голямата депресия, Рут станал символ на надеждата, че по-добрите времена ще се върнат отново.

На 26 юни същият град бе домакин на изявата на изключителната фигура на световния футбол в момента, когато Лионел Меси изведе с капитанската лента Аржентина във финала на Копа Америка срещу Чили. Зная, че технически погледнато стадионът е през водата, в Ню Джърси, ала това си бе нюйоркско събитие – от песните на аржентинските фенове на Таймс Скуеър в навечерието на мача до оцветяването на върха на Емпайър Стейт Билдинг в цветовете на двата национални отбора.

След края на мача Меси изглеждаше като да иска да се хвърли от същия този връх на същата тази сграда, след като изстреля своята дузпа далеч над гредата и даде преднина на чилийците, които накрая биха с 4:2.

Меси рязко контрастира на Бейб Рут. Той например е мъничък, но този нисък център на тежестта е плюс във футбола – игра на обръщания и завъртания, развиваща се главно на тревата. Диего Марадона също бе нисък и набит, ала пълен догоре с напереността на съвремието с фокуса му върху индивидуалността. Меси не е такъв. Той е тих, обичайно непоказен. Никога не се оплаква и не търси скандала.

В едно отношение Меси е точният символ на времената си. Той е Марадона на Плейстейшън поколението, вероятно е по-изразителен с палците отколкото с устата си, продукт на една ера, в която технологията може да десоциализира и оставя всекиго в собственото му миниатюрно балонче реалност. Днешните не са времена, произвеждащи изобилие от лидери, както често се оплакват футболните треньори по цялата планета.

И все пак Меси има статут на лидер в националния тим на Аржентина. Той е неговият капитан от 2011 г. насам. Той е фарът. Това, неизбежно, е лидерство заради технически, а не характерни качества. Лио не е огромният, агресивен централен защитник, крещящ наставления, обиди или окуражителни думи към своите съотборници.

Вместо това, мач след мач, той е човекът, който се предполага, че ще направи нещо специално, за да отключи противниковата защита. Затова, когато се хлъзне под своите изключителни стандарти (например както при дузпата срещу Чили), се получава двоен провал. Той разочарова съотборниците си, а оттам и всичките си сънародници, и като играч, и като лидер.

Въобще чудно ли е, че хора се сриват под подобно напрежение – в случая на този аржентински отбор умножено от всички тези години на очакване на голям трофей и толкова разминавания отблизо? Нищо странно в разбития вид на Меси след края на Копа Америка Сентенарио. Защото животът на знаменитост от подобна величина е смазващ, при всичките финансови облаги. Основни свободи като правото да отиваш и да си тръгваш по собствено усмотрение са отнети.

Футболният терен е мястото, където той може да намери свободата и възможността за себеизразяване, ала вината му за пореден изгубен финал със сигурност е довела у него чувството, че всички нюйоркски небостъргачи се сриват върху му и че е на парад с разхвърляни хартиени ленти, само че вместо тях хората мятат тухли отгоре му.

Меси, разбира се, обичайно е сравняван със своя сънародник Марадона. В този случай обаче може би сравнение с Пеле би било по-точното.

Великият бразилец не щя и да чуе за световни първенства и своя национален тим, след като бе брутално наритан и изваден принудително от Мондиал 1966. В следващите две години не игра за Бразилия. Накрая обаче не издържа порива да опита да спечели нова световна купа и да направи така, че мястото му в историята на футбола да е непоклатимо на върха.

Наистина би било нечовешко да не се пожелае подобно международно изпращане и на Меси в Русия 2018. А Буенос Айрес също като Ню Йорк има достатъчно високи сгради, за да осигури на аржентинския тих гений победен парад с разхвърляни хартиени ленти.

Тим Викъри, SBS

Следвай ни: