Димитър Златанов: Олимпийският медал е най-сладък
Възрастните хора да спортуват, за да поддържат тялото и духа, каза волeйболната легенда специално за в."Над 55"
Димитър Златанов е роден на 9 ноември 1948 година в Ихтиман. Той е единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук, Масачузетс (САЩ). Нападател №1 в света за 1970 година. Избран е за волейболист №1 на България за ХХ век, както и е сред най-добрите 25 волейболисти на света за ХХ век. От 1968 година играе за ЦСКА Септемврийско знаме, с който е 9 пъти шампион. През 1969 година с ЦСКА става европейски клубен първенец, а през 1976 година - носител на КНК. Сребърен медалист е от световното първенство по волейбол в София през 1970 година. Участвал е в три олимпиади - 1968, 1972 и 1980 година. Знаменосец е на българската олимпийска делегация в Мюнхен през 1972 година и олимпийски вицешампион от Олимпиадата в Москва през 1980 година През 1981 година става шампион на Италия с Робе ди Капа (Торино). Той е първият български волейболист, играл в Япония. Като треньор на ЦСКА има 4 шампионски титли.
- В момента сте президент на ВК Ботев (Ихтиман), откъдето е започнала спортната ви кариера. Какви са вашите амбиции с отбора?
- Да развием волейбола до такава степен, че да запалим още повече деца - и момичета, и момчета, по обичания от нас спорт. Нашите възпитаници в момента играят с голямо желание. Участваме в републиканското първенство. Искаме да построим зала, която ще ни даде по-голяма възможност за изява. Така ще можем да участваме и в други категории шампионати.- Какви бяха вашите първи стъпки във волейбола?
- Още като ученик в ихтиманската гимназия "Христо Ботев" бях в една група, която представляваше училището в различни спортни състезания - по баскетбол, волейбол, футбол, атлетика. Хубавото беше, че нашият класен ръководител преподаваше физическо възпитание и ни окуражаваше. Предоставяше ни салона в извънучебно време, за да тренираме и да играем. А през лятото често бяхме на игрището в училищния двор. Но първите ми сериозни изяви са в баскетбола. Мен и още няколко мои съученици ни извикаха да играем за Балкан (Ботевград), в едно зонално първенство на Софийска област. И така стигнахме до участие във финал на републиканско първенство. Междувременно в Ихтиман се занимавах с волейбол. Тогавашният ни треньор Светослав Йовчев ни подготвяше сериозно. И през лятото, когато завършвах гимназията, мъжкият отбор на Ботев (Ихтиман), беше разпуснат и за да се завърши първенството, ни повикаха нас - юношите старша възраст, да ги заместим. Така в един мач от зоналното първенство победихме Миньор (Перник), с 3:2 и се класирахме за финала на "Преглед на спортната младост". После трябваше да отидем на лагер-сбор в Бухово. И аз, непосредствено след последната матура по български език, излизайки от училището, хванах влака и заминах при другите от отбора. Макар че бях много искан в баскетболния отбор на Балкан, избрах волейбола.- Как попаднахте в армейската школа на ЦСКА?
- Мой съученик беше прочел във вестник "Народен спорт" съобщение, че спортната школа на ЦСКА е обявила прием за наборници. Каза ми и отидохме двамата да подадем документи. Оказа се, че 44 момчета кандидатстваме за 4 места. Другите места бяха заети от спортисти от младежкия национален отбор, някои таткови синчета и т. н. Изпитът включваше няколко спортни дисциплини. Спомням си, че тогава в комисията бяха Тодор Симов, Милко Караиванов, Димитър Гигов. Първо започнахме с някои волейболни елементи - подаване и т.н. След това ни разпределиха в два отбора и играхме един срещу друг. Тогава направих две неща - положителни, но в нарушение на правилата на волейболната игра. Иначе мисля, че се представих добре. Прибрах се вкъщи. През лятото работих в строителството, за да изкарам малко пари и чаках да дойде време за влизането ми в казармата. Един ден получих известие от военното окръжие, че трябва да се явя на 10 октомври в поделението на летище Божурище. А аз си мислех дали от ЦСКА ще се обадят. И една сутрин вкъщи дойде мой роднина, който тогава работеше към военните, и ми донесе дългочаканата повиквателна. Така влязох в ЦСКА, където започна развитието ми като волейболист.- През кой период от спортната ви кариера ви е било най-трудно?
- През 1978 година на световното първенство по волейбол в Италия, където се класирахме на десето място. Тогава ръководството хвърли вина за лошото ни представяне върху мен и върху Димитър Каров. Обвиниха ни, че сме провалили отбора, че сме продали мачове и т.н., което беше изключително голяма обида за мен и за него. След като 10-12 години си се борил за националния отбор и накрая да те изкарат предател! Това не го приех. Тогава заявих, че приключвам с националния отбор и няма повече да играя, докато този треньор (Сава Робев) е начело на тима.- Но се връщате и участвате на Олимпиадата в Москва.
- Един ден при мен дойде Тодор Пиперков и ми каза: "Виж какво, предлагат ми да взема националния отбор. Ако ти се съгласиш да се върнеш, ще го поема. Ако ти кажеш "Не", няма да го поема". Отговорих му, че ми трябват няколко дни, за да реша. Вече бях на 31 години. Много пъти съм му казвал, че трябва да се пускат млади състезатели... Обсъдих това предложение и със съпругата ми, която ме окуражи. И се върнах в отбора. Проведохме тежка подготовка. Ходихме в Югославия. Тогава отборът им бе в подем и ни биха. После загубихме и от тима на Румъния. На европейското също не се представихме добре. Дойде януари 1980 година. В зала "Универсиада" в София предстоеше квалификационен турнир за Олимпиадата. И само победителят в турнира се класира. Бяхме 6 отбора. Играхме всеки срещу всеки. Спечелихме турнира и се класирахме за олимпиадата. Предстоеше ни труден период. Трябваше отново да се сработваме като колектив, да се стабилизираме психически, да си повярваме, че можем да играем... Но Пиперков намери подход да ни мотивира. Работеше по-либерално с нас. Личеше си, че растяхме, надграждахме. И резултатите не закъсняха. Станахме олимпийски вицешампиони.- Това ли ви е най-сладкият медал?
- Олимпийският медал е най-сладък. Също не по-малко сладки са и медалът от световното, и европейската титла, но олимпиадата си е олимпиада. Защото атмосферата на олимпийското движение е по-различна. В олимпийското село виждаш хиляди състезатели и треньори, всеки има свой начин на мотивация, свой начин на релаксация... За нас много важен и решаващ мач беше първият - с отбора на Куба. Ние ги победихме с 3:1. И оттам се отпушиха нещата. Стигнахме до полуфинал с тима на Полша. А поляците и руснаците тогава имаха една закачка помежду си. Защото поляците им бяха "откраднали" две титли - една световна през 1974 година и олимпийската през 1976 година, а руснаците искаха реванш. Но на полуфинала ние победихме полския тим с 3:0 и отидохме на финал с отбора на СССР. Там загубихме с 3:1, макар че се бихме яко. Въпреки че руснаците нямаше да ни позволят да ги бием насред Москва. Но и сребърният медал е страхотно постижение.- Имате ли любим мач?
- Може би мачът срещу японците на световното първенство в София през 1970 година. Тогава и отборът, и аз играхме много добре. Мачът срещу поляците на олимпиадата в Москва също е сред любимите ми, както и мачът за европейската купа, която спечелихме в Букурещ с ЦСКА през 1969 година. Това са двубои все на високо ниво и не се забравят, както и доста други.- Вие сте първият български волейболист, който отива да играе в Япония. Как стана това?
- През 1982 година станах помощник-треньор на Васил Симов в националния отбор. Тогава между нашата и японската федерация се подписа споразумение за обмен на кадри. В България пристигна Фурусава Сан, който беше навсякъде с нас и националите, за да наблюдава подготовката, мачовете и т.н. Така се сприятелихме и той ме покани. Подписахме договор и отидох да играя в Япония. Беше приказка!- Отидохте да учите японците на волейбол, а на какво се научихте от тях?
- На организация, дисциплина, манталитет, изискване към треньори, изискване към състезател. Като треньор в ЦСКА, с който съм 4 пъти шампион на България, срещнах бариера от страна на началниците. Опитвах се да прокарам моя идея относно организация, екипировка и др., но чувах "това не може". И така през 1988 година, след 20 години трудов стаж, се пенсионирах от армията, напуснах ЦСКА и заминах за Италия.- Ако трябва да определите във времето една идеална шестица на български волейболен отбор, кои състезатели ще изберете?
- Разпределител - Димитър Каров, нападатели - Борислав Кьосев и Борис Гюдеров, центрове - Димитър Златанов и Петко Петков и диагонал - Цветан Соколов.- Ще има ли трето поколение с фамилия Златанов във волейбола?
- Неотдавна синът ми каза, отговаряйки на подобен въпрос, че ще остави децата му сами да направят своя избор. 10-годишният ми внук сега играе ръгби. И е добър. Аз съм очарован от дисциплината, организацията и манталитета на отбора по ръгби. Този спорт много ми харесва като начин на възпитание, на изграждане на един характер.- Вие как се променихте с годините?
- А, промених се. Дисциплината си ми остана, но разбрах, че за да постигнеш нещо, трябва да имаш много голямо търпение. Търпението е ценно качество и дава резултати.- Какъв е човекът Димитър Златанов?
- Човекът Димитър Златанов е добряк (смее се), симпатяга. Не много разговорлив, но отстоява мнението си! Не много гласно и гръмогласно, но това, което съм решил и си го мисля, че е правилно, го преследвам и постигам.- Какво ще пожелаете на читателите на вестник "Над 55"?
- Да спортуват! Защото движението е средството, с което се поддържа тялото, поддържа се духът. Имаш бодро настроение. Така на тези години се отдалечават болежките. Прогонва се мързелът. Нека да има повече движение, съобразно възможностите и средствата. Защото, ако се залежим, се отпускаме. Един от моите принципи е - ще се движиш и ще спортуваш, докато мърдаш! Може. Хората са го показали. Има примери в най-различни възрасти.Екатерина ДИМИТРОВА, в."Над 55"