Английските грандове най-сетне са готови за скок в ШЛ

Когато Атлетико Мадрид отстрани последния оцелял английски участник в Шампионската лига на четвъртфиналния етап, никой не би дръзнал да нарече „непредвидимо събитие” развръзката. Това Лестър Сити да прескочи отбор с подобни успехи на континента в последните години – два финала в ШЛ и преди това купата в Лига Европа, щеше да се смята за огромна изненада от фенове и специалисти.

И все пак вземете под внимание това: Лестър беше ШАМПИОНЪТ на Англия, чиято лига се смята от мнозина за най-силната в света откъм вътрешна конкуренция на участниците. Вземете под внимание и това: бюджетното перо „заплати” на клуба за сезон 2016/17 се очаква да се закове на 90 млн. паунда… с 4 милиона повече от това на Атлетико.

„Лисиците” имаха едно много приемливо извинение за отпадането си, въпреки гореспоменатите два фактора в тяхна полза: те бяха дебютант в ШЛ. Какво извинение обаче имаха останалите? От четирите полуфиналиста в турнира този сезон два – победените Монако и Атлетико – са далеч зад другите английски участници във финансово отношение.

Мъките на клубовете от Премиър Лийг във водещото състезание на континента датират вече от доста време. Откакто Челси спечели турнира през 2012 година с победа след дузпи над Байерн (Мюнхен) на „Алианц Арена”, ПЛ е излъчвала свои представители в полуфиналния етап в едва два случая. Манчестър Сити отпадна от Реал Мадрид в сезон 2015/16, а Челси бе отстранен от Атлетико в 2013/14. В същия период Испания даде 10 полуфиналисти, а Германия – пет. Да повторим: ДЕСЕТ и ПЕТ.

Предвид огромното богатство на английските клубове (пример за което бе появилата се тази седмица таблица, показала как опашкарят в класирането в първенството за 2016/17 Съндърланд е възнаграден за това с 93,5 млн. паунда), подобни показатели са откровено неоправдани. Влизайки в евробитката следващия сезон обаче, ПЛ определено не би могла да иска да получи по-силна ръка в раздаването. Пет отбора, пет треньора с бляскава репутация: Антонио Конте, Маурисио Почетино, Джосеп Гуардиола, Юрген Клоп, Жозе Моуриньо.

Тъй че пред какви конкретни предизвикателства са изправени тези звездни имена?

За Конте целта е не само да заздрави своя състав за битката на допълнителни фронтове – като бройка, отношение и кондиция, а и да докаже своята класа на европейския фронт. Защото, при всичките си постижения на вътрешна сцена в Италия и Англия, Ювентус разочарова в ШЛ: разбит от Байерн в четвъртфиналите в 2012/13 и отпаднал още в груповата фаза следващия сезон.

За Почетино мисията е не само да се пребори с относителната си липса на опит в турнира, а и да намери начин да направи така, че за съперниците на Тотнъм пътуването до „Уембли” да бъде страховито, а не вдъхновяващо.

За Гуардиола опитът не е проблем, ала спешно трябва да се намери лек за страданията в защитата на Манчестър Сити. Няма никакъв начин отбор, който може да допусне шест гола в два мача с Монако, да извърви целия път до най-големия трофей.

За Клоп има очевидна нужда да добави бройка и качество в състава си. По пътя към финала с Борусия (Дортмунд) в сезон 2012/13 той постави ударение върху ШЛ след двете титли в Бундеслигата предните две години. Германецът няма да се радва на подобен лукс в Ливърпул, където прекъсването на 27-годишната суша откъм шампионски титли е водещ приоритет.

За Моуриньо добавянето на повече смъртоносна острота в предни позиции е очевидната задача номер едно, макар че, въпреки завършека на 6-о място в ПЛ, точно Манчестър Юнайтед все пак може да се окаже най-добре оборудваният английски отбор за удар в ШЛ идния сезон. „Червените дяволи” имат инерция от спечелването на евротрофей, организационен гений и доказан победител в лицето на португалеца плюс широка пейка, която още повече ще се разшири това лято.

Човек със сигурност не би заложил срещу Жозе, ала всички английски участници до един ще трябва да се справят с липсата на зимна ваканция. В разговор с Гарет Бейл преди месеци той постави този проблем (плюс равностойността в почти всеки мач в ПЛ) като главната причина за страданията на английските тимове в ШЛ в последните години.

Анди Дън, „Дейли Мирър”