Четири пъти почти

Няма по-очарователно тъжна дума от тази. „Почти” значи съвършена близост до целта. „Почти” – това е отлагането на подвига и намирането на нова надежда, в която да се вкопчиш след крушението на старата. „Почти”, ти казва опасно приветливата усмивка на коварното лице на безсмъртието. „Почти” обаче е преди всичко черният край на мечтата на всеки най-мила форма висш загубеняк, който ще открие и най-неоткриваемия начин всеки път да се удави точно в последната капка преди брега на мечтата, след като е преплувал дълбоките и буйни води от брега на гонещата те реалност.

Четири пъти „почти”. Това е тъжната равносметка от атаките на Атлетико Мадрид към най-голямата цел в историята му – спечелването на Европейската купа. Четири пъти, в които катастрофираше в едно и също, и то най-нежеланото си препятствие. Четири пъти, в които желанието бе надмогвано от таланта. Четири пъти „почти”.

И този път, като в предишните три, мечтата бе на милиметри. Можеше да я помиришеш, можеше да я видиш от най-близък план, можеше дори да я докоснеш без допир. Диего Симеоне реши смело да започне с разновидност на система 1-3-5-2 и само след 15 минути неговата армия превзе дваж рехавата крепост на „белите”/„черните” след огнен блицкриг, подпалван от всички страни от откачена „червено-бяла” подкрепа от трибуните. Дори подхлъзването на Антоан Гризман помогна да забрави чисто изпълнената си, и злощастно завършила, дузпа в Милано. Всяка кривина сочеше направо... докато Ел Чоло не направи един жест и последва задна.

Връщането към уюта на добро познатото 1-4-4-2 след 2:0 даде възможност на гостите да вземат въздух и, водени от Лука Модрич, намерил съюзник у Иско в центъра, постепенно да вземат инициативата. Мадрид не връща такива подаръци: на големия отбор само му подай пръстче и вече ти е отишла ръката чак до рамото. После е ред и на главата.

Истина е, че Атлети от седмици е очевидно свършил бензина и трябваше да менажира мача си добре, за да удря в точните моменти. Истина е също, че моторите в средата на терена Габи, Саул и Коке са изцедени до капка заради тежките контузии на Тиагу Мендеш и Аугусто Фернандес, принудили тримата да играят без дозиране на разхода на енергия през целия сезон. Тази стратегия на Ел Чоло обаче изискваше едно ключово нещо: да се удържи 2:0 на полувремето, за да се повтори след жадуваната почивка началният щурм.

Превъплъщението на Карим Бензема в Бутрагеньо в 42-рата минута и това на Кейлор Навас в Яшин през целия мач обаче сринаха плана. Цялото натрупано физическо изтощение от сезона плюс цялото психическо след изплъзващата се от пръстите за четвърти пореден път мечта се проявиха през второто полувреме. Няма по-добро доказателство от загубените 135 топки и уморените завършващи удари, дали шанс на Навас да блесне. (Иронично как точно двамата може би най-хулени от мадридистите играчи на тима го закараха в Кардиф…)

Така Симеоне отново намери начин да се удави, когато само още едно мощно загребване го делеше от брега на мечтата. Сега го стори с боравенето със системите и смените си (както и в първия сблъсък), както го стори в Лисабон с пускането на контузения Диего Коща титуляр и изваждането на Раул Гарсия и после в Милано, когато накара своите да отстъпят назад в продълженията и не „отвърза” Анхел Кореа, докато изпокапалите играчи на „белите” не можеха да направят повече от две крачки, без да залитнат.

Някъде бяха писали, че най-смразяващият страх на Мадрид е този да не отпадне в „своя” турнир от по-малкия си съсед. Е, тогава значи „лос рохибланкос” бяха сторили най-трудното и важно нещо по пътя към епоса: бяха набутали във фризера огромния си градски враг, след което седнаха, пък помислиха, извадиха го от там, надуха фурната на максимум и го преместиха там да се отпусне. Само дето накрая сами влязоха там и прегоряха.

Всичко това, съчетано с няколко проблема между Симеоне и част от асовете на отбора му в началото на сезона, подсказва тъжното достигане на финал на славната ера „Ел Чоло” в Атлетико. Таванът ѝ е непробиваем и боядисан в ослепително бяло. Още по-тъжното е, че аржентинската легенда почти сигурно ще се наложи да преглътне личното си усещане за нещата и да удължи агонията от нужната на всички страни раздяла още една година в името на търговската марка и китайските инвеститори поради преместването на „Ла Пейнета” от „Висенте Калдерон”.

Този ми(с)тичен „Калдерон” не можа да изведе своите до утопията, в която всички в червено-бяло не спряха да вярват… до омразната им 42-ра минута. Студен душ, който сложи жесток край на 51-годишната евроепопея на Мансанарес и който бе подсилен накрая и от небесата, снесли се бурно и милосърдно, за да скрият преливащите между безсилие и гордост сълзи.

СИМЕОН ТАБАКОВ