Уилям Галас: Христо Стоичков е велика легенда
Уилям Галас, един от най-коравите защитници във футбола, даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На 17 ноември 1993 година той е имал нещастието да е на трибуните на „Парк де Пренс“. Тогава е бил е млад футболист от школата „Клерфонтен“, който все още само е мечтаел за голяма кариера. Очевидно българският триумф в Париж не му е повлиял толкова негативно. През новия век той не само стана национал на Франция, но се прочу и като железен защитник в трите лондонски гранда - Челси, Арсенал и Тотнъм. За тях изигра общо над 300 мача във Висшата лига. И работи с големите Жозе Моуриньо и Арсен Венгер. Галас със сигурност е сред най-големите врагове на Ейре. С неговия гол, дошъл след асистенция на Тиери Анри с ръка, Франция се класира за Мондиал 2010. А четири години по-рано той игра на финала на световното в Германия.
- Здравейте, Уилям! Срещаме ви на турнира на легендите в Москва. Какво е чувството да сте сред толкова звезди преди световното първенство?
- Много е приятно да играя на този турнир. Видях се с доста приятели, с които и срещу които съм играл. Много съм доволен от срещата с един конкретен – Христо Стоичков, една велика легенда. Помня, когато бях малък, а той играеше за Барселона и за България. Сега най-накрая го видях лице в лице. Напомни ми за времената, когато само се възхищавах на големите по телевизията. Помня с каква страст Христо водеше Барса в мачовете срещу Реал.
- А къде гледахте мача Франция – България на 17 ноември 1993 година?
- О, помня, помня. Бях на стадиона! На „Парк де Пренс“.
- На колко години бяхте?
- На 12. Помня добре драмата, защото по това време бях във футболна академия в Париж, която се наричаше „Клерфонтен“. Оттам са тръгнали много големи играчи като Тиери Анри, Никола Анелка и доста други. От академията уредиха всички да отидем на „Парк де Пренс“ и да гледаме мача. Това беше много важен двубой за Франция, зависеше класирането ни за световното първенство. Всички бяхме шокирани. Никой не предполагаше, че ще загубим. България игра наистина добре. Заслужено вкарахте тези голове, а разочарованието остана за нас. Такъв е футболът.
- Освен Стоичков, помните ли други български звезди?
- Как беше името на нападателя, който вкара в последната минута?
- Костадинов.
- Да, точно Костадинов. Това е.
- След този мач Франция пропусна световното първенство, но изгради златно поколение около Зинедин Зидан и Дидие Дешан. Какво се промени във френската система, за да станете толкова добри?
- Мисля, че нашите академии винаги са учили много добре младите как да играят. Когато имаш футболисти като Дешан, Зидан, Анри ...много неща са възможни. Притежавахме прекрасен микс между опитни и млади играчи. Затова и спечелихме мондиала през 1998 година. Всички се разбираха, треньорът успя да се справи с този отбор. И както казах, французите разбраха, че трябва да променят нещо във футбола. За да стигнем до днес, когато нашата страна се радва на толкова много млади суперзвезди. Мениджмънтът работи различно и модерно.
- Преди световното в Русия може би имате най-талантливия отбор в целия свят. Откъде намерихте толкова таланти?
- От академиите. Много млади и много талантливи момчета играят за Франция. Има и много, които не сте чували, но те вече са в професионалните клубове. Учили са се на улицата, а после в школите. Там разбират какво е техника и тактика. Затова имаме толкова таланти. Но това не означава, че ще станем световни шампиони. За да спечелиш мондиал, ти трябват и опитни футболисти. Без този микс няма как да се случи.
- Мислите ли, че Килиън Мбапе и Осман Дембеле, двама от най-скъпите играчи в света не са достатъчни за титла? Не сте ли фаворити с тях?
- Франция може да стигне много далеч в турнира. Но дали ще го спечели – не знам! Надявам се. Когато говорите за Мбапе, за Дембеле – не се притеснявам за техните изяви. Те са млади, но знаят какво искат. Имат достатъчно класа, стигнаха до големи клубове и не се страхуват от нищо. Няма защитник, който може да ги притесни. Когато си млад, е много различно дали играеш като нападател или бранител. Когато атакуваш, можеш да опитваш много неща. Когато си отзад, не можеш да си позволиш риск. Поемеш ли го, може да ти струва гол и после куп неприятности. А нападателят не рискува, а развива качествата си.
- Има ли напрежение върху Мбапе и Дембеле заради огромните пари, които ПСЖ и Барса платиха за тях?
- Не, не мисля. Килиън Мбапе е само на 20 години. Но е невероятен. Вече виждам, че той излиза със самочувствие на терена. Футболът е удоволствие и той му се наслаждава. Там долу – на терена. Винаги иска да спечели. Нека не забравяме, че Франция има и много добри халфове като Пол Погба и Н'Голо Канте. Да не изпусна и Антони Марсиал, който е по-напред. Важно е, че треньорът знае как да извлече най-доброто от тях. Затова имаме добри резултати. Момчетата слушат внимателно Дидие Дешан, а той явно знае какво да им каже.
- Колко дълго Мбапе ще бъде в сянката на Неймар в ПСЖ?
- Всеки на света познава Неймар, знае какво може да направи. Той е един от най-добрите. В ПСЖ не сгрешиха, каквото и да се случва, за мен той е номер едно. Обикновено футболист се нуждае от време, за да се адаптира към новата лига. Няма изключение за мегазвездите. А Неймар е доказателство за това, което ви казах по-рано – футболът е удоволствие. Както за Мбапе, така и за него. Килиан и Неймар смениха обстановката, но на терена са огнени. Доста бързо двамата започнаха да се разбират по време на мач. И не смятам, че Мбапе е под сянката на Неймар. Те са напълно различни. Мбапе е по-млад и още се учи. И има добър учител, който се казва... Неймар.
- Имате много мачове за Франция. Кой е най-запомнящият се?
- Може би ще се изненадате, но най-добрият спомен е от първия ми мач.
- А той беше срещу?
- Словения. Винаги ще помня това време. Беше ми мечта да съм национал на Франция. Когато си дете, искаш да станеш футболист и правиш всякакви жертви, за да спечелиш. Не говоря за пари, а да бъдеш професионалист и да представяш родината си. Когато успееш, всяка секунда от този мач се запечатва в главата ти. Помня всички жертви, които направих, за да стигна до този двубой.
- Сигурно много пъти сте говорили, но нека ви попитам за един от вашите голове за Франция. Той беше срещу Ейре.
- Какво искате да знаете? (смее се)
- Анри ви подаде с ръка и отидохте на световно. Честно ли беше?
- Окей, приемам въпроса. Но и аз ще ви задам един. Мислите ли, че голът на Диего Марадона срещу Англия на световното в Мексико беше честен? Мислите ли, че играта с ръка на Луис Суарес в четвъртфинала на Мондиал 2010 срещу Гана беше честна? Това е част от футбола. Разбирате ме добре. Всички критикуваха Франция. Защо? Може би, защото нашите медии стартираха тази кампания. Това отприщи водопад от критики срещу Франция. Мислите ли, че медиите в Аржентина критикуват по същия начин отбора си заради божията ръка? Не! Същото се отнася и за Уругвай. Никога! Но нашите, френските медии, направо ни разкъсаха.
- Да поговорим за вашата кариера. Играхте в три лондонски клуба. Как отидохте в Англия и как правихте трансфери между Челси, Арсенал и Тотнъм?
- Всеки иска да знае защо останах толкова дълго в Англия и защо играх за тези три отбора. Моят отговор е много прост. Когато напуснах Челси, аз не исках да го направя. Ние не намерихме разрешение да продължим договора ми. Трябваше да напусна. Получих възможност да отида в друга лига – в Италия. Но не се случи.
- В кой отбор?
- В Милан. Не се получи. Изборът ми бе да остана в Лондон. Много хубав град, който моето семейство не искаше да напуска. Когато имаш деца, първо с тях трябва да се съобразиш. Дойде възможността за Арсенал и отидох там. Хората трябва да разберат много добре. Когато бях дете, никога не съм имал любим отбор. Бях голям фен на един клуб – на клуба на футбола. За мен беше нормално да направя този трансфер. Най-важното нещо за мен бе да давам всичко за своя отбор, да играя. Така беше пет години в Челси. Смених клуба, отидох за четири години в Арсенал. И в този период дадох всичко за тях. След това преминах в Тотнъм. За англичаните е трудно да ме разберат. От малки подкрепят един отбор и приемат като предателство, когато се наложи да напуснеш. Нормално е да отиват на стадиона и да викат за своите. Уважавам го. Но аз не съм предал никого. Но очаквам да уважават моето решение. Казах ви – като дете не съм бил фен на никой. За мен най-важното бе да давам всичко за играта.
- Кой е най-големият ви успех?
- Най-добрият ми сезон бе 2005/2006 година. Спечелихме титлата с Челси, после играх финал на световното първенство. Имахме голям отбор. Като играч искаш да спечелиш всичко – турнири, титли. Това те правя щастлив. Затова работим.
- И все пак, нямате ли някой по-любим измежду Челси, Арсенал и Тотнъм?
- Нямам. И в трите клуба прекарах страхотно време. Доста са различни. Оставих добри приятели. Всичко беше перфектно за мен.
- По ваше време Димитър Бербатов бе една от звездите на Висшата лига.
- Да, в Тотнъм. Помня, че играх срещу него. Нападател с отлични качества. Имам много лош спомен от него. Направи ми един финт, който винаги ще помня. Беше в мача Тотнъм - Арсенал на „Уайт Харт Лейн“. Станах малко смешен. А Бербатов показа голяма класа. Доста спокоен изглеждаше, не говореше на терена. Но качествата му бяха неоспорими.
- Съгласен ли сте, че английската лига вече е интернационална?
- Бих казал, че футболът се променя. Светът се променя. Малко съм разочарован от играта на някои клубове. Те се опитват да се адаптират към своите съперници. Сега е повече тактически. Говоря, когато малките срещат големите. Стараят се да се нагодят към системата им. Това обаче не работи. Трябва да играеш по твоята система. Особено когато си у дома. Например когато си домакин на Манчестър Сити или Челси, трябва да играеш твоя футбол. Не да се адаптираш към техния. Помня, когато играх в Челси беше трудно да победиш малките. Те бяха много силни, играеха с дълги топки, бореха се 90 минути. В тези моменти бе адски трудно. Сега малките изневеряват на себе си срещу големите и не им се получава.
- Кой от треньорите-звезди във Висшата лига най-много харесвате?
- Няма да кажа, че харесвам този или онзи. Аз съм перфекционист. Искам да взема най-доброто от всеки, за да стана най-добрият. Например в Гуардиола харесвам идеята му да налага своята система и да принуждава противника да се нагажда. Виждате, че Манчестър Сити е първи. Същото направи и в Бундеслигата, и в Примера дивисион. Ако трябва да говоря за Жозе Моуриньо, който ми беше треньор, много го харесвам. При него всяка сутрин, когато отида на тренировка, трябва да съм сто процента на терена. Направя ли грешка на мача, той веднага ми го казва в очите. А в Арсен Венгер, харесвам отношението му към играчите. Футболът непрекъснато се променя и трябва да знаеш какво да им говориш. Антонио Конте пък е човек, който гори 90 минути край терена. Не спира да вика: „Давайте, момчета! Давайте, момчета!“ Когато си на терена и се умориш, но видиш каква страст влага твоя треньор, това често ти дава нови сили. Всеки треньор е различен. Искам да науча от всеки по нещо.
- Как виждате крайното класиране във Висшата лига?
- Манчестър Сити ще е шампион. След това ще остане Манчестър Юнайтед. После идва Челси. После идва трудния въпрос кой ще е излезе по-напред от Ливърпул, Тотнъм и Арсенал. Не мисля, че „артилеристите“ ще успеят да стигнат до финалната четворка. Бих заложил на Тотнъм.
- Да завършим с въпрос за най-големия мач в живота ви – финалът на Мондиал 2006. Как преживяхте загубата от Италия с дузпи?
- Не беше лесно. Бяхме по-добри от Италия. Но във футбола всичко може да се случи. Трябва да го приемеш. Не мисля за този мач. Остана в миналото. Важно е, че имах възможност да съм в най-големия мач на света. Благодаря на Господ за това. Мечтата ми бе да играя финали и да ги печеля. Не успях в този. Едва няколко дни по-късно осъзнах какво сме постигнали. Това, което помня от турнира, е духа на отбора. След всеки мач имахме и нашите си моменти в отбора. Шегувахме се, смеехме се.
- Какво се случи със Зидан? Защо удари с глава Матераци?
- Всеки е гледал по телевизията. Загуби самообладание. Може да се случи и на най-добрите. Беше срамно, много срамно. Дори за него да завърши кариерата си по този начин бе много тежко. Но Зизу е голям! Той ни даде възможност да спечелим световното през 1998 година. Отказа се, после се върна в националния и ни изведе до финала през 2006 година. Един велик човек. Не говоря, че е велик футболист, а човек. Но кошмарен момент като този от финала, може да се случи на всеки.