Евгени Иванов: Човек се учи повече от загубите отколкото от победите

Евгени Иванов е един от най-обичаните ни волейболни национали от близкото минало. Заради силния сервис, който изпълнява, феновете го наричат Пушката. Роден е в София, а спортната си кариера започва в ЦСКА. Играе на поста централен блокировач. Състезавал се е за отбори в Гърция, Турция, Италия, Франция, Русия, Полша, Иран. Има 233 мача за националния ни отбор в периода от 1992  до 2008 г. На два пъти участва на олимпиада – през 1996 г. в Атланта, където България се класира на девето място, и през 2008 г. в Пекин, където „лъвовете“ се нареждат пети. Бронзов медалист е от световното първенство по волейбол в Токио през 2006 г. и четвърти на Европейското първенство  в Атина през 1995 г. Бронзов медалист е от Световната купа в Япония през 2007 г. Активната си състезателна кариера приключва през 2012 г., отново с екипа на „армейците“.  След това създава частна организация, занимаваща се със спортен мениджмънт и обществено здраве. Развива авторски проекти, свързани с профилактиката и грижата за децата. През 2015 г. е спортен директор на Европейското първенство по волейбол. От 2015-2016 г. е директор на Националната волейболна лига.

Евгени, част си от организацията на някои от големите първенства в последните години. По- трудно и отговорно ли е за теб край линията на игралното поле отколкото вътре? Със сигурност, особено в началото, когато се отказах от активна състезателна кариера, ми беше доста трудно отстрани, до линията, защото вътре на игрището знам на какво съм способен и какво мога да покажа, а отвън всичко бе ново за мен, но с течение на времето натрупах опит и рутина, така че вече не бих казал, че се притеснявам.   Как намираш нивото на настоящото световно първенство? Получиха се доста интересни мачове, развоят на голяма част от тях беше непредвидим, което е добре както за зрителите, така и за развитието на волейбола.   Допада ли ти посоката, в която се развива волейболът в последните години? Волейболът, както и всички други спортове, се движи в една посока, която лично аз не мога да кажа, че одобрявам на 100%. Не ми допада комерсиализацията в спорта, той се е превърнал в един огромен бизнес, но може би това е естественото развитие на нещата. Имат ли интерес децата към волейбола в последните години? Определено – да! Мога да говоря повече за София, тъй като за провинцията нямам достатъчно информация, но в столицата има доста деца, които се интересуват от волейбол, и не са малко школите и клубовете, които работят с тях.   Какви качества развива волейболът в подрастващите? Страшно много – дисциплина, самоуважение, толерантност… Дори децата, които тренират, да не станат спортисти, тези качества ще им бъдат от полза през целия живот.   Ти самият защо се насочи към спорта? Бях доста „живо“ дете, не можех да седя мирно и това беше начин, по който родителите ми да не ме ограничават. Те ме оставиха да се занимавам с каквото искам. Тренирал съм доста спортове. Когато бях дете, всичко беше много по-достъпно, времената бяха такива, не се изискваше почти нищо от страна на родителите, а просто да се съгласят, за да може детето да отиде да тренира някъде. Понякога съм се записвал, дори без те да знаят. Докоснал съм се до много и различни спортове.   А как се спря на волейбола? Един треньор ме намери в училище и ме заведе в залата, образно казано, насила, но наистина нямах желание много да се занимавам с волейбол. Опитах, но първоначално не ми беше особено интересно, даже мислех да се откажа, но така се стекоха нещата, че продължих и волейболът стана моят живот.   Кои са качествата, които водят до успех във волейбола? О, те не са валидни само за волейбола, те помагат във всеки един аспект на живота. Човек трябва да бъде непримирим, никога да не се задоволява с това, което постига, а да поддържа волята и амбицията си да се развива непрекъснато. Тъй като волейболът не е индивидуален спорт, трябва човек да бъде толерантен към останалите, това е много важно. Както ти зависиш от още 5 човека, така и още 5 човека зависят от теб на игрището, а в отбора са още повече. Трябва да умееш да се поставиш на мястото на другите, да погледнеш света през техните очи.   В този ред на мисли, как се изгражда добрият колектив в един отбор? Едва ли има точна рецепта за това. Аз лично по време на състезателната си кариера съм работил с различни треньори и всеки от тях е имал собствен подход към това как да изгради един отбор и колектива в него. Това зависи изцяло от него и от състезателите, с които разполага, но те трябва да са наясно, че той е диригентът на отбора и неговото виждане е определящо. Няма как деликатно да се опитва да се наложи над един състезател, който е с по-твърд характер, или пък обратното, не може да подходи агресивно и с остър тон към някой по-мек, по-пасивен състезател, тъй като може да го пречупи. Може би това е най-деликатният момент в треньорската професия – да намериш точния подход към всеки един от състезателите, за да можеш да сглобиш пъзела.   Ти самият защо не предпочете треньорската професия, след като се отказа от активната си състезателна кариера? Никога не ме е привличала… Поне до момента… За мен треньорската професия е доста трудна, доста неблагодарна, колкото и тъжно да звучи. Никога не съм имал желание да се насочвам в тази посока. Не го чувствам като предизвикателство, а аз обичам да си поставям цели, които са някакво предизвикателство за мен, и да ги преследвам.

 

Кои са целите, които сега си си поставил?

 Със сигурност ми харесва това, което правя в момента, организационната част, която е покрай един волейболен мач, най-общо казано. Аз, след като приключих кариерата си, едва тогава си дадох реално сметка, че всъщност волейболът не е само това, което се случва на игрището, а има страшно много неща, които се вършат отвън, но преди това не съм им обръщал внимание. Да се реализирам в тази сфера, беше целта, която си поставих, и в последните 4 години я развивам усилено.

 

Имаш над 200 мача за националния отбор. Какво е чувството да играеш за България на най-големите международни форуми?

Трудно ми е да го определя. Винаги съм бил горд, че мога да изляза да играя с националната фланелка. Чувството не е само гордост, то е и отговорност, и патриотизъм…

 

Кой от многобройните успехи, които си постигнал, ти е най-скъп?

Не мога да определя кой е най-скъп. Изиграл съм много значими мачове, в някои съм побеждавал, други съм ги губил, но те също имат своето значение за мен, защото аз лично си мисля, че човек учи повече от загубите, отколкото от победите в този живот. Щастлив съм, че кариерата ми се разви по този начин.

 

Играл си в шампионатите на доста страни. С какво ще запомниш участието си в тези първенства и с какво са по-различни от нашето?

 Като начин на живот най-много ми допадна Италия, играх в отбор от остров Сардиния, това беше най-хубавото място, на което съм живял някога. Чисто организационно може би в Полша беше най-добре. Поляците наистина са развили волейбола до такова ниво, само може да си мечтаем у нас някой ден да се доближим до него. Не мога да кажа кое от първенствата е най-силно – аз съм играл, освен в Италия и в Полша, и в Русия, и във Франция. Навсякъде има силни отбори… За съжаление, тези първенства, които изброих, са несравними с българското.

 

Трудно ли взе решение да прекратиш активната си състезателна кариера?

Не! Напротив… Аз съм такъв човек, че когато взема едно решение, не се колебая. Човек, ако тръгне да се колебае, никога не може да бъде убеден в това, което прави, и дали е избрал точния момент. В един момент просто решава и казва край. Дадох си сметка, че на годините, на които бях, няма смисъл да продължавам да играя, единственото, което можех да постигна, продължавайки да тренирам активно, е да получа някоя контузия.

 

Националният отбор винаги е бил посрещан много добре в зала „Конгресна“ на Двореца на културата и спорта във Варна. Доколко е важна подкрепата на феновете? Ти все още усещаш любовта на публиката, виждам, че непрекъснато те търсят за снимки и автографи…

Лично за мен подкрепата на феновете е от изключително значение. Аз не можех да играя пред празна зала или пред тиха публика, това ме съсипваше. Даже, когато съм бил на места, където публиката не ни подкрепя, умишлено съм търсил контакт с нея, отправял съм провокации, за да мога да я провокирам да стане по- активна. Когато си домакин и играеш пред публика като варненската, това е незаменимо, подкрепата и енергията, която получаваш, е безценна, всеки един спортист мечтае за това.

 

Кои са най-негостоприемните зали от тази гледна точка?

Може би в Турция и в Гърция. Феновете там доста агресивно подкрепят своите. Може би е характерно за Балканския полуостров, тук сме по-темпераментни. В Аржентина също. Спомням си, че на едно от изданията на Световната лига феновете бяха доста брутални към нас, дори счупиха главата на едно от момчетата, хвърлиха някакъв камък по него.

 

Какво ти даде и какво ти отне спортът?

Спортът ми е дал всичко това, което имам в момента, аз съм човекът, който съм, благодарение на спорта. А какво ми е отнел – доста неща, които хората, които не се занимават със спорт, могат да си позволят. Например аз се научих да карам ски преди две години… Пропуснах прохождането и на двете си деца, за съжаление. Имало е периоди, в които не съм се виждал с тях с месеци. През последния сезон, в който играх в чужбина, малката ми дъщеря ме приемаше повече като образ на екрана на компютъра, отколкото като жив човек…

 

Но семейството те подкрепи в избора да се посветиш на спорта…

Абсолютно… Винаги съм казвал, че моето семейство ми вдъхва страшно много увереност и по време на спортната ми кариера, и сега.

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА, chernomore.bg

Още от Волейбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти