Лаам и Алонсо: Германия е Реал Мадрид на националните отбори (част I)
Много футболисти са вдигали над главата си световната купа. По-рядко срещани обаче са тези, които са прибегнали до новаторство, за да изненадат съперниците си и да я спечелят. Филип Лаам и Шаби Алонсо принадлежат към тази категория. Баварецът, капитан на шампионската Германия от 2014 г., пътува до Мадрид за посещение на баска, първенец с Испания от 2010-а. На масата двамата говорят пред „Ел Паис” и „Зюддойче Цайтунг” за започналия Мондиал в Русия и за идеите, преобразили футболната игра в течение на новия век.
- Г-н Лаам, Германия иска да е домакин на Евро 2024, а Вие казахте, че този форум е много важен за общността. Нуждае ли се наистина родината Ви от нещо такова?
- Филип Лаам (Ф.Л.): Едно общество никога не е еволюирало само с напредък, напредък и пак напредък. Спомнете си времената преди Мондиал 2006: имахме проблеми в първите години на Голямата коалиция с повсеместна безработица и стачки, но световното първенство ни обедини. Такива форуми карат хората отново да си проговарят. Футболът обединява. Стадионът е единственото място, където няма значение кой е седнал до теб. Президентът на голяма компания може да бъде съсед на работника на трибуната. На стадиона, във фензоните, в салоните, в скара баровете – такъв турнир кара хората да общуват. Имаме 27 000 клуба в Германия и почти всички техни служители работят за без пари, така че подобен форум може да е мотивация и за тях. Зная го от майка ми, който работи в низшите възрастови нива във ФТ Герн. В крайна сметка точно това са хората, които предават ценностите на младите.
- Помня, че на Мондиал 2006 имаше политически манифестации на ултрадесницата, според която футболисти без дълбоки германски корени не бива да играят за националния отбор. Минаха десет години и този тим се превърна в мултикултурна смесица, но и в същото време запазващ отличителния германски характер и дух. Как премина този процес?
- Ф.Л.: Тези манифестации произтичаха от много голямо малцинство от граждани. Нашият национален отбор отразява германското общество. Един отбор преследва една обща цел, а населението може напълно да се идентифицира с нашата селекция, защото тя е огледало за това как живеем, колко отворени сме. Да, несъмнено ги има и онези гласове, за които отворихте дума, но широкото мнозинство се идентифицира със своя Дойче Маншафт.
- Шаби Алонсо (Ш.А.): На Мондиал 2006 германското общество беше толкова въвлечено в събитието, не само на стадионите, че не бях виждал никъде другаде подобна обстановка по улиците, а съм бил на други световни първенства. Беше истински празник, а във футболно отношение постави началото на голямата Германия. Тогава тя остана много близо до нещо голямо на собствената си територия, ала онзи тим беше ембрионът на световния шампион от Бразилия 2014. Юрген Клинсман въведе големи промени и оттогава насетне се берат плодовете. С този ми опит оттогава и след трите ми години живот в Германия напълно разбирам защо тази страна е толкова важна в Европа и в целия свят. Не е случайно – въпрос е на характер, на качествата на народа. Мултикултурността на националния отбор е същинско отражение на мултикултурността на германското общество, на интеграцията на хората от Турция или на африканците от второ поколение. Националният тим е много жива проекция на страната.
- Ф.Л.: Истината е, че не бих могъл да ви отговоря дали всички наши национали са родени в Германия, а и не ме интересува, защото онова, което ни свързва всички, е това, че сме родени в Германия. Семействата им несъмнено са оставили своя отпечатък върху тях, но те се събраха в германски клубове и попиха от германската футболна култура от малки.
- Мултикултурността води ли до обогатяване на различните футболни виждания в колектива? Може ли например да се каже, че турските корени на Месут Йозил са обогатили технически отбора с играч, който обожава да импровизира?
- Ф.Л.: Онова, което постигнахме в последните години, се дължи повече на онези изградени в началото на 1990-те 54 тренировъчно-възпитателни центрове. Оттам започна и да тече голямо количество талантливи футболисти. Да не забравяме обаче, че Германия и в миналото е имала технични и с фантазия играчи. Стига само да споменем имената на Пиер Литбарски и Томас Хеслер.
- Ш.А.: Кога започна смяната на чипа при вас?
- Ф.Л.: Въпрос на процеси. За националния отбор вододелът бе 2006 година. След това всичко стана далеч по-професионално. Преди това играчите идваха в националния тим и… В моята автобиография написах, че дотогава все едно отиваше на ваканция. Това много разсърди Руди Фьолер и го разбирам, но не беше негова вината, а нещо институционализирано, произтичащо от дълбочина. Тренировките ни, с две думи, бяха правене на по две обиколки на пистата на стадиона, една игра на квадрат, едно мачле и дотам.
- Ш.А.: Старата школа!
- Ф.Л.: Точно! Аз бях на 20 години, когато дебютирах. Само в рамките на половин година минах от аматьорското ниво до националния отбор. На тази възраст просто си благодарен за възможността да си част от тази селекция. Мога да кажа, че в младостта си изживях нещо като културна промяна. Моето поколение беше първото, произлязло от тренировъчно-възпитателните центрове. Аз продължих да живея в дома на родителите си, не в интернат като другите, но след гимназията тренирах по дваж на ден, седем дни в седмицата. Когато бях юноша, вече не играехме в система с трима централни защитници с персонално покритие, както повеляваше традицията, а в 1-4-3-3. И всичко това във време, когато националният отбор още играеше с персонални пазачи в отбрана.
- Ш.А.: В Испания е дълбоко вкоренен начинът на работа още от най-низшите възрастови нива и е ясен профилът на испанския футболист: да може да чете играта, да има добра техника и, не на последно място, да има състезателен дух. Това третото обаче не е нищо без разбирането на играта и добрата техника, защото генетично испанският футболист не е нито най-бързият, нито най-силният физически. Моделът на школуване е ясно определен от 20 години и във всичките ни клубове опитват да го подсилят. Според мен това се вижда много добре в националния ни отбор: ние бяхме и сме силни с топката в краката ни и четейки играта, там правим разликата, а не с дрибъл или с някакви изумителни отигравания. Новото ни поколение също е с този профил.
- Ф.Л.: Това се вижда в Ла Лига, където на практика всички играят един вид футбол. От първия до последния, те се стремят да се надиграват. Така е и в националния отбор. В Германия не се вижда тази яснота на идеята за играта, като изключим националния тим и Байерн (Мюнхен), които имат подобни игрови структури.
- Ш.А.: Преди седмици гледах как Испания до-16 срещна Германия и… 5:1. Гледах ги на тренировка и правеха всичко едно към едно с мъжкия отбор: движения, изнасяне на топката…
- Ф.Л.: Онова, което трябва да се подобри в германските клубове, е структурата на управление, за да се знае кой какво решава. Кой е отговорен: треньорът ли, президентът ли, директорът ли? Много по-неясно е разпределението на ролите. Мен лично не ме изненадва, че всички европейски трофеи се отнасят от испанските клубове, защото във вашата страна се култивира една ясна идея за разпределение на ролите.
- Ш.А.: А що се отнася до испанския национален отбор, всички знаят, че треньорът трябва да накара всичките си футболисти да играят по един ясно определен начин. Няма как да променя нещата издъно. Културата е основата, има стабилност в това отношение. Играта в Германия не е толкова обвързана с постепенното разиграване на топката, по-директна е. Не че е пасивна, но не се и базира на вземането на инициативата.
- Когато човек гледа германския национален отбор, вижда играчи, които а приори не са особено технични, например Томас Мюлер и Сами Кедира. Кедира обаче винаги е открит за пас, винаги комбинира с колегите си и играе футбол сякаш не в природата му. Сякаш в националния тим се играе като по убеждение. Остава впечатлението, че националите са толкова убедени във възможностите си да играят такъв доминиращ футбол, че забравят техническите си недостатъци и успяват да играят с дълго задържане на топката. С желание и характер…
- Ш.А.: Убеждението, вярата в една идея често пъти компенсира недостатъците. А когато целият отбор се старае, ти си задължен на свой ред да дадеш малко повече от себе си и да направиш крачка напред. Ако не чувстваш това задължение или този натиск, не си способен дори да се опиташ. Германия понякога променя системата, умее да приспособява плана си според своя интерес. Виждал към ги срещу Англия да играят със защита от петима души и повече изчакване на съперника в собствената половина. По-добре се приспособяват вече.
- Ф.Л.: Вярата произтича от успехите в миналото. Силата на Германия се базира на един много силен процес на подбор в юношеските години плюс огромен стрес от голямата конкуренция. Всеки играч знае от най-ранна възраст за какво играе и че трябва да е ефективен. И това се продължава. Спомнете си контролата на Германия с Испания в Дюселдорф, когато Ла Роха очевидно имаше надмощие в началото, а ние нямахме и едно голово положение. Андрес Иниеста четири пъти проби в наказателното поле и потърси тънък пас. Томас Мюлер после веднъж се озова в подобна позиция и… гол. Изведнъж, сякаш от нищото, Германия беше в мача. Тази ефикасност на германския футболист е качество само по себе си. Да, нещо различно е, но е благодат, защото ти вдъхва вяра.
- Ш.А.: Но в крайна сметка се опитвате да вземате инициативата в играта, вместо да чакате съперника.
- Ф.Л.: Налагаме се чрез владението на топката, особено в случаите когато качеството на нашите играчи е по-високо от това на съперниковите. Ние сме футболна страна, но живеем от единоборствата, от бързите преходи напред и от ефикасното завършване на атаките. Така бе дори и при фамозното 7:1 срещу Бразилия преди четири години. Не зная колко сме владели топката, но принудихме противниците да бъркат и се впускахме скорострелно в атака, когато им вземехме топката, след което просто вкарвахме с малко докосвания. Головете рядко идват след изумителни комбинации.
- Ш.А.: Бяхте ефективни.
- Ф.Л.: Точно така. Нашата игра не е сравнима с тази на Испания.
- Ш.А.: Важно за Германия е, че не разполага само с един план, а с няколко. Испания има само един план поради точно определения профил на своите играчи.
- Ф.Л.: Заради нейната хомогенност беше ясно през 2008 г., че Испания е най-добрият отбор. Качеството на играчите беше най-добре съчетаното и, макар че нямаше как да знаем, че ще спечелите три пъти поред големите купи (2008, 2010 и 2012 г.), се виждаше ясната идея за играта. Да, ние играхме финал на Евро 2008, но аз лично останах с усещането, че го достигнахме донякъде случайно.
- Ш.А.: Защо?
- Ф.Л.: Този колективен дух, който обичайно движи всичките ни национални отбори в годините, тогава още трябваше да бъде развит. Бяхме в процес на пълна смяна на поколенията и в никой момент не се очакваше да стигнем толкова далеч в турнира. Имаше сблъсък на поколенията: големите не искаха да отстъпят местата си, а малките искахме да привнесем нещо ново. Имаше дебати за това кой е правилният път, дори направихме събрание без селекционера. Ветераните говореха на терена с език, с който нашето поколение не искаше да има нищо общо. Грубият тон на игрището преминаваше дори в лични обиди.
- Ш.А.: Е, първите 20 минути на финала бяха доста оспорвани…
- Ф.Л.: Но ние не създадохме голово положение.
- И изведнъж Вие, г-н Лаам, губите надбягването с Фернандо Торес, той излиза сам срещу вратаря и вкарва победния гол. Когато се оттеглихте преди година, Торес Ви похвали, че не сте се опитал да го спрете с непозволени средства. Не беше ли вариант да го съборите?
- Ф.Л.: Не. Щяха да ме изгонят, а голът стана през първото полувреме. Пък и имаше съчетание на няколко неща: първо извеждащият пас не бе пресечен, после аз изгубих надбягването с Фернандо, а накрая Йенс (Лееман) излезе доста напред, макар че аз още бях близо до нападателя…
- Ш.А.: За нас този финал промени всичко. Тогава бяхме добър отбор, добър колектив, ала веднага след този финал се почувствахме и отбор победител. Дотогава това важеше за Германия, Италия и Бразилия, а това да се почувстваме част от тази избрана група ни даде самочувствие за това как да играем и да знаем, че с тази наша игра можем и да печелим. На Мондиала в ЮАР бяхме убедени, че можем да вземем световната купа, а после това усещане се запази за още време. Но финалът на Евро 2008 промени всичко.
- Отвъд това убеждение, какви идеи ви сполетяха след този успех?
- Ш.А.: Убеждението в правотата на стила ни като победен беше най-важното. Имахме нужда да махнем тази тежест от гърба си. Знаехме, че в клубовете си печелим големите купи, знаехме, че сме много добри. Триумфът на Евро 2008 ни даде усещане, което ни позволи да се качим от едно ниво на друго и да се целим във всички големи купи. Край на досегашните съмнения!
- Беше ли толкова решаващо преминаването към система с опорен полузащитник като Сена? Значеше ли това, че се възлага допълнително значение на първия пас в градежа на атаката?
- Ш.А.: Не само първия пас, а и втория и третия. Беше важно да се знае, че футболът ни не може да се развива бързо, че ще градим бавно и така ще печелим. Освен че така се наслаждавахме на играта, бяхме същевременно много конкурентоспособни и ефикасни. Нямахме много голови положения, но и почти не ни вкарваха голове.
- Ф.Л.: Когато се срещнахме с Испания на ЮАР 2010, си мислехме: „Трябва да се случат много неща, за да успеем да ги минем и да сме на финала.” Германският отбор обаче винаги вярва. Да, знаехме, че Испания има най-доброто поколение може би на всички времена, но не бих говорил тук за комплекси. Тях ни ги докарва може би само Италия.
- Ш.А.: За нас беше по-лесно да играем срещу европейските отбори в сравнение с южноамериканските, защото европейците подхождат с повече уважение към Ла Роха, а това ти дава самочувствие да играеш по-добре. Южноамериканските, например Парагуай и Чили, ни атакуваха повече и по-смело, пазеха ни персонално и бяха много твърди в състезателния смисъл на думата. Това 6:1 срещу Аржентина сега на „Метрополитано” дойде в контрола. В официален мач ще видим много различно нещо.
- Ф.Л.: В нашия случай е по-различно. Може би латиноамериканците подхождат с повече уважение към нас по исторически причини. Или пък защото гледат по-малко германски футбол…
- След мача с Парагуай, Висенте дел Боске извади от единайсеторката централния нападател. Без Торес, срещу Германия играха в маневрени позиции напред Давид Вийя и Педро, а Вие, Шаби, започнахте да играе между линиите. Как дойде идеята да се преместите с 20 метра напред?
- Ш.А.: Получи се много естествено. Когато играех редом до Серхио Бускетс, знаех, че трябва да ида по-напред, иначе двамата на една линия правехме отбора много неплавен. Но и не ми е силната страна да играя с гръб към противниковата врата. Лека-полека отивах по-напред, свързвах се повече с Иниеста и Чави, също и с Педро, който се прибираше по-назад. Това беше моторът, който движеше нашия отбор. С такъв подход се чувствахме уютно и постепенно спечелихме терен срещу германците. През второто полувреме имах вече усещането, че мачът е в ръцете ни. При равенството в резултата имахме контрола над играта и само ни трябваше едно голово положение, което дойде след ъглов удар. Имахме точно мача, който искахме.
- Ф.Л.: Как се чувствахте без класическа „деветка”?
- Ш.А.: За мен най-добрият мач на нашето поколение беше без „деветка” – финалът на Евро 2012 срещу Италия в Киев. Аз играх в него и никога после не съм се наслаждавал повече на терена. Казвах си: „По-добре футбол не можем да играем.” И това бе, защото ще дръпнем този тук, ще поставим онзи там, ще маневрираме оттук и ето ти гол! Това беше нашата сила.
- Ф.Л.: Има една фундаментална разлика: Испания играеше с Давид Силва, Давид Вийя или Сеск Фабрегас като „фалшива деветка”. Ние пък в дебюта си на Бразилия 2014 пуснахме Мюлер напред, а той е повече „деветка” от „десетка”. Да, друг тип „деветка”, не е Мирослав Клозе, но в наказателното поле пак е невероятен и головете бяха плод на ситуации, в които Томас се намеси решаващо. Да не забравяме: Германия от дълго време играе с класическа „деветка” и, колкото и високо да е качеството на даден нападател, отборът продължава да играе по-директно, с центрирания от крилата, с оттренирани статични положения. Това е част от нашия манталитет. При 1:7 срещу Бразилия играхме с Клозе и Мюлер.
- Ш.А.: Но без съперник…
- Ф.Л.: Да, често точно това се казва… Но по тази логика трябва да говорим и че срещу Италия на финала на Евро 2012 година Испания не е имала съперник. Или поне, че е играла срещу десет души… Ей, Шаби, ти знаеш ли, че аз всъщност така и не изгледах финала на Евро 2012? Бях твърде бесен заради отпадането ни на полуфиналите.
- Ш.А.: Сериозно? Ще ти пратя запис…
- Ф.Л.: Да, но стисках палци за вас.
- Ш.А.: Те си смениха схемата. В първия ни мач в групите излязоха с петима в защита и завършихме наравно в супертруден мач. На полуфинала биха Германия със защита от четирима и си казах: „Добре! Това е много по-добре за нас. Винаги са ни създавали проблеми с отбрана от петима.”
- Ф.Л.: Като Чили!
- Ш.А.: И Холандия! В първия мач Холандия игра срещу нас със защита от петима и ние не успяхме нито да им навредим, нито да ги пресираме добре. Според мен при наличие на система с трима в отбрана трябва да контрираш с атака от трима, за да пресираш човек за човек, а после, в зависимост от това накъде се насочи играта, трябва да качиш своя бек много високо срещу съперниковия бек. Ти го знаеш отлично, с Джосеп Гуардиола сме го отработвали няколко пъти.
- Ф.Л.: Разликата с Германия е, че в националния отбор нямаш много време да изпробваш. Събирате се на лагер и почти веднага излизате да играете мач.
- Ш.А.: Ние не променяхме плана си в зависимост от това срещу кого играем. Просто играехме. Днешното поколение треньори модифицират схемите си според противника и всичко е далеч по-изпипано тактически, почти като шахмат. Ако ти преместиш този, аз премествам онзи…
- Филип, помните ли идеален мач, който да е пробуждал същите усещания у Вас като тези у Шаби след 4:0 срещу Италия?
- Ф.Л.: Е, ако биеш Бразилия насред Бразилия с 5:0 на почивката, вътрешно си ръкопляскаш. Но идеален мач? Най-запомнящият се за мен беше четвъртфиналът на ЮАР 2010 срещу Аржентина. Уж нямахме шансове, а бихме с 4:0. Невероятно! Защо ли? Защото играхме като отбор, бяхме много добри на контраатаки, играхме много дълбоко в половината си, печелехме топката и после я давахме на Йозил, на Мюлер, на Клозе, на Подолски…
- В навечерието на онзи мач дойде Михаел Балак, който иначе не можа да играе на Мондиала заради контузия. Говори се, че двамата сте имали среща насаме в една хотелска стая в базата на отбора…
- Ф.Л.: Да, за да говорим за премиите.
- Но след мача той Ви остави без капитанската лента. Вие казахте, че не бихте я върнал по собствено желание…
- Ф.Л.: Всъщност просто идва един момент, в който трябва да поемеш своята отговорност и за себе си, и за колектива. Ако отборът върви, а приемеш чутото от доста места, че дадена единица спира прогреса му, трябва да действаш. Това обаче не значи, че съм отишъл да говоря със селекционера с искане да не вика повече този или онзи. Що се отнася до фразата за лентата, просто ме питаха и аз отговорих. Нямаше как да кажа: „Не, не искам да продължа да бъда капитанът.” Носех отговорност пред цял един отбор, в който всичко сработваше много добре. Всеки можеше да се развива и да показва своя талант.
- Онази съпротива към стария ред ли постави основите на триумфа в Бразилия?
- Ф.Л.: Трудно ми е да кажа това, но е сигурно, че за развитието ни това бе истинската стартова точка. Преди Мондиал 2014 всички имахме усещането, че се кове нещо голямо. Един германски отбор живее от колективния дух, от манталитета, от взаимопомощта – това е фундаментът и това изживяхме в Бразилия. Но, макар че звучи като клише, мислехме само за следващия мач, а имахме трудни съперници: Франция на четвъртфиналите, Бразилия на тяхна земя (да, накрая се получи каквото се получи, но предварително излизаш с високо вдигнат гард), накрая Аржентина. Преди финала си казах в тунела: „Е, днес ще станем световни шампиони.” Бях убеден. След години на развитие ни бе ред да си върнем купата. Усещането бе много красиво. Въпреки това аржентинците имаха три чисти голови положения, така че ни трябваше късмет.
- Ш.А.: Във всеки турнир идва един момент, в който ти трябва късмет. Без късмета си нищо. През 2014 г. ние изживяхме нещо, което може да послужи на Германия това лято в Русия. Сега е много лесно да се каже, но истината е, че бяхме спечелили толкова много неща, че ни липсваше гладът за успехи. В цялата ни подготовка настройката ни не беше същата като преди, за първи път не бяхме готови да умрем за победата, а бяхме твърде отпуснати. От доста време това се печеше и накрая ни липсваше трепетът на желанието, онова желание, което не ти дава и за секунда да си съжалиш, че ще трябва да прекараш един месец в Бразилия далеч от дома си. Пък и ни се падна свръхтежка група. Дните ставаха все по-дълги, да не ти казвам как беше особено след загубите. Паднахме първия мач от Холандия с 1:5, след като им поведохме и можехме дори да удвоим разликата. Голът на Робин ван Перси промени всичко. Футболът е мозък, емоции, психология… Един детайл променя всичко из основи.
- Ф.Л.: Да се защитава титла винаги е много трудно, но и не виждам шест по-добри отбори от Германия.
- Ш.А.: Германия е Реал Мадрид на националните отбори. Трябва да я убиеш два пъти, за да си сигурен, че е мъртва.
- Ф.Л.: В националния отбор няма много време да се подготвиш. Важното е качеството на играчите и как се представяш като отбор. Германия успява в тази част. А изборът на база е от огромна важност и в това федерацията ни се справя отлично. Ако не побеждаваме, не е заради хотелите… В Бразилия всеки ден имахме слънце и плаж на две крачки от хотела.
- Ш.А.: Това е силата на Германия – организацията. Междувременно ние бяхме се заробили в Куритиба, в Южна Бразилия, с дъжд, вятър, студ…
ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II
Диего Торес, „Ел Паис”