Големият волейболист Димитър Каров: В Токио 64 пощуряхме по японската техника

През 1964 година Димитър Каров вече е основен разпределител на националния отбор по волейбол. Легендарният играч има над 500 мача с националната фланелка. Но двубоите от олимпийските игри в Токио преди 55 години са сред най-незабравимите. Защото тогава е и олимпийският дебют на волейбола. Димитър Каров разказа пред „Спринт” за игрите в японската столица. И не толкова за спортните битки, колкото за впечатленията си от Токио и японците.

- Г-н Каров, волейболът става олимпийски спорт с решение на сесията на Международния олимпийски комитет през 1957 година в София. Помните ли това?

- Не, защото през 1957-а аз съм момче на 15 години. Играех усилено футбол по това време. Започнах да тренирам волейбол и да се занимавам по-сериозно със спорт година по-късно – през 1958-а. Така че не съм научил още тогава, че волейболът е станал олимпийски спорт именно в София. Естествено, разбрах го малко по-късно, но и имах шанса с националния отбор на България да играя на първия олимпийски турнир по волейбол. Започнах да играя волейбол пак в махалата и лека-полека дойдоха и сериозните тренировки. Играехме основно на игрището до църквата „Свети Спас“ - на улиците „Найчо Цанов“ и „Вашингтон“. Там израснахме, наблизо живееше и Димитър Шойлев, който беше много добър волейболист. На този терен се играеше непрекъснато и всичко...

- През 1964-а вече сте титулярен разпределител на националния отбор, нали?

- Да, получавах доверието на треньора Димитър Захариев да започвам в стартовия състав. Втори разпределител беше Ангел Коритаров. Горе-долу заедно с мен титуляри бяха и Георги Константинов, Симеон Сръндев, Славчо Жотев, Иван Кочев и Славко Славов. Година или две преди игрите в Токио стълб в отбора беше Борис Гюдеров. Той пътува със статут на играещ помощник-треньор за олимпийските игри. Но това към този момент вече беше по-скоро жест към него и към огромните му заслуги за националния отбор и българския волейбол.

- България отива да играе на олимпийския турнир по покана...

- Да, получихме покана, след като Мароко не се възползва от това, че спечели правото да участва от името на Африка. Не знам защо – поради финансови причини или вероятно са имали някакви проблеми със състава. И ние получихме покана около месец преди началото на игрите, а може би и малко по-късно. Отборът ни вече беше разпуснат, събраха ни набързо и след няколко дни вече пътувахме за Япония, където отидохме близо две седмици по-рано, за да се аклиматизираме. Пътувахме с няколко кацания на самолета – в Москва, в едно малко градче и в Хабаровск, където пренощувахме, и оттам – за Токио. В СССР ни посрещаха официално, особено в Хабаровск. Имаше церемонии. Искам да подчертая – в този момент бяхме силен отбор с големи възможности. Спомням си европейското първенство в Букурещ през 1963 година – там бяхме много близо до добро класиране и да вземем медал, като съответно да спечелим и квота за игрите в Токио. Не се получи по една-единствена причина – в мача с Унгария водехме в решителния гейм с 8:1 и точките ни бяха отнети, което много ни изнерви, и в крайна сметка го загубихме. А причината за отнемането се оказа грешно подреждане на нашия състав още в началото на гейма, което обаче не бе забелязано от съдиите, а трябваше да мине половината гейм, за да го видят и съответно да ни накажат. Тогава дори бяхме убедени, че са го направили нарочно срещу нас. Помня, че специално на това европейско в Румъния съдиите ни ощетиха много и в други ситуации... Иначе пропускът на помощник-треньора Иван Минев си беше факт и неоспорим.

- На олимпийските игри обаче правим силни мачове...

- Да, в Токио играхме силно, бяхме спокойни и това много ни помогна. Завършихме пети с 5 победи и 4 загуби. Мисля, че имахме сили и да се придвижим с едно място нагоре. Първата тройка – СССР, Чехословакия и Япония, към онзи момент беше непоклатима. Паднахме от първите три отбора и от Румъния, която завърши на четвърто място. И спечелихме срещу всички останали. Много любопитно се получи, когато преди началото на игрите, но вече когато бяхме в Токио, получихме предложение от американците да изиграем контролна среща. Ръководството на делегацията ни, водена ог генерал Владимир Стойчев, се събра и след дълго съвещание отказа мача. Стана конфузия – сякаш се страхуваме от мач със САЩ. Даже помня как на една от нашите тренировки дойде треньорът на американците и явно недоволен и обиден от нашето решение се изсмя много силно. После в официалния мач си ги бихме, но...

- Имахте ли усещането, че в Япония сте в страна, която преди 19 години е сред най-големите губещи във Втората световна война и върху нейна територия са хвърлени две атомни бомби?

- Нямаше и помен от тези неща, които говорите. Япония се показа на олимпийските игри в целия си блясък на дисциплинирана и подредена държава, с трудолюбиви и всеотдайни хора. Уникални са. Това участие беше за нас първи досег и сблъсък с тази източна цивилизация, с тези невероятни хора и със страхотната техника, която се продаваше по магазините. Ние просто бяхме като пощурели. Всички си бяхме накупили радиоапарати, магнетофони. От всяка стая звучеше музика. Пускаме радиото, записваме песните на магнетофона и после ги слушаме с часове. Бяхме като малки деца и много щастливи. За организацията на нашия престой и на самите игри няма какво да говоря. Всичко беше по часовник – движението, олимпийският транспорт, самата олимпиада. Няма да забравя как на първата ни тренировка в една университетска база ни попитаха на колко игрища искаме да тренираме. За първи път чухме този въпрос. Към треньора Захариев беше зададен. Питаха и колко атмосфери иска да бъдат надути топките... И това го чухме за първи път. Ние топките ги натискахме така с пръсти (б.а. - показва) и - тази е добра, тази не е добра. Изключителен народ са японците.

- А какви бяха впечатленията ви от хората?

- Много ме впечатляваше, че младите седяха по пейките на голямо разстояние един от друг. В единия край е момичето, а в другия край е момчето. И въобще не се гледат, докато си приказват. Гледат напред и си говорят. След няколко години отново пътувахме с отбора до Япония – тогава вече се бяха приближили. Имаше само около един метър между двамата. А през 1970-а, когато ни поканиха за 5-6 контроли преди световното, на което бяхме домакини, вече момчето и момичето бяха един до друг на пейките и си държаха дори ръцете. Просто бях свитедетел на тяхното развитие на взаимоотношенията им. Всичко това ме впечатли страшно много.

- Какви бяха условията в олимпийското село?

- Според мен за онова време едва ли можеше да са по-добри. Бяха построили наколна магистрала от аерогарата до олимпийското село. Път като конец. Автобусите със спортистите се движеха с полицейски ескорт, а магистралата беше високо във въздуха, виеше се между сградите и се стигаше за нула време. За първи път видяхме тогава така да се сервира храна. Всъщност – не се сервираше. Минавахме покрай рафтовете и си взимахме каквото си поискаме и колкото си поискаме. Няма да забравя руския щангист Жаботински – рекордьора в тежка категория. Ядеше сам на две маси. Отрупани с храна. Гледахме го като шашардисани. Около него примерно имаше 4 супи, пет втори основни ястия, салати, колбаси, десерти, плодове. Нямаше ограничения на теглото, за да влезе в категория – неговата беше абсолютната. Спомням си миличките ни борци и боксьори, редовно не ги пускаха да влязат в ресторанта, защото трябваше да пазят тегло и да си останат в категорията.

 Текст: Николай Кръстев

Още от Волейбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти