Липсата на футбол уголемява пустотата
Вече често се цитира мисълта, че футболът е най-важното от не чак толкова важните неща в живота. Вече е ясно, че тези думи на Юрген Клоп са доста хиперболизирани, още повече в това бедствено и неясно време. Нямаме си представа какъв свят ще се появи след тази пандемия, довела до немислима доскоро дистопия – нещо като завръщане с wi-fi към Средновековието. В тази мъчителна обстановка важността на футбола се свива дотолкова, че той придобива едно по-нормализирано и човешко измерение. И все пак представителността му си остава все така огромна.
Някои от събитията в последните дни минаха под знака на масивния ефект от осъзнаването на рисковете от Covid-19. Само преди седмица Атлетико Мадрид изигра в Ливърпул един паметен по много причини мач. Завинаги ще остане споменът за тази епична победа на „дюшекчиите“ на „Анфийлд“ в последния изигран в Англия професионален футболен мач.
Два дни по-късно се прекъснаха състезанията в тази страна, чието правителство все още поощрява социализирането между хората. То и какво по-голямо социализиране от претъпкан с над 50 000 души стадион, 3000 от които идващи от един от двата най-големи инфекциозни хъбове в Европа. Вероятно в онази вечер средностатистическият гражданин – фен или не – си е мислел, че положението не може да е чак толкова тежко, щом се излъчва по целия свят мач с пукащи се по шевовете трибуни и цялото медийно внимание е насочено към спортно-техническите детайли на събитието.
При все че ситуацията в Италия доведе до отлагането на някои мачове още преди седмици, европейският футбол поддържаше пословичния си оптимизъм за пред публиката. Все пак индустриалната машина се върти с помощта на благата смазка от мултимилиардните си обороти. Сега обаче знаем със сигурност, че рискът от пълен срив е истински и огромен, щом реалността на коронавируса удари дори и дебелоглавите ръководители на УЕФА и на останалите ръководещи футбола организации.
Най-популярният спорт в света във времето е давал не един и два примери за съпротивата си срещу преглъщането на горчивата действителност. Мачове се изиграха въпреки наличието на 39 трупове на стадиона („Хейзел“, 1984 г.), на 11 септември след терористичния атентат в Ню Йорк (2001 г.) и само три дни след този на гарата Аточа (2004 г.). Изиграха се не без хвалебствия за оздравителния характер на футбола като лечебно хапче срещу тежката действителност. Аргументът тук е прост: щом се играе мач, няма как нещо лошо да ни се случи.
Има и друга, по-прозаична гледна точка по темата. Тя е прикрепена към функцията на футбола като главно оръжие на развлекателната индустрия. Шоуто трябваше да продължи. Без значение по какъв начин – ако трябва, нека да е и с тъжна гледка като празни трибуни. И така, докато болестта не се пренесе на терена. Целият футболен небостъргач се срина из основи, когато мениджърът на Арсенал Микел Артета и нападателят на Челси Калъм Хъдсън-Одой се обявиха за носители на коронавируса.
Без футболисти няма футбол, който да си струва. Положителните резултати от тестовете на Артета и Хъдсън-Одой значеха моментално затваряне на всички професионални лиги в страната. Това решение постави в неудобно положение правителството на Борис Джонсън, който дори изправен пред изолацията и парализирането на цяла Европа все още адвокатства на теорията за социална близост и свободно движение. Нещо, което не би се случило на празните стадиони в Премиър Лийг, а тази гледка би обиколила цялата планета и би посрамила премиера.
Положителната проба на баскетболиста Трей Томпкинс и суровите последвали защитни мерки от страна на Реал Мадрид също приключиха всички съмнения в Испания. Моментално се отвориха очите за бедата и футболът изчезна от стадионите и от телевизионните екрани, предизвиквайки един вид екзистенциална пустота. Тя идва от констатирането на величината на тази катастрофа с непредвидими последствия във всяка една сфера, включително и във футбола. Непредвидими с изключение на идващата яростна война на интереси между най-различни клубове и федерации.
Не е за отписване вариантът този хаос, този пандемониум да отключи нова ера, с нови актьори и нови организации на власт. Ще остане обаче един неизменен елемент с неизчислима стойност в цялата тази променяща се бясно среда: футболистът.
Сантиаго Сегурола, „Ел Паис“