Върховното тройно унижение на Англия

Това е страна, където правителства се свличат, пазари се сриват и националният отбор губи мач от европейско първенство срещу Исландия.

В случай на отпадане на Англия от Евро 2016 бе предварително подготвено очевидно заглавие, прицелено към мениджъра на селекцията Рой Ходжсън: „Върви си, мътните те взели, върви си!”. Оставането на поста на Ходжсън бе нетърпимо от момента, в който исландците изригнаха в празник, а той си тръгна, без да благоволи да отговори на въпросите.

Симпатичният северен тим си заслужи всяка секунда на блаженство, всеки смях и всяка целувка в сцените след сблъсъка. Неговото удивително постижение – достигане на четвъртфинал срещу домакина Франция, обаче не прикрива реалността: това бе най-унизителната вечер за Англия в международния футбол, далеч по-лоша от онази през 1950 година, когато на Мондиала се случи поражението от САЩ в Белу Оризонте.

Заразата от английската седмица на политически ад се разпростря отвъд канала надолу през Франция, за да унищожи Англия като престижна футболна нация. Повтарям, с това не бива да се отнема нищо от заслугите на съперника, който бе корав и безпощаден. Същевременно обаче парите, славата и ресурсите бяха блестящо надмогнати пред погледа на цял свят.

Въпреки отпадането в груповата фаза на Мондиала в Бразилия преди две години, и то само осем дни след началото на турнира, не може да се каже, че излизането на осминафинал днес е отбелязан напредък. Забравете думи като „младост” и „развитие” – Англия спечели само един от четирите си мача във Франция. Завърши наравно с Русия и Словакия и надви Уелс едва в последните секунди след тотално объркване на състава. В никой момент Ходжсън не изглеждаше наясно с това коя е най-добрата му титулярна единайсеторка. Вкарването в игра на жадния за изява Маркъс Рашфорд в отчаяните последни пет минути срещу Исландия е последният му повдигащ въпроси акт в един предълъг списък.

Казват, че една нощ в Париж е равна на година на кое да е друго място. Е, една вечер в Ница може също да е доста интензивна откъм събития, ако накрая ти се налага да гониш мач срещу дебютант в турнира с население от само 330 000 души, но с могъщ дух и воля.

Този мач, в който Англия трябваше да наложи своята класа от Премиър Лийг (колкото и да бъде хвален напредъкът на северняците), се превърна в позорна битка. Наградата „класиране на четвъртфинал срещу Франция в Париж” се изплъзна от хватката на англичаните към ръцете на исландците, оставяйки момчетата на Ходжсън с куп болезнени спомени, които ще им стигнат до края на живота.

Изпъкващото разочарование в 66-годишната история на Англия в международния футбол бе унижението от загубата с 0:1 от САЩ през 1950 година, но поражението в Ница няма как да не нанесе по-дълбока травма. То дойде в ерата на Премиър Лийг като глобална индустрия.

В него един ляв нападател за £49 млн. – Рахим Стърлинг, излезе в пряк сблъсък с 31-годишния Биркир Севарсон, играещ за шведския Хамарби, а преди това за Валур и Бран. В полузащитата на Англия Уейн Рууни изравни Дейвид Бекъм по най-много мачове на полеви играч (по 115), оставайки на 10 от вратаря Питър Шилтън. Прекият съперник на Рууни като капитан бе Арон Гунарсон от Кардиф Сити.

В тези си етапи международните турнири трябва да коват романтични истории, а ние видяхме как Германия разкъсва на парчета Словакия и Белгия търка пода с Унгария. Осминафиналите са етапът, в който богатите страни би трябвало да превземат сцената.

Ако умората е възможно обяснение за спада на нивото на глезениците на турнира, тя почти не се усети в началните 18 минути на мача, показали защо защитата на Англия бе най-голямата им тревога преди надпреварата. Двубоят тръгна с потвърждение на по-високия статут на „трите лъва” и гола на Рууни от дузпа за нарушение на вратаря срещу Стърлинг: бе получена ранна преднина, пресираше се яростно и се търсеше убиване на по-слабия на хартия противник.

Тогава обаче изригна вулканът – изравняване след дълъг тъч (не най-скритото оръжие на исландците) и пълен обрат след неубедителна намеса на централните бранители и Джо Харт. Толкова много се изписа и изговори преди турнира за задните постове в отбора на Англия, ала кошмарното Евро 2016 на Харт е същинският шок. Неспособността му да удържи неособено силния пряк свободен удар на Гарет Бейл срещу Уелс бе писана в графата „извънредно”, ала повторението на грешката му два мача по-късно подсказва по-дълбока загуба на форма, сила и рефлекс. Макар че може да се каже също, че Сигторсон и не би трябвало да получи толкова много време да се подготви за удара си.

Джак Уилшир, който бе като риба на сухо срещу Словакия, и този път не можа да намери ритъма в своите подавания и логично бе заменен от Ерик Дайър в титулярната единайсеторка. За пореден път видяхме и в този мач как водещият голмайстор на Англия за всички времена (Рууни) бие ъгловите удари, а този на Премиър Лийг (Хари Кейн) върти фауловете отстрани. Твърде много от видяното от Англия във Франция противоречи на логиката.

Смяната на Стърлинг с Джейми Варди в 59-ата минута потвърди неспособността на Ходжсън да види, че най-скъпият английски футболист е разбит на парчета като самочувствие и това си личи крещящо с всяко негово докосване до топката. Жалко е, че мениджърът отказа да покаже същата вяра и към Варди, който бяга зад противниковите защити, вместо да търкаля топката пред тях, както правят твърде много от играчите в този провалил се тим.

Кейн, Рууни и Харт също бяха ужасяващи. На Англия липсваше хладнокръвие и точност, а на всички в и около отбора като че им се бе загнездило усещането, че бедствието приближава зад ъгъла. Старият фатализъм се завърна. Трябва да направим пауза за момент, за да повторим: браво, Исландия! Само ако Англия имаше нейните качества…

Пол Хейуорд, „Дейли Телеграф”

Следвай ни: