Пини Гершон: България е райско място, част от сърцето ми е тук

Предлагаме ви част 2 от интервюто на легендата Пини Гершон пред журналиста Найден Тодоров от вестник „24 часа“. В него директор „Развитие“ – Национални отбори при подрастващите у нас говори за българските треньори, за уроците към децата, за наученото от Желко Обрадович и за корените си. Ето и какво споделя той.

Пини Гершон: Недопустимо е майки и бащи да крещят по деца и треньори от трибуните

- Какви са впечатленията ви от българските треньори?

- Има добри треньори в България при подрастващите, но са една шепа. Мога да ги назова по имена, но няма да го направя. Възхищавам им се, че досега не са развяли бялата кърпа и че са като мохикани на общия фон. Аз дойдох, за да създавам добри треньори, които в близките години да създадат добри баскетболисти, на най-високо европейско ниво, даже не само европейско, а ниво НБА. Това обаче ще отнеме години и не зависи от мен. Зависи от това колко от тях са готови да се учат, да работят неуморно, да оставят егото си в гаража и да не смятат, че са открили баскетболната игра. Ние знаем кой е открил играта. Аз съм се учил цял живот и продължавам да се уча. Всеки ден се опитвам да науча нещо ново. Учил съм се и се уча от всеки. От най-добрите топ треньори, които съм имал като пример от поколението преди мен и от моето поколение, от поколението след мен, както и от незнайни треньори в долните дивизии. Ако някой ден ти решиш, че знаеш всичко, това е твоята професионална смърт. Цял живот изучавам моя скъп приятел Желко Обрадович, който е Бог на баскетбола. В първия финал, който играх срещу него в кариерата си, Желко ме върна в първи клас. Във втория финал помежду ни го победих, но прекарах една година, в която денонощно не спрях да го изучавам: Как играе в нападение, как играе в защита, кога взима таймаут, кога е ядосан, кога е вбесен и му почервенява лицето, изучавах майсторството на този човек, за да се опитам да бъда негов достоен съперник.

Човек, който иска да бъде треньор на деца, той не заживява с децата. Подобен човек няма да го видите да стои с кафе на масата, да си рови в телефона и да нехае какво се случва около него в залата, когато на терена вече са децата, които играят, стрелят, загряват. Видите ли седнал треньор, или треньор със скръстени ръце, за него треньорството е заплата, не е мисията, която кара сърцето му да тупти. Защо мислите, че последните 10-11 години се посветих изцяло на децата? Мислите, че не можех още да съм треньор на топ ниво в Евролигата? Можех, но не исках. Не ми липсва усещането да имам съблекалня от суперзвезди и милиони бюджет. Усещането да видиш детските очи в края на тренировка, в която си ги изцедил до краен предел, но са научили нещо ново, признателността, с която те гледат, това е чувство, което не бих заменил за нищо на света.

- Виждате ли подобни детски очи в България?

- Виждам и не може да си представите колко са много. Българските деца са уникални. Първо, много по-талантливи, от колкото ми се обясняваше. Изключително талантливи и качествени деца видях до момента в камповете, които проведохме. Смея да твърдя, че може би вече съм видял и оценил по-голямата част от децата на възраст до 14, до 16 и до 18 години. Наблюдавам и по-малките от тях, присъствам понякога на тренировки на 11-12 годишни в клубовете. Предстои ми да видя 20-годишните, но те вече са мъже, не са деца. И ако въпросът ви е дали българските деца имат талант за баскетбол, отговорът ми е категорично „да“. Проблемът е, че много деца са захвърлени, не се е работило с тях, или се е работило безкрайно неправилно и те имат изградени лоши навици, които трябва да изкореняваме. Или не са научени на елементарни неща, което ме побърква. Побърквам се и като гледам треньори, които не помръдват, докато пред очите им някое дете допуска грешки, изпълнява грешно едно упражнение отново и отново. Добрите треньори коригират, наместват пръсти на ръце, на крака отново и отново, показват, обясняват. Не се става добър треньор като посетиш пет треньорски клиники и изгледаш пет филма, или прочетеш пет книги. Треньор се става с цялото ти сърце, в залата, там, където никой не те гледа, а ти избираш дали да скочиш от столчето и да покажеш на това дете, че не стреля правилно, или да продължиш да скролваш в интернет.

- Ако има едно нещо, на което бихте искали да научите всяко българско дете, чисто житейски, какво би било?

- Не бих могъл да назова само едно. Бих искал да науча българските деца да вярват в себе си и в труда, който полагат. Да работят много, индивидуално. Едно дете, ако не прави по 250-400 стрелби поне 5 пъти седмично самостоятелно, извън отборните тренировки, няма как да се превърне в голям баскетболист. Искам да науча децата на уважение: към треньорите, към съотборниците, към съперниците, към родителите. На смирение, отдаденост и скромност. Да бъдат добри хора. Светът има нужда от добри хора, но силните характери не демонстрират физическа сила, не унижават, не мачкат по-слабия. В баскетбола няма място за интриги, за боричкания за власт, за сочене с пръст и за фасони. Баскетболът е спорт за джентълмени и такъв трябва да си остане. Осъзнавам, че децата се учат от личния пример, а не от умните думи. Ние всички, които сме в българския баскетбол трябва да бъдем пример. Да загърбим егото си. Да си подадем ръце и да работим в името на това децата на България да имат по-добро бъдеще.

- А какво бихте искали да научат от вас българските треньори?

- От мен не държа да научават нищо. Не се взимам на сериозно и не изпитвам нужда да бъда даван за пример. Видял съм това-онова в живота си. Постигнал съм някакви неща, но тези, които ме познават истински, а не са изградили за мен представа от приказки от уста на уста, знаят, че не ми е важна нито славата, нито егото, нито някой да споменява непрестанно името ми. Българските треньори обаче има много какво да учат. И има неща, които буквално ме вадят от кожата, когато ги гледам. Масово треньорите на деца в България крещят като ненормални по време на мачове на децата. Такива крясъци, такива ръкомахания и замахвания към децата с ръце, това е потресаващо. Задават ли си въпроса как се чувства едно дете, на което крещиш и към което жестикулираш гневно и емоционално време на мач, или тренировка? Това дете не е допуснало нарочно грешка, не е подало лош пас, не е взело грешно решение, или не е пропуснало стрелба нарочно. И в момент, в който това дете има най-много нужда от подкрепа, защото е разклатено, защото психиката му е крехка, то получава крясъци, ръкомахания и е сменено незабавно. Подобно поведение, което очевидно за българския баскетбол някак си сте го превърнали в норма, е недопустимо, грозно, срамно и е петно за страната ви и за спорта ви. Така, че искам да науча българските треньори на това: да бъдат хора, да уважават децата, да ги пазят, защото лошите думи и поведение понякога могат да нанесат адски щети върху един млад човек, който има нужда от пример, подкрепа и някой да го успокои и да му каже, че светът не свършва с един загубен мач и няколко грешни решения на терена.

Треньорът има право да бъде строг, има право да бъде взискателен, има право да всява респект, но няма право да бъде жесток. Треньорът трябва да бъде пример за подражание и фигура, която да кара децата да чувстват, че е техен втори дом, баща, майка, семейство. Вижте, аз съм „за“ правилата, за дисциплината, за точността, за това, когато треньорът ти е казал нещо – да го изпълниш, а не да решиш, че си достатъчно велик да вземеш ти решение, каквото ти падне. Това е закон в спорта, за да успеем. Случвало ми се е дори със звезди за няколко милиона долара, които са пренебрегвали мое решение и са заплащали за своеволието си с дълго стоене на пейката. Пейката е велик лечител: на его, на самочувствие без покритие, на фасони, на болестта, че си безсмъртен сред простосмъртни.

- Да ви върна към корените ви. Малцина знаят защо всъщност вие имате български паспорт.

- Не парадирам с това, но се гордея с корените си. Дядо ми (по бащина линия) е роден и израснал в България. В България е създал своето семейство. Дядо ми е един от първите равини в страната ви. Дълги години служи като равин в пловдивската синагога. Пловдивската синагога е едно прекрасно място, което от години мечтая да посетя. Пазя снимки в телефона си от там, изпратени от мой близък човек, който отиде специално да заснеме синагогата отвътре, знаейки, че дядо ми е бил там в дълъг период от своя живот. Аз имах много, много силна връзка с дядо си. Той ме отгледа, той ме възпита, той изигра много голяма роля за това какъв човек съм днес. От него са първите ми спомени и разкази от България. От него, а впоследствие и от майка ми, която понякога готвеше български гозби, без да има връзка с България, пазя усещането си като мирис на българската кухня. И така, от 2008 г. аз имам български паспорт. Всичките ми деца имат и за нас това е въпрос на чест и гордост. България ми е много на сърце. Не съм виждал друга толкова красива държава, с толкова красива природа. И в същото време, не съм пребивавал в друга държава с толкова разбити и катастрофални пътища. Моля тези, които сега идват на власт, да направят нещо по въпроса. Не е възможно това да бъдат пътищата на държава от ЕС в 21 век, в 2026 г. Налага ми се да пътувам в провинцията. Наскоро пътувахме за камп на националния отбор до 16-годишна възраст в Белоградчик и да ви кажа, че отказах категорично да се прибираме обратно към София по тъмно. Това е убийство. Шокиран съм от пътищата ви. Но България – това е райско място, изобилие от талантливи и добри хора. Част от сърцето ми е тук.

- И за финал, какво си пожелавате?

- На себе си, или на вас?

- На вас, на вас.

- На мен мога да си пожелая здраве и време. Моля се на Господ да съм здрав, за да имам още време на тази земя за нещата, за които мечтая. И аз имам мечти. Имам все още недовършени неща тук и там. Трябва ми още малко време. Не съм алчен, но всеки мой ден започва и завършва с молитва към Господ: Господи, благодаря ти за всичко, което имам и Господи, моля те, дари ме с време. Обещавам да не го пропилявам на вятъра.

Следвай ни: