Халфът на Нюкасъл Сандро Тонали даде обширно интервю пред “Ла Република”, в което говори искрено по различни теми от своя живот и футболната си кариера. Очаквано най-голямо внимание той обърна на пристрастеността си към залагането в миналото, което доведе до 10-месечна забрана да играе футбол, по време на която италианският национал премина период на възстановяване от този порок.

“Не е преувеличено да говоря за първи и втори живот. Начинът ми на живот беше негативен. Бях затворен за всички и това ме накара да променя поведението ми, дори към тези, които обичам и ме обичат. Днес, за щастие, е различно. Залагането ми стана навик на 17-18 години. Фактът, че то беше онлайн, засенчи всичко. Затворих се в черупка. Не мисля, че някога съм го чувствал като пристрастяване. Когато си в подобна ситуация, трудно е да се запиташ дали си болен. Винаги казваш “не”, дори и да не е така. Не усещаш, че има проблем, така че го прикриваш. Обикновено започваш да го разбираш, когато имаш нещо за губене: семейство, работа, заплата. В моя случай финансовата част не ме накара да осъзная сериозността на проблема.

Възстановяването беше трудно. Не можех да взимам специални лекарства, защото в 95% от случаите беше психическо пътуване. Това продължи с месеци в срещи с психолог и психиатър. Съотборниците и треньорите винаги бяха до мен. Феновете на Нюкасъл никога не са ме съдили. Тук се уважават проблемите на всекиго и се опитват да ти помагат. През първия месец пътувах между Италия и Англия. Никога не бях близо до депресия, защото веднага започнах да работя върху себе си. Три сесии онлайн в седмицата и една лице в личе всеки месец. Не пропуснах нито една от тях. Децата ми задаваха въпроси от типа на: “Кой е най-добрият футболист, срещу когото си играл?” Възрастните обаче те питат за причините за твоите грешки. В академиите пък искаха да знаят за тайната за моя пробив във футбола.

Най-запомнящият се момент от възстановяването ми беше в Нюкасъл, когато посетих фабрика, която прави покрития за газови тръби в океана. Отидох там, защото хазартът е широко разпространен и в Англия. Имаше хора, които ми казаха: “Спрях да залагам заради случилото се с теб”. Това са били дългогодишни комарджии. Един италианец ми каза, че един работник печели по 2 хиляди паунда месечно, но понякога му се налага да работи извънредно, за да изхранва семейството си, защото харчи твърде много за хазарт. Дали сега се считам за модел за подражание? Един комарджия не говори по тази тема, но ако се отдръпнеш от хазарта, можеш да се посветиш на себе си. Говоренето за това е най-трудното нещо. Въпреки това никога няма да те възприемат за загубеняк, като единствената истинска помощ е да се отвориш за това”, разказа Тонали по тази тема.

Също така той си припомни периода си в бившия си клуб Милан, където премина, след като отказа да се присъедини към Интер. ”Преди си мислех за момента, в който можех да подпиша с Интер. Така и не им приех предложението, не защото не са силен тим, а защото не мислех, че щях да бъда 100% щастлив. Всеки ден си говорих с агента ми за това и съмненията ми бяха огромни. Не исках да изкачвам тази планина. Обаждането на Паоло Малдини промени всичко. То ме зарадва и си казах: “Или отивам в Милан, или оставам в Бреша”. Моят баща ми предаде тази привързаност към Милан. Когато бях малък, закусвах с червено-черна чаша с лика на Гатузо. Щом тя се счупи, накарах майка ми да я залепи част по част. Когато трансферът ми стана факт, поисках от Рино позволение да нося неговия номер 8”, сподели полузащитникът.

Тонали беше попитан за своята срамежливост, както и въздържанието си да използва смартфон и социални мрежи. “Със семейството и приятелите ми не съм интроверт. Въпреки това съм такъв в спорта и със съотборниците ми. Не заради липса на доверие, а по навик. Още от дете бях най-малкият в съблекалнята. Трудно е да си екстроверт сред по-възрастни хора. През първите ми години в Бреша се изолирах и не споделях мислите си с никого. През последните шест месеца не използвам смартфон. Разбира се, изпитвам чувство на свобода и комфорт от липсата му. Преди това не можех да изляза от стаята без телефона ми. Сега обаче го оставям, когато излизам навън, и го взимам чак когато се прибера. Единствено се обаждам обратно на майка ми, баща ми или на някой друг от семейството ми, който ме е търсил. Социалните мрежи пък ги използвам минимално”, добави той.

Следвай ни:

Снимки: Gettyimages