50 салюта за Пушката

Почти всичко, което съм си поставял като цел, съм успявал да го постигна, отчита Евгени Иванов

Роден на 3 юни 1974 в София. Стартира волейбол в школата на ЦСКА при Николай Адамов. Играе на позицията централен блокировач. Шампион и носител на Купата на България с червените, шампион на Полша със СКРА (Белхатов). Световен шампион за младежи през 1991 г. Бронзов медалист от световното първенство в Япония през 2006 и бронзов медалист от Световната купа през 2007 година. Участник на олимпиадата в Пекин.

Г-н Иванов, честит юбилей! Как ви звучат 50 години?

– Благодаря. Много сериозно звучат, защото съм възпитаван в уважение към възрастните и те бяха хора с изключително богат житейски опит. Сега аз съм на 50 и все още научавам някои нови неща.

Не се ли чувствате с богат житейски опит?

– Не, аз го имам. Мислех, че на 50 човек е видял почти всичко в този живот, разбирам, че има много неща да видя.

Кои са последните неща, които ви изненадаха в тази връзка?

– Хората не спират да ме изненадват. И то за съжаление по-често в негативен план. Мислех, че всички би трябвало да сме по-разбрани, отзивчиви, човечни. Все по-рядко го забелязвам това.

Кое беше последното, което ви изненада в положителен и негативен аспект?

– В положителен съм на мнение, че ако се направи нещо добро, то не трябва да се афишира. Преди няколко дни попаднах на ситуация, без да цитирам имена, която беше нещо, направено от сърце. Без користна цел, за добро. От друга страна, в негативен план виждам, че хората не искат да спазват правила, да минат на дребно, да тарикатеят. Това никога не съм го разбирал. Дори още 500 години да живея, пак няма да го разбера.

Харесва ли ви това, което виждате за тези 50 години назад?

– Като цяло да. Може би можеше да постигна малко повече, но това са малки изключения. Почти всичко, което съм си поставял като цел, съм успявал да го постигна. А това не е никак малко.

Кое е нереализираната цел?

– Първата е, че исках да играя в Серия А1 на Италия. Но когато си извоювах тази възможност с Пиаченца, печелейки промоция за елита, влезе едно правило за намаляване броя на чужденците. И за съжаление аз трябваше да напусна отбора. Другата мечта беше медал от олимпиада. И си мисля, че 2008 година в Пекин имахме голям шанс да го постигнем. Но по една или друга причина не успяхме.

Връщате ли се към Пекин?

– Много често. Много по-често, отколкото ми се иска. Мога да правя само равносметки. Миналото е минало и няма как да бъде променено. Това можехме на този етап и това ни беше позволено.

Позволено от висши сили ли?

– От обстоятелствата, от много други неща. Както е казал Майкъл Джордан, „Не е важно да вкараш 100 тройки на тренировка, важно е да вкараш на мача най-важната“. Тогава имахме много силен отбор. С голям потенциал. Всички ни виждаха в разпределението на медалите. Но не успяхме.

Допинг-скандалът ли беше причина за това?

– Повлия изключително много. Ако кажа друго, ще излъжа. Повлия ни като отбор, защото Пламен Константинов беше основна фигура, капитан. Вадейки го от отбора, ние имахме различно лице. Покрай всичките хипотези как се е стигнало до това, ние самите бяхме на тръни. Ако излезеш на следващия мач, дали няма да „светнеш“ и ти. А когато такова нещо ти тежи на главата, това много намалява способностите ти.

Участник сте в двата медала на световно първенство и Световна купа. Това ли са кулминационните моменти?

– Да, в крайна сметка един спортист се мери според резултатите му. Като постижения това бяха кулминациите. Но като изживявания и спомени – те са безброй. В главата веднага ми изниква Варна, в която сме изиграли стотици мачове. Това е нещо незабравимо. Атмосферата, усещането, което създаваше тази публика. Усещането е невероятно, което не може да се сравни с никой медал.

Сещам се за една такава ситуация във Варна през 2006, когато спечелихме едни мачове с Куба и впоследствие се класирахме за финалите в Москва. Тогава взехте микрофона и обявихте оттеглянето си от отбора. Според мен цялата зала се разплака тогава.

– Това е най-емоционалният момент в кариерата ми. Много бях мислил върху това решение. Бях репетирал много време речта, но когато взех микрофона, всичко от главата ми се изпари. Чувствах се като първокласник в научна лаборатория. До ден-днешен не помня какво съм говорил. Помня, че ръката ми трепереше, че гласът ми трепереше, че сълзите напираха… Тогава мислех, че това ще е краят на кариерата ми в националния отбор, но възможността да ида на олимпиадата в Пекин ме накара да прескоча решението си.

Двата най-големи медала в кариерата ви се казват Сара и Симона. Как бъдещият тъст приема гаджетата на дъщерите си?

– Като бяха по-малки, много често се шегувах с тях, макар аз самият да си мислех, че не се шегувам толкова много. Мислех, че съм по-сериозен. Обяснявах им, че те до еди-колко си години не трябва да имат гаджета, какво ще им се случи на тези гаджета. Как аз едва ли не ще ги преценявам дали стават или не стават за нещо. Но в крайна сметка, когато за първи път се случи това нещо – когато Сара, по-голямата ми дъщеря, доведе първото момче вкъщи с официален статут „гадже“, си дадох сметка. Да, аз мога да съм родител, мога да съм взискателен, може да се стремя винаги към най-доброто за моите деца. Но в крайна сметка това е техният живот. Те ще си взимат решенията. Те ще си носят отговорността. Аз мога да се опитвам да им помагам по някакъв начин на база опита, който имам. Но ако Сара каже: „Това момче ми харесва и искам да съм с него“, кой съм аз, че да й забранявам? Дори бидейки й баща. В последно време започваме да правим по-сериозни семейни сбирки с нови хора. Това е може би чарът на възрастта, в която съм – да виждаш как децата ти растат, да виждаш как животът им се променя, каква посока хващат.

Петър СТОЯНОВ, "Тема Спорт"

Следвай ни:

Снимки: Startphoto