Матей Казийски: Умората натежа при отказа ми за националния отбор

Опазих се от това да си вирна носа като млад, казва суперзвездата на българския волейбол

В средата на миналата седмица най-успешният италиански волейболен отбор в последните 20 години Тренто извади от употреба своя номер 1. Допреди година с него играеше Матей Казийски. Той стана вторият българин, заслужил подобна чест. Преди това със същото бе удостоен Христо Златанов, чийто номер 11 вече не се използва в Пиаченца. Обичащите спорта знаят какво означава изваждането на фланелката. Митологизиране. Като това на Майкъл Джордан, Коби Брайънт, Шакил О‘Нийл в НБА. А подобни случаи във волейбола са изключителна рядкост, което говори достатъчно за постижението на Казийски. На 39 години Матей продължава да бъде световна класа. Суперзвезда в Италия, която привлича погледите на всички. И срещу която съперникът винаги прави специална стратегия. Казийски и неговият Милано не успяха да достигнат финала за Купата на Италия през уикенда, след като загубиха от Перуджа с 2:3 гейма. Той отдели време за читателите на „Тема Спорт“ въпреки натоварения уикенд в Болоня.

Страхотно признание за Матей Казийски в Италия!

Матей, изпрати емоционална седмица. Случи се нещо, което малцина български спортисти в чужбина могат да преживеят. Фланелката на Тренто с номер 1 бе извадена от употреба в твоя чест.

– Наистина страшно ме поласка жестът, който клубът направи. Бяха го анонсирали в края на шампионата през миналата година, но сега го официализираха. И беше наистина много емоционално. А реакцията на публиката също беше страхотна.

Как те накара да се почувстваш?

– Силно развълнуван. Даже след мача (Милано загуби от Тренто с 0:3 за първенството, б.а.) казах, че се радвам, че треньорът не ме пусна в стартовата шестица. Просто щеше да ми е много трудно да стоя в игрището от емоции. После след като се успокоих, успях да вляза в игра.

Тихо празнуваш успехите си. Защо?

– Зависи с какво го сравнявате.

С новия начин на празнуване.

– Не мисля. Винаги сме отбелязвали с отбора успехите. Може би не веднага същата вечер, защото не е било възможно, но сме ги отбелязвали.

Имам предвид, че новият начин е да го постнеш в шестте си профила в социалните мрежи.

– В този ред на мисли аз

нямам профили в социалните мрежи

Не мога да го направя, дори да искам. А не искам и затова нямам. Според мен тези празненства са за хората, които са били част от успеха и най-близките ти хора.

Сигурно и на теб напоследък ти прави впечатление, че ако нещо го няма в социалните медии, сякаш не се е случило. Такова е възприятието.

– Все повече хора напоследък гледат света през очите на интернет. Това е факт. Тенденцията е такава. Не мога да кажа, че е добро или лошо. По този начин интернет промени света.

Как се чувстваш в Милано?

– Много добре. От града не съм успял да видя много. Иначе съм локализиран на много удобно място – и до залата, и до центъра. А и като ходя напред-назад до Тренто, защото винаги при възможност се прибирам там. С отбора много бързо се намерихме. Много свежи момчета, много амбициозни. Работим добре и резултатите говорят сами за себе си – успяхме да победим някои от топотборите.

Какво се промени за теб от първото ти идване в Италия през 2007 година до днес – почти 17 години по-късно? Кое е първото, което ти идва наум.

– Когато за пръв път дойдох, бях един младеж, който никога не беше стъпвал в Италия за повече от седмица. Сега си прекарвам по-голямата част от годината тук. Семейството ми е тук. Самата битова промяна е огромна. Начинът, по който възприемам Италия, е съвсем различен. Не е нещо ново, а нещо съвсем познато, нещо свое. От друга гледна точка самият шампионат беше нещо непознато, изненадващо, различно от това, с което се бях срещал дотогава. Сега вече, смея да твърдя, го познавам много добре. Въпреки че има промени, но бидейки вътре, се усещаш като част от тях, защото си част от процеса.

Важно е пътуването, а не целта, както гласи клишето.

– В нашия спорт и целта е важна. Но е важно и да осъзнаеш целия процес. Голяма част от удоволствието е по време на пътуването.

Като погледнеш назад, харесва ли ти това, което виждаш от твоя път?

– Много, да. Не мога да кажа, че не се гордея с това, което съм направил през годините. Въпреки че не е било перфектно, винаги е можело да се направи повече. Но съм много доволен от кариерата си до момента. Отсега нататък ще се опитам да добавя нещо.

Би ли променил нещо от пътя си, ако имаше възможност?

– Не.

Защо?

– Защото, каквито и негативни моменти да съм изживявал, те само правят контраст с позитивните и ги карат да изпъкнат все повече.

И са те научили.

– Също, да. Имам

много обеци на ухото

от тежки мачове, тежки загуби.

В Тренто миналата година беше обграден от младоци, които преди 10 години си мечтаеха да се снимат с теб. Днес тези момчета са големи имена. Какво е различното в Милано?

– Ситуацията е доста подобна. Като се замисля, Милано е още по-млад отбор от миналогодишния на Тренто. От тази гледна точка отговорността, която усещам, е още по-голяма. Защото това са млади момчета, които са много амбициозни и имат нужда, ако не от друго, поне от личен пример от някого, който е правил това много години.

А търсят ли те за съвет?

– И да, и не. Като ми кажеш „търсят ли“, аз си представям активен процес. Някой идва при мен и ми казва „Моля ти се, покажи ми“. Със сигурност, когато тренираме и играем, виждат как правя някои неща. Опитват се да откраднат нещо, опитват се да разберат защо, как.

От какво се опази в тези години, кое беше най-важното?

– От контузии. От тежки контузии със сигурност. За това съм благодарен на късмета, на съдбата, как са ми се подредили нещата да нямам тежка контузия. Все пак дълги години играя на високо ниво и не са много хората, които са се разминали с контузии, операции, трайни болежки.

Това обаче е физическата страна на нещата. А другата?

– Много са. Имал съм много късмет в живота и това ми е помогнало да стигна до мястото, където съм.

Кое е първото, за което се сещаш? Нещото, от което трябваше да се опазиш, за да стигнеш до тук.

– Хм (замисля се). Може би ще прозвучи нескромно, но да не си вирна носа още от малък и да не си повярвам, че съм станал голям играч, само защото съм бил смятан за звезда за времето си. И съм разбрал, че тогава не е бил още моментът и съм можел да направя много повече от това, което съм бил тогава. И когато говоря за млади години, имам предвид младежкия национален отбор и малко след това.

Какво ти помогна тогава?

– От една страна, амбицията. Още тогава исках да направя повече. Не ми беше достатъчно това, което бях постигнал вече. Въпреки че не е било невероятно, но има хора, които

се задоволяват с първата победа

с първия успех. И после си казват „Оттук нататък каквото и да е“. Никога не съм имал такъв подход към нещата. Винаги съм искал повече, да стана по-добър, да извадя максимума от това, което мога да направя.

В един момент всъщност свикваш с тази нагласа, нали така?

– Не знам дали „свикваш“ е правилната дума. По-скоро тя става част от теб. И затова се казва нагласа. Ти така си нагласен. Вече не е въпрос на навик. Такава настройка ти остава някъде отзад в главата.

Да, защото можеш да си кажеш „Вече много ги знам нещата и няма защо да се напъвам толкова много – на тренировката, на мача“.

– Така е. За съжаление, примерите в живота показват, че кажеш ли си такова нещо, започваш да пропадаш много бързо.

А всъщност е въпрос само на нагласа ли?

– Не, има и много работа зад тази нагласа. Трябва да се отхвърлят часове труд – всяка седмица, всеки ден. Те са много важни и с годините се натрупват.

Тази година правиш 40. Става ли по-трудно?

– От една страна – да, от друга – не. Става по-трудно, защото на 40 това, което ми коства да се възстановя или да се подготвя за един шампионат, е много повече от това, което ми е струвало на 20 или 30. Самите натоварвания са повече. Шампионатите станаха много по-сгъстени в сравнение с преди 15-ина години. Най-голямата разлика е времето за възстановяване. Сега трябва да внимавам, да си почивам повече, за да се възстановявам по-добре.

Познавам те от 20 години и, честно казано, не съм те виждал да пиеш алкохол или да си пушил.

– Не пуша, алкохол си позволявам. Ако има повод. Както казах, празнувал съм си победите.

Но генерално, това нещо е изключено.

– С нищо не можеш да прекаляваш. На официален повод може.

Това пак е пример, нали?

– Има хора, които биха осъдили и това. Но всеки сам си решава за себе си. В живота

всичко прекалено е опасно

така че трябва да се внимава.

Досега винаги си бил в отбори, които са били сред фаворитите за титлата. В Милано ролята е друга. В тази връзка по-лесно ли е в позицията на не-фаворита?

– От една страна – да, от друга – не. По-лесно е, защото очакванията не са толкова големи и когато изковеш някакъв успех, радостта е много по-голяма. Малко или много си успял да изненадаш всички и това мултиплицира усещането за успех и постигнат резултат. От друга страна, не е лесно, защото да не си в позицията на фаворита означава, че другите имат нещо повече от теб и трябва да се опиташ да ги пребориш с нещо.

Как си представяш живота след спорта?

– Продължавам още да не си го представям. Продължавам да си мисля, че ще играя много дълго и да нямам идея какво ще се случва след това. По този въпрос съм решил да вървя по пътя на състезателя, докато мога и ще го мисля след това.

А след спорта в Италия ли си представяш живота?

– Зависи. Много зависи от това какви възможности имам за работа и дали имам такива. В Италия със сигурност заради семейството. България няма как да я оставя. Това е родината ми и се връщам с най-голямо удоволствие всяко лято. Имам и работа за вършене там и ще остана свързан. Колко и как – ще се види, когато приключа със спорта.

Семейството ти може ли да си представи живот в България?

– Към момента не. Към момента сме позиционирани в Тренто. В бъдеще трябва да се видят възможностите, които имам и по какъв път ще поема.

В един от последните ни разговори ми беше казал, че между ролите на треньор и спортен директор по-скоро си се представяш във втората. Остава ли тази нагласа и сега?

– Ако става дума за треньор на високо ниво, да. През годините намерих удовлетворение в това

да се занимавам с деца

Това би било някакъв вариант за мен.

Новият селекционер на България се казва Джанлоренцо Бленджини. Какво може да даде на националния отбор?

– Не съм работил с него, така че би ми било трудно да давам някакво мнение. Със сигурност е човек с много голям опит. Човек, работил с един от най-добрите отбори в света – италианския. И според мен може да допринесе много. За съжаление, не мога да говоря в конкретика, защото не познавам начина му на работа, не знам на какво държи. Но има какво да даде, защото е треньор на много високо ниво.

Миналата година беше очакван да се завърнеш в националния отбор. Кое натежа за решението ти?

– Умората. Всеки път, когато има такъв разговор, се вдига страшна шумотевица и се преекспонира това. Сякаш едва ли не

аз съм на вратата

и трябва само да я прекрача.

Хората така си го представят между другото.

– Имаше разговори и е нормално да има такива. Даже в един момент клонях повече към това да кажа „да“. За съжаление, веднага щом свърших шампионата в Италия, аз съвсем умишлено изчаквах, за да видя как ще съм след края на първенството, нямах капка енергия да направя каквото и да било друго, освен да се опитам да се възстановя за следващия сезон. Нямах възможност да започна да тренирам отново, а трябваше да стартирам веднага. Това натежа. Чисто физически вече не съм на годините, в които мога да направя цял сезон в Италия и след това веднага да започна подготовка с националния отбор.

Да, а в крайна сметка вариант да отидеш, просто за да си в отбора…

– Това не е вариант.

А от теб щеше да се очаква едва ли не чудеса да правиш, да влачиш тима на гърба си.

– Точно така. Това не е вариант. Или да отида абсолютно неподготвен. От една страна, да се представим зле и да се изложа. Хората да очакват да направя нещо, а аз да не направя нищо, а в същото време да рискувам да се контузя, защото съм неподготвен… Не беше добър вариант.

Петър СТОЯНОВ, „Тема Спорт“