Срамно! Бият децата на България, а ние се смеем на техния провал

В ход са поредните квалификации за голям футболен форум, но всеобщата нагласа още преди техния старт бе, че не разполагаме с потенциал, който да ни класира за световното в Катар през следващата година. Прогнозите се сбъднаха и след две домакински поражения в първите два мача (1:3 от Швейцария и 0:2 от Италия) скоропостижно се сбогувахме с Мондиала.

Гостуването и играта в Северна Ирландия само затвърдиха очевидното – нямаме никаква представа какво правим на футболния терен. Ритаме топката в различни посоки, тичаме след нея без мисъл и идея, разчитайки изцяло на случайността. 

Т.е. сегашният ни национален отбор е представителна извадка на 30- годишната футболна, социална и политическа разруха в България. 

С тази разлика, че играчите не са основните виновници, за каквито често са представяни, а са жертва на повсеместната корупция и беззаконие във всички сфери на държавата от началото на 90-те на миналия век до днес.

70

Аз лично им симпатизирам. Опитват се да не са боксовата круша на Европа. Понякога им се получава, по-често - не, но част от тях имат хъс и желание да докажат, че не са аутсайдерите на Стария континент. Това са млади момчета с не толкова голям футболен потенциал, но съм сигурен, че обичат България и мечтаят един ден страната им да се гордее с тях. Само заради това заслужават поощрение, а не огромното количество подигравки, на каквито са подложени след всеки неуспех. Защото когато се гаврим с нашите деца, се гаврим със собствената си несъстоятелност. Те са такива, каквито ние сме ги направили. 

Техният провал е наш провал.

Как да имаме добър футбол, когато нямаме държава? Как да имаме държава, когато еталон за успешен човек е простакът с дебелите връзки, вулгарната уста и многото пари? Как да неутрализираме простака, когато голяма част от хората открито го подкрепят, възхищават му се и са готови да се нахвърлят върху всеки, който се усъмни в неговата „вродена интелигентност” или „проницателен” бизнес нюх?

33

Такава е нашата футболна действителност – смеем се от сърце на просташкия хумор на чичко-паричко, стига да е насочен срещу противниците на любимия ни отбор, следваме го в социалните мрежи и попиваме всяка негова „мъдрост”, заключавайки доста често „ей, как им го каза”.

И по инерция обвиняваме „корумпираното БФС”. Защо обаче „стреляме” само по футболния съюз? Нима останалите основни фактори -държавата, собственици на клубове, журналисти и фенове, се справят по-добре?

През последните 15-20 години е видно, че световните тенденции за постигане на футболен успех са много по-различни от преди 50-60 години. Има и изключения, но като цяло прави впечатление, че страните с голяма корупция отстъпват позиции за сметка на тези, които залагат на спазване на законите и правилата. Едва ли е случайно, че Англия, Германия и Франция взимат все по-сериозно предимство над футболни колоси като Бразилия и Аржентина. А държави като Белгия, Швейцария и Дания, които преди време често побеждавахме, сега са далеч пред нас. Все по-трудно ни става да се съревноваваме дори с Норвегия, Исландия и Финландия – страни, над които в миналото сме имали огромно превъзходство що се отнася до спортно-технически потенциал.

Посланието е ясно: държавата не трябва да държи футбола „на каишка”, а да създава условия за неговото развитие. 

Работата й е да строи стадиони и терени, да инвестира в детско-юношеските школи и да принуди БФС и собствениците на професионалните клубове да спазват законите. Нещо, в което България търпи голям провал и най-фрапантният пример е фалитът на ЦСКА (б.а. подкрепен от абсолютно всички управляващи и опозиционни партии), довел до поредица от последващи бурни събития с негативен оттенък.

И като стана въпрос за Швейцария, ще разкажа какво видях по време на визитата ми в Сион (б.а. град с население малко под 30 000 жители) през далечната 1999 година.

Тогава все още имахме Стоичков, Пенев, Костадинов, Балъков и Лечков. Отдолу идваха Бербатов, Стилиян и Мартин Петрови, Георги Пеев. С едно изречение – разполагахме с футболисти от световна класа и обещаващо младо поколение.

Швейцарците се гордееха със Стефан Шапюиза (основен играч на изключително силния по това време Борусия Дортмунд) и Чириако Сфорца (направил кариера в Байерн Мюнхен и Интер).

104

Това, което различаваше двете страни, бяха условията за подготовка, дисциплинираното и далеч по-професионално отношение на швейцарските футболисти към тренировъчния процес, приоритетите при инвестиране на средства и собствениците. В нашия футбол вилнееха недосегаеми мутри с много пари, чиято основна задача бе да купят титла или купа, а за забавление биеха съдии и качваха непокорни играчи в багажници.

Тогава представителният отбор на Сион изпитваше финансови затруднения и се лашкаше между Суперлигата и второто ниво на местния футбол. Градът обаче разполагаше със стадион за около 15 000 зрители, а до него перфектно поддържани два затревени терена.

На около километър оттам още три прекрасни игрища, а в другия край на града терен с тартанова писта в идеално състояние.

Парите в клуба бяха кът, но условията, осигурени най-вече от общината, на топ ниво.

Сега, 22 години по-късно, си давам сметка, че само два български клуба имат по-добра база от тази, която видях в Сион през 1999 година – Лудогорец и Ботев (Пловдив).

Швейцарските звезди продължават да играят в топ отбори на Европа -Ливърпул, Арсенал и Борусия (Дортмунд). А останалите от титулярната им 11-ка и почти всичките им резерви са в клубове от елита на Италия и Германия – Аталанта, Торино, Борусия (Мьонхенгладбах), Волфсбург, Айнтрахт.

Не е изключено тези 22 години да са днешната разлика между нашия и техния футбол, в които ние не спряхме да търсим месия и спасител, за да ни оправи футбола и държавата, а скромният Сион вложи 13 млн. швейцарски франка, но не в „класни” попълнения от чужбина, а в база и стадион. Т.е. в бъдещето на своите деца.

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe