Александър Димитров: Бързо намерихме общ език с Ясен Петров

Александър Димитров: Бързо намерихме общ език с Ясен Петров
Станаха ясни съперниците на България U21 по пътя към Евро 2023
Станаха ясни съперниците на България U21 по пътя към Евро 2023

Селекционерът на младежкия ни национален отбор по футбол Александър Димитров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. През 2020 г. България имаше шанс до последния мач да се бори за класиране на европейско първенство. На младежите малко не им достигна да заслужат виза за шампионата на Стария континент, но радостно е, че бяхме в голямата игра до последния момент. Треньорът на отбора е млад специалист, натрупал много опит именно в юношеските национални формации на България. Неговото кредо е смело да лансира младите таланти, въпреки типичното за тази възраст колебание в изявите. Затова и БФС му продължи договора, а не е тайна, че името на Александър Димитров беше спрягано и за национален селекционер на мъжкия тим.

- Здравейте, г-н Димитров! Подписахте нов договор като селекционер на младежите – какви са целите за следващия цикъл?

- Целите с оглед ситуацията в момента и набора, който влиза сега – родените след 1 януари 2000 г. е да подготвим състезателите по най-добрия начин за „А“ националния отбор. Да вкараме колкото се може повече състезатели след две години в първия отбор. Да могат да придобият по-голям международен опит, защото наборите в по-долни възрасти, го нямат. В U17 не се са класирали в елитен кръг, нямат европейски първенства зад гърба си, както предишният набор, който имаше две европейски първенства – едно до 17 г. и едно до 19 г. Имаха много голям опит, докато тези го нямат. Затова основната цел ще бъде да придобият по-голям международен опит в такива срещи и да се подготвят за „А“ националния отбор. Разбира се, ако ни се удаде шанс за класиране, което не е ненормално да ни се случи, ще се възползваме. Мога да дам пример и да честитя класирането на мъжкия национален отбор по баскетбол. Според мен това е огромен успех и може да ни послужи като пример!

- Да, най-накрая направихме голямо постижение в баскетбола, но кога ще го направим във футбола?

- Ще го направим, когато се променим, обединим и променим средата, когато тя стане по-позитивна, когато се притаим, приземим и започнем по-усърдно да работим заедно, да гледаме заедно в една посока, да има разбирателство на всички нива. Тогава може това да стане.

- Вашето име беше спрягано като един от вариантите за национален селекционер. Разочарован ли сте, че избраха Ясен Петров?

- Не! Разбира се, че не съм разочарован. Пожелавам успех на Ясен Петров! Имахме възможността веднага след неговия избор да се видим, разговаряхме надълго и нашироко. Изключително позитивен човек, с който мисля, че намерихме много бързо общ език. Сигурен съм, че ще работим лесно за в бъдеще заедно. Комуникацията между мъже и младежи, младежи и юноши трябва да бъде много тясна и ежедневна и го правим сега с Ясен. От сърце му желая успех!

- Доста открито казахте, че с Георги Дерменджиев комуникацията не е била на необходимото ниво – какъв беше проблемът?

- Да, винаги съм бил откровен човек и не се притеснявам да казвам нещата такива, каквито са. Не сме се карали с г-н Дерменджиев, не е имало скандали между нас. Но всички хора са различни и с него просто нямахме тази комуникация, както съм я имал и с Хубчев, и с Балъков, и сега с Ясен Петров. Просто си е до човека. Беше по-затворен, дистанциран, но това си му е от характера. Не сме се карали, не сме имали скандали. Разбира се, че аз много съжалявам, че трябваше да се качват горе в първия отбор състезатели, които на мен много ми трябваха в квалификациите. Бяхме само на един гол от класиране и трябва много да съжаляваме за това нещо, че не можахме да пречупим тази 30-годишна прокоба. Затова казвам, че трябваше да бъдем обединени, а не всеки да дърпа чергата към себе си. В момента, в който, за съжаление, „А“ националният отбор загуби шансове за класиране на европейското първенство, загуби баража с Унгария, тогава може би всичко трябваше да бъде насочено за класиране на младежкия национален отбор.

- Кои футболисти ви взеха?

- През това време доста футболисти минаваха. Като цяло минаха десет човека за този двегодишен период в „А“ националния отбор, даже може и повече да са. Това говори добре за нашата работа, но имахме шанс и бяхме много близо до класиране. Все още ме е яд, че не можахме да се възползваме.

- Правилно ли е, когато един футболист е стигнал до първия отбор на държавата да се връща в младежите?

- За да отговоря на въпроса, ще дам един пример с Вальо Антов. В момента е в младежка възраст, може да играе в младежкия национален отбор, но мястото му сега е в мъжкия национален отбор, тоест той е изграден вече за мъжкия национален тим. Лично мое мнение. Такива футболисти не трябва да се връщат, но има други играчи. Но не трябваше да се взима в миналия цикъл, трябваше за целия цикъл да бъде оставен при нас спокойно, с чиста глава. Защото се получиха ситуации – отива някъде с мъжкия отбор, не играе, пък се връща при нас, една тренировка и трябва да играе. Това нарушава неговото развитие, ритъм, абсолютно всичко. Нека да си изкарат един квалификационен цикъл, да бъдат подготвени. Въпреки че е по-малък, влиза в мъжете и няма връщане.

- Ваш помощник е Ивайло Йорданов – едно от „златните момчета“ на България. Какво е да имаш такъв човек до себе си?

- В България казват, че много трудно може да се направи екип, много трудно се работи с хора. Аз съм изключително горд, че имам един изключително сплотен, можещ, знаещ екип в лицето на Ивайло Йорданов, Явор Вълчинов, Николай Чавдаров – треньор на вратарите, Илия Спасов – нашият фитнес треньор. Всички са опитни, знаещи, можещи и на първо място са хора. Всички любители на футбола знаят какъв голям човек е Ивайло Йорданов. Постоянно сме заедно и за мен е чест, че тези хора са в моя екип!

- Казахте, че един гол не ни достигна да се класираме на европейско първенство. Къде точно не успяхме да го направим, къде не го вкарахме?

- Не вкарахме един гол повече от Полша като гости. Допуснахме гол и там се обърна каруцата. Точно за този период говоря, че имахме много трудности – един играч идва, взимат го, пък го връщат, пък не го връщат. Тогава се обърна каруцата. Разбира се, че можем да съжаляваме и за загубата от Сърбия тук, и за равенството в Латвия, където изпуснахме страшно много положения. Като цяло и екипът, а мисля и ръководството останаха доволни от представянето на отбора. Но горчилката трудно ще може да се преглътне в скоро време.

- На колко млади футболисти дадохте шанс в този цикъл?

- Над 35 човека минаха в тези две години през младежкия национален отбор, което е доста голяма бройка. Този цикъл ще бъдат по-малко, със сигурност, защото просто няма толкова състезатели, родени 2000 и 2001 г.

- Валентин Антов е една от звездите на този отбор – как ще коментирате трансфера му в Болоня? Мислите ли, че ще успее там?

- Силата на този отбор не бяха индивидуалностите, а колективът. Вальо Антов е звезда в ЦСКА, тук беше част от всички лидери, които ние имахме в този отбор. Разбира се, че трябва да бъдем много горди с този трансфер, защото за съжаление не много често наши играчи, няма значение млади или по-опитни, преминават в топ 5 от първенствата на Европа. Аз лично му желая от сърце успех! Много добре познавам човека и футболиста Валентин Антов и смятам, че с неговите трудолюбие, усърдие, интелект – футболен и извън футболен, той ще направи всичко възможно и ще успее.

- Виждате ли футболисти от вашия отбор, които биха могли да стигнат на подобно ниво?

- Да, много голяма част от тях могат да стигнат такова ниво и щяха да стигнат, ако фамилиите им не завършваха на -ов и -ев.

- Петко Христов отиде във Фиорентина през 2017 г., но не получи никакъв шанс за изява и сега постоянно е под наем в по-нискоразредни отбори. Защо се получава така и може ли Антов да мине по този път?

- Именно това имах предвид - хора като Петко, като Андреа, като Калоян, които бяха в Италия… То е и до късмет и до ситуация, но те също са изключително добри футболисти. Още в началото на разговора засегнах темата за средата, за нашия манталитет. Честно ви казвам, имал съм случаи, когато съм бил треньор на клубен отбор и съм искал да привлека даден състезател, мой колега му се обажда и му казва: „Няма да ходиш при този, няма да ходиш при онзи…“ Затова говоря за средата. Със сигурност нашият манталитет, нашата среда… Моментното състояние на нашия футбол пречи за такива трансфери, а не толкова качествата. Да, ние нямаме изобилие от качествени състезатели, но като добавим и средата, не се получават трансферите. Отборите от топ първенствата предпочитат да взимат от други страни. Има държави, на които не можеш да им кажеш името, а имат футболисти в Англия, в Германия, в Италия. А няма българи…

- По-трудно ли се работи с млади футболисти, отколкото с вече изградени професионалисти?

- Всяко нещо си има своя чар, своята специфика. Когато човек си обича работата, е еднакво приятно да работиш и с опитни футболисти, и с млади играчи. Една от разликите е, че опитните състезатели много бързо разбират това, което искаш да им предадеш, бързо го възприемат и възпроизвеждат. При по-младите трябва по-голямо търпение и повече време. Но от известно време поколенията са изключително будни, умни, интелигентни. Мисля, че всяко следващо поколение по-бързо възприема новостите.

- Има ли България достатъчно треньорски кадри за подрастващи?

- Аз преподавам като външен лектор в Треньорската школа и нещата там се развиват с много, много бързи темпове. Наистина се доближаваме с водещите треньорски школи. Треньорското образование в България с нищо не е по-лошо от това в Англия, Германия, Испания. Бъдете сигурни! Материалът, който се предава на курсистите, е съгласуван с принципите и изискванията на УЕФА. Лекциите, разбира се, са подчинени на нашия футбол. Така че треньорски кадри в България се изграждат. Треньорите в България са изключително мобилни, гъвкави. Ако наши треньори бъдат поставени в друга среда за работа, имам предвид по-добра, те биха имали много по-големи успехи. Просто трябва да ни се даде шанс. Но тук малко е мелница за треньори, никой не ни чака, няма го търпението, което е към чуждите треньори. Прави ми впечатление при подрастващите, че все повече са младите образовани треньори, които ги обучават. Това е гаранция, че ще излизат все по-добри млади футболисти.

- Предстои Конгрес на БФС – какво ще бъде вашето изискване към новите ръководители?

- Ооо, от моята позиция това е много трудно!

- От гледна точка на вашата работа.

- Надявам се новият президент на Футболния съюз да милее, да изисква повече работа с българите, да налага българското, да вярва в българските футболисти и треньори. В никакъв случай не съм против чужденците. Футболният съюз трябва да подпомага, да мотивира, да стимулира отборите, които използват български играчи.

- Има ли неизпълнено обещание от ръководителите на БФС към вас и работата ви?

- Не! Вече много години работя във Футболния съюз, минал съм през абсолютно всички юношески национални отбори и до ден днешен винаги съм имал подкрепата на ръководителите.

- Разкажете ни за вашата футболна кариера. Юноша сте на ЦСКА, но така и не играхте в този отбор.

- Няма какво толкова да се разказва, защото е по-бедна. Не мога да се похваля с богата футболна кариера. Но бях капитан на всички юношески възрасти на ЦСКА, играех при по-големите, бях един от талантливите юноши, но рано получих много тежка контузия. По времето, в което бях при юношите, треньор на първия отбор беше Гьоко Хаджиевски, а в отбора бяха хора като Лъчо Танев, Гибона, Кирил Метков, Павката Дочев, да не ги изброявам всичките.

- Все българи обаче.

- Е, тогава бяха все българи. След това дойдоха Бобан Бабунски, Люпчо Марковски… Пък преди това взеха Пимиенто и Редин – първите чужденци в България. Беше много интересно. Викали са ме в първия отбор, тренирал съм, но наистина смело мога да кажа, че нивото ми не беше за първия отбор на ЦСКА. Там няма второ място, не се приема и не могат да играят футболисти, които ще заемат второ място! Но и получих много тежка контузия, имаше опасност и да ми замине кракът… Но се справихме и оттам започнах от нулата - „Б“ група, Янтра, Марица, Беласица, където станах капитан на отбора. Играхме в „А“ група и имаше един страхотен мач срещу ЦСКА, когато им отмениха три гола в Петрич и мачът завърши 0:0 в една 40-градусова жега.

- Какво беше да играете срещу Любо Пенев и Данчо Лечков тогава?

- Страхотно! И да не им позволиш да те бият! И Симонович, мисля, че и Светльо Петров беше. Паро Никодимов, ако не се лъжа, беше треньор. И срещу Левски имаме такива мачове. Изгониха ме на „Герена“, защото бях толкова пренавит… После, слава на бога, заминах за чужбина и играх в Индонезия.

- Краят на футболната ви кариера се преплете с треньорската на едно много екзотично място като Индонезия. Разкажете ни за този период.

- Там се сблъсках с нещо коренно различно. Отидох да играя в най-големия отбор от столицата Джакарта, един от най-богатите. Представете си все едно София да има един отбор, Левски и ЦСКА да бъдат обединени в един тим. Имахме по 5 хиляди човека на тренировка, два часа преди мач стадионът беше пълен, не можеш игла да хвърлиш. Отношението на публиката също беше различно. Примерно, когато единият отбор излиза да загрява, в България сме свикнали публиката на противника да освирква, докато там всички те подкрепят, всички пляскат. За първи път се сблъсках с това, че не се правят трагедии от резултатите. Резултатът се приема такъв, какъвто е и се работи за постигане на следващия. Пак за първи път се сблъсках с нещо, което тук някои отбори се опитват да въведат, там бяхме на разположение на треньорите, на ръководителите между осем и десет часа. Отиваш сутрин на базата, закусваш, тренираш, почиваш, обядваш, почиваш, имаш някакви други занимания, тренираш, вечеряш и чак тогава се прибираш по къщите. Такъв професионализъм не съм очаквал да видя. След като играх известно време там, дойде и предложението от Иван Колев да му стана помощник.

- Бяхте ли решил, че ще ставате треньор?

- Да, бях решил. Бях се върнал тук за известно време. На 30 години пак получих много тежка контузия – счупиха ми крака. Дойде обаждането от Колев, запитах се колко още време мога да играя футбол и на какво ниво, по-добре от рано да почвам да уча занаят. Така на 30 години приключих с активната футболна кариера, ако мога така да се изразя и започнах да уча занаята. Но винаги съм искал и съм си мечтал да стана треньор, още от много малък. Тогава разсъждавах по следния начин – за да стана добър треньор, първо трябва да стана футболист. Никога не съм си поставял целта да стана топ футболист, може би затова и не станах.

- Преди като че ли българските треньори повече ходеха на специализация в чужбина. Вие бил ли сте някъде при някой голям треньор?

- Благодарение на Футболния съюз и на Треньорската школа съм имал възможността да направя над десет специализации, да следя работата и да разговарям с Фабио Капело, с Ариго Саки съм прекарвал много време, с Висенте Дел Боске, в Лацио с Еди Рея… Много са местата, на които съм бил и специалистите, с които съм се срещал. Силно впечатление ми направи, че колкото е по-голям е един човек, толкова по-лесна е комуникацията и по-бързо те допуска до себе си.

- На кой треньор от днешния футбол най-много се възхищавате и защо?

- Много са. За съжаление, на един от моите любимци – Клоп не му върви отборът много добре. Той примерно не е бил чак толкова голям футболист, а пък стана един от най-добрите треньори. Същото е с Моуриньо, с Нагелсман - един от хората, които много гледам и тренировки, и психология. Марсело Биелса – изключителен треньор. Настоящият треньор на Челси - Томас Тухел, неговото развитие също е много интересно. И той не е бил кой знае какъв футболист, играл е във второто ниво в Германия, свършва с футбола и започва да работи като барман, оттам тръгва в детско-юношеския футбол и се развива до това ниво.

- По-голямата част от кариерата ви е била в национални формации – не ви ли харесва клубният футбол?

- Много ми харесва клубният футбол, много ми харесва ежедневната работа на терен. Има моменти, в които наистина ми липсва това нещо.

- Няма добро предложение ли?

- Във времето имаше добри предложения, на които много трудно можеше да се устои. Не искам да влизам в детайли, защото просто не стана. Но мисля, че като личностно развитие и това, което най-много мога да дам и да бъда полезен, е точно младежкият национален отбор на този етап.

- Когато подбирате състава си, държите ли момчетата да са титуляри в отборите си?

- Да, наистина много ми се иска да са титуляри в отборите си. Затова след всеки кръг ние вадим статистика кой колко минути е играл. За съжаление, в последните два кръга в България само 12 човека са взели участие, като едва двама – Вуцов и Симеон Петров са с пълни 90 минути. Много ни затруднява това нещо.

- Кои момчета от вашия отбор ще станат звезди в следващия цикъл и ще привлекат вниманието на футболната общественост?

- Имаме добри състезатели в тази възраст, особено в нападение – Мартин Минчев, Боруков, Вальо Николов, Митко Митков, Доминик Янков, Филип Кръстев. В нападение имаме много хора, които могат да се развият. Зависи от тях, зависи от индивидуалната работа, която те полагат в своите клубове, малко късмет и разбира се да си променим мисленето, имиджа на българския футбол, за да стане конвертируем в Европа. Стане ли това нещо, всички ще бъдем доволни!

Още от Национални отбори

Виж всички